О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
Гр. София, 25.04.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
Т. д. № 2024/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ИНЖЕНЕРКОНСУЛТ ООД гр. София, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 717 от 27.03.2018 г., постановено по в.т.д.№ 2277/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение на СГС, I-17 състав от 09.11.2015 г. по гр.д.№ 2917/2014 г., поправено с решение № 2630/31.03.2016 г. С първоинстанционния съдебен акт касаторът е осъден да заплати на Адвокатско дружество П. И П. гр. София сумата 31 537.76 лв., равностойност на 16 125 евро, представляващи мораторна неустойка за периода от 01.03.2011 г. до 30.03.2011 г. за вреди от неизпълнение на задължението за предаване в срок, ведно с разрешение за ползване, на конкретно уговорен между страните жилищен обект и гараж, на основание чл.92 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2014 г.
В жалбата се съдържат подробно изложени доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се моли за неговата отмяна и постановяване на решение по съществото на спора, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.
Искането за достъп до касация се основава на нормите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1.1. Дали касаторът следва да носи отговорност за забава в издаването на разрешение за ползване на процесния строеж, след като е изпълнил строежа съгласно одобрените архитектурни проекти, окомплектовал е подаденото до РДНСК – ЮЗ район искане за издаване на разрешение за ползване със всички необходими документи, създал е необходимите предпоставки за издаване на разрешение за ползване на процесната сграда в срок, както и е входирал своевременно и в срок искането за назначаване на държавната приемателна комисия за приемане на процесния строеж, което е единственото зависещо от него действие за издаване на разрешение за ползване; 1.2. Следва ли касаторът да носи отговорност за липсата на разрешение за ползване на сградата в процесния период, при условие, че нито в предварителния договор, нито в нотариалния акт е предвидено задължение на ИНЖЕНЕРКОНСУЛТ ООД за снабдяване на сградата с разрешение за ползване и задължение за предаване на владението при издаване на разрешението за ползване; 1.3. При тълкуване на процесния договор, следвало ли е съдът да се ограничи единствено до тълкуването на съдържанието на писменото съглашение по т.8.1. от него, предвиждаща неустойка при липса на разрешение за ползване на сградата в срок, по-дълъг от 3 месеца, след срока по чл.4 т.4.2, или е трябвало да бъде извършено тълкуване на отделните уговорка в договора във връзка едни с други; 1.4. Дали след като в нотариалния акт за покупко-продажба е била посочена продажна цена за процесните обекти в размер на 200 000 евро с ДДС, уговорената неустойка е следвало да бъде начислявана върху сумата от 430 000 евро с ДДС, в която сума е включена и стойността на довършителните работи; 1.5. Дали уговорената неустойка в размер на 0.125 % от стойността на общата продажна цена за всеки просрочен ден е прекомерна и дали същата е определена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които представлява основание за нищожност на тази част от договора; 2.1. Следвало ли е въззивният съд да допусне поисканата от касатора с подадена от него въззивна жалба съдебно-оценителна експертиза, след като първата инстанция е дала неточни указания относно подлежащите на доказване факти, което се е оказало пречка за правилното приложение на материалния закон по спора.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, счита искането за допускане на касационно обжалване на решението за неоснователно, по изложени в депозирания писмен отговор съображения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Съставът на въззивния съд, преценявайки оплакванията в жалбата, съгласно чл.269 ГПК, е приел следното: Разпоредбата на чл.8.1. от сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на имот в груб строеж и за извършване на строителни работи, предвиждаща, че при непредаване на обекта от продавача на купувача и/или при липса на разрешение за ползване на сградата в срок, по-дълъг от три месеца след уговорения в чл.4, продавачът заплаща на купувача неустойка в размер на 0.125 % върху стойността на общата продажна цена за всеки просрочен ден, е ясна и не се нуждае от тълкуване. От нея недвусмислено следва, че неустойка се дължи и при липса на своевременно издадено разрешение за ползване на сградата. От друга страна, понятието “обща продажна цена” е регламентирано в чл.2.1 от същия договор и възлиза на 430 000 евро. В тази връзка за неоснователни са счетени доводите, че неустойката следва да се изчислява на база по-ниската цена в нотариалния акт – посочено е, че тя не е окончателна, а е за прехвърляне на обектите в груб строеж и в нея не са включени довършителните работи. Не са споделени и възраженията, че така уговорената между страните неустойка за забавено изпълнение е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Съдът е изложил съображения, че в случая неустойката притежава в равна степен всички присъщи й законовоопределени функции, а именно – обезпечителна, обезщетителна и санкционна.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното:
Формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на закона за достъп до касация. Те не са правни по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, т.к. изискват извършването на проверка на правилността на изводите в обжалваното решение, с оглед конкретните доказателства и факти по делото. Това обаче не може да стане в настоящата фаза от касационното производство, в каквато насока са дадените задължителни указания в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Според тях: следва да се провежда стриктно разграничаване на основанията по чл.280 ал.1 и чл.281 т.3 ГПК; съдът не е длъжен да извежда правния въпрос от оплакванията в касационната жалба или изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК; липсата на надлежно формулиран правен въпрос е достатъчна, за да се счете искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно.
Не са налице и основанията по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – решението да е очевидно неправилно, тъй като съдържанието на обжалвания акт само по себе си не води до извод за превратно прилагане на закона или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 717 от 27.03.2018 г., постановено по в.т.д.№ 2277/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: