5
5
Определение по т. д. № 1676/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. №1676/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№26
София,10.01. 2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1676 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 208/30.11.2012 г. по в. гр. д. №483/2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение от 13.07.2011 г. по гр. д. №2446/2010 г. на Варненски окръжен съд.
С първоинстанционното решение [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 160 000 лв. – разноски по изграждане на улична канализация, на основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноски по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложение, жалбоподателят е обосновал допускането на касационно обжалване на атакуваното решение с твърдението, че според него, същественият процесуалноправен въпрос е за възможността при констатация от въззивния съд за неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд само по това съображение да бъде обезсилено решението като недопустимо.
Посочва се, че разрешаването на този първи въпрос е в противоречие с решение № 398/25.02.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. ІV г. о., ВКС; решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на на ІV г.о. на ВКС и решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 на ІІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора. В случая, поставеният макар и твърде общо правен въпрос, би могло да се счете за значим за изхода на делото по смисъла на ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото решаващата воля на съда във връзка с определяне на правната квалификация и от тук на приложимото материално право, е пряко свързан с въведените в исковата молба твърдения от ищеца по отношение на предявения иск.
Недоказано е обаче основанието за достъп до касационно обжалване по т. 1 на чл. 280 ГПК, предвид приложената съдебна практика, която е неотносима към конкретния правен казус. Въззивния съд е счел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като от обстоятелствената част и петитума на исковата молба е установил, че ищецът е сезирал съда с иск по чл. 59 ЗЗД, преценявайки и доводите на страните и доказателствата, свързани с фактическия състав на неоснователното обогатяване, докато съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД без да е бил сезиран в нарушение на принципа на диспозитивното начало.
Според въззивния съд, предметът на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основание и петитум, съдържащи се в исковата молба и след като първоинстанционният съд се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, то и постановеното от него решение е недопустимо. Т. е. в случая, не става дума само за неправилно определено приложение на конкретна материалноправна норма, свързана с преценка на правното основание на иска, а и за разглеждане на въведени с исковата молба релевантни за предявения иск факти и обстоятелства, и за преценка приложимост на отделните институти на правото.
В тази връзка в мотивите на ТР № 2/2011 г. на ОСГТК е даден отговор на поставения въпрос, като е дефинирано, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият състав е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, то дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В случая, аргументите на въззивния съд са мотивирани не само с обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба и формулирания от ищеца петитум на иска, но са изградени и въз основа на допуснатото от първата инстанция смесване на преценка на различните видове източници на облигационни отношения – неоснователно обогатяване /чл. 55 – 59 ЗЗД/ и водене на чужда работа без пълномощие /чл. 60-62 ЗЗД/.
Част от приложената от жалбоподателя практика е сходна с предмета на тълкувателното решение, свързана е с неправилно определена правна квалификация /чл. 59 вместо чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, но при подобна хипотеза искът е бил разгледан изцяло на плоскостта на неоснователното обогатяване, и става дума за неправилно определяне на приложимата норма от този институт, докато процесният случай не е идентичен.
По отношение на поставения процесуалноправен въпрос – неотносимо е и решение № 398/25.05.2010 г. на ВКС, тъй като по този правен казус касационният съд е счел, че въззивната инстанция е дала неправилна правна квалификация на иска по чл. 79 ЗЗД, вместо тази по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, но при други заявени в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум.
В настоящия случай, не става дума единствено и само за неправилна правна квалификация от страна на решаващия първоинстанционен съд, при каквато хипотеза решението би следвало да е незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона и негово задължение е да установи приложимата правна норма и да разгледа предявения иск. Както въззивният съд е посочил, не сме пред хипотеза на произнасяне от решаващият съд по заявените факти, и за подвеждане под грешно основание/ т. е. за неправилно приложение на материалния закон/ , а за произнасяне по предмет, с който не е бил сезиран, в нарушение на принципа на диспозитивното начало, т. е., когато е определено спорното право въз основа на обстоятелства, невъведени от страната, в който случай се приема, че е разгледан иск на непредявено основание.
В този смисъл е служебно известното на настоящия състав решение № 157/30.10.2013 г. по т.д. № 1091/2012 г. на ВКС, ТК І отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК и публикувано в правните информационни системи.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 208/30.11.2012 г. по в. гр. д. № 483/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: