О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 09.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3471/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№76729/04.6.2018 г., подадена от адвокат А. А. – процесуален представител на ответника по исковата молба „ДЖОРДАНС“ ЕООД – Пловдив, против въззивно решение №2294/12.4.2018 г. по гр.д.№2316/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-В въззивен състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №168452/11.7.2017 г. по гр.д.№67075/2016 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 79 състав, с което са уважени предявените от В. Г. С. от [населено място] против „ДЖОРДАНС“ ЕООД – Пловдив, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
Въззивната инстанция е приела, че „Спорният въпрос между страните, който касае иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ – за законност на прекратяването на договора на основание чл.325, т.1 КТ – по взаимно съгласие, е дали ищцата е изразила воля (съгласие) за прекратяване на трудовия договор. Ищцата не е оспорвала факта, че е подписала молбата, на която са позовава ответника, за да приложи соченото основание, но това е станало едновременно с подписването на трудовия договор. На основание чл.325, т.1 КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие, чрез изявление на всяка от страните, отправено до другата страна. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 – дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаване на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие.
За осъществяване на прекратителното основание по чл.325, ал.1, т.1 КТ е необходимо ясно, безусловно и свободно изявление на всяка от страните по трудовия договор, за прекратяването му по взаимно съгласие. Необходимо е волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която договорът се счита прекратен. С оглед на това при несъвпадане волята на страните относно датата на прекратяване на договора, липсва взаимно съгласие. Ако работникът в писмената си молба до работодателя не е посочил момента, от който иска това прекратяване да настъпи, и датата, от която работникът иска прекратяването не се установи с други доказателствени средства, то работодателят не може сам да определя датата, и тогава не е налице съвпадане на волята им изцяло (в този смисъл решение № 60/07.05.2015 г. по гр.д.№ 5467/2014 г. на III г.о. на ВКС).
В настоящото производство ищцата оспорва основанието по чл.325, т.1 КТ за прекратяване на договора и във връзка с това оспорване се установява, че датата, от която се иска прекратяването не е изписана от предложителя, а от служител при работодателя при регистриране на заявлението в дневника за входяща кореспонденция. Същата не се установява с други доказателствени средства, поради което не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие.
Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл.325, т.1 КТ, прекратяването настъпва в момента на съвпадане на двете волеизявления на страните. Под „съвпадане“ се има пред вид волята на насрещните страни да е с едно и също съдържание. Съгласно решение № 183 от 21.12.11 г. по гр. д. № 565/10 г. на III ГО ВКС, решение № 400 от 13.05.10 г. по гр. д. № 1109/09 г. на IV ГО на ВКС, решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на III-то гр. отд. на ВКС и т. н., взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато напълно и точно съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. При разминаване в съдържанието на двете волеизявления или при изразяване на съгласие под условие или друго разминаване на волеизявленията, не е налице взаимно съгласие на страните за прекратяване на трудовото правоотношение. (в този смисъл решение № 346 от 14.12.2013 г. по гр. д. № 3625/2013 г., Г. К., III Г.О. на ВКС, решение № 146 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 935/2012 г., Г.К., IV ГО на ВКС и т. н.) Съставите на ВКС са приели също, че подписването от работника на заповедта за прекратяване на трудовия договор не удостоверява дадено съгласие от него, защото в нея липсва негово волеизявление, а е налице само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т. е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването. В случая, както е приел и СРС, липсва писмено волеизявление на работника преди издаване на заповедта за прекратяване на договора.
Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, т.1 КТ има само констативно действие, в който смисъл е решение №400/13.5.2010 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Направеното писмено изявление от работника или служителя за прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ основания за едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до работодателя води до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното основание, а не е израз на воля за прекратяване по взаимно съгласие (решение № 183 от 21.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 565/2010 г., III г. о.).
По делото не е се е спорило, че ищецът е подписал молба със съдържание, че моли трудовият му договор да бъде прекратен на основание чл.325, т.1 КТ (взаимно съгласие). Спорен е въпросът, кога е подписана тази молба, т. е. дали ищцата е изразила воля за прекратяване на трудовия договор и в кой момент. Ищцата е поддържала, че е подписала молбата едновременно с подписване на трудовия договор, а не на 19.09.2016 г., когато молбата е входираната в дневника за входяща кореспонденция на „Джорданс“ ЕООД. От друга страна, ответникът не е оспорвал, че датите в молбата не са написани от ищеца, а от друг служител на дружеството. Представител на работодателя е отразил дата на регистриране на заявлението във входящия дневник, като в самото заявление не е изписана дата на съставяне лично от работника, предвид което неоснователен е доводът на въззивника, че относно датата това отразяване представлява частен документ, в който издателят удостоверява неизгодни за себе си факти.
Изводи в тази насока могат да се направят и от доказателствата събрани по делото, в тяхната цялост. Според показанията на свидетелката А. Т. Г., която е работила при ответника от януари 2015 г. до началото на август 2016 г., при ответника било практика при постъпване на работа, когато се подписва трудовият договор, да се попълва и подписва и заявление за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, като това било едно от условията за приемане на работа при ответното дружество. Свидетелката Г. заявява, че при сключване на нейния трудов договор тя е подписала молба, без дата, за прекратяване на договора на основание чл.325, т.1 КТ, като ищцата й е споделяла, че също е подписала такова заявление при сключване на трудовия договор. Съдът намира, че не са налице основания да не се кредитират показанията на тази свидетелка, която не е заинтересована от изхода на спора. Още повече, че показанията й косвено се подкрепят и от обстоятелството, че В. С. е подписала протокола за връчване на заповедта с изрично отбелязване, че не е подавала молба за напускане. Показанията й не се разколебават от тези на свидетелката И. Б. П. – счетоводител при „Джорданс“ ЕООД, тъй като при постъпването на ищцата на работа, когато се твърди, че е попълнено и съставено заявлението, същата не е работила при ответното дружество.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че представените писмо от ИА „Главна инспекция по труда“ и Протокол от извършена проверка на НАП, съгласно които не са открити нарушения на трудовото законодателство, представляват доказателство, че В. С. не е подписала заявление за прекратяване на трудовото правоотношение при постъпването й на работа. Изводите на контролните административни органи не обвързват съда, като последният следва да формира собствени изводи относно спорните въпроси по делото по вътрешно убеждение след преценка и анализ на събрания доказателствен материал. Настоящият съдебен състав намира, че ответника не е доказал законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, което е в негова доказателствена тежест.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е налице основание по чл.280, ал.2 ГПК и като спорен се сочи въпросът дали ищцата е изразила воля(съгласие) за прекратяване на трудовия договор. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба В. Г. С., посредством процесуалния си представител – адв. С. М. – Д., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответницата по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, макар че изложението отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният в изложението въпрос е относим към обжалвания съдебен акт, но не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение трето ГПК. Доминиращата съдебна практика по чл.290 ГПК, на която се е позовал въззивният съд, изрично визирана в решението му, съответства на изводите му относно съвпадане волята на страните по смисъла на чл.325, т.1 КТ/страници 4 и 5 от въззивното решение/.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответницата по касация деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №2294/12.4.2018 г. по гр.д.№2316/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-В въззивен състав.
ОСЪЖДА „ДЖОРДАНС“ ЕООД – Пловдив, [улица], да заплати на В. Г. С., ЕГН – [ЕГН], от [населено място] – [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 500/петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: