6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
С., 21.04.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести април две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 873/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 191 от 13.05.2010 г. по т. д. № 118/2010 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено поставеното от Сливенски окръжен съд решение № 32 от 05.02.2010г. по т. д. № 565/2008 г. С първоинстанционния акт, допълнен с решение № 131 от 13.04.2010 г., изцяло са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове: иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 123 754.10 лв., представляваща цена на продаден натриев сулфат по 11 броя фактури от 2007 г. и иск с правно основание 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 890.92 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода от датата на издаване на всяка от фактурите до датата на подаване на исковата молба 06.08.2008 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Основното му оплакване касае приложимостта на разпоредбата на чл. 76 ЗЗД във връзка с извършеното плащане на сумите по процесните 11 броя фактури. Според касатора, решаващият състав не е взел предвид, че длъжникът не е отправил изрично уведомление до него за реда на погасяване на задълженията си, както и че същият изобщо не разполага с правото на избор, доколкото това право възниква само, ако длъжникът е погасил изцяло поне едно от задълженията си. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу приетата от въззивния съд основателност на направеното от ответника възражение за прихващане със сумата 432 152.86 лв. – представляваща вреди от продадена некачествена стока /натриев сулфат/. В тази връзка касаторът твърди, че съдът не е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и особено на показанията на разпитаните свидетели; че е взел предвид писмени доказателства, които са били оспорени и изключени от доказателствения материал; че неправилно е счел за доказана некачественост /мирис/ на цялата доставена стока, а не само на 20 тона, които са били рекламирани и върнати на продавача; че не е отчел факта на неизпълнение на задължението на купувача по чл. 324 ТЗ и чл. 194 ЗЗД да прегледа доставената му стока и да уведоми продавача за констатирания недостатък, както и липсата на доказателства за причинно-следствена връзка между мириса на доставената стока и мириса на готовата продукция; че неоснователно е отказал да уважи възражението за изтекла погасителна давност по чл. 197 ЗЗД за недостатък на продадената стока, като е приел същото за несвоевременно поради заявяването му в писмената защита, без да съобрази разпоредбата на чл. 149, ал. 3 ГПК, изрично предоставяща възможност на страните да представят писмени защити.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според касатора, въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по приложението на чл. 324 ТЗ и чл. 194 ЗЗД; чл. 195, ал. 2 във връзка с чл. 197 ЗЗД и чл. 76 ЗЗД. В подкрепа на това свое твърдение същият се позовава на: Тълкувателно решение № 33 от 01.11.1973 г. по гр. д. № 3/1973 г. на ОСГК на ВС; решение № 1585 от 17.10.2002 г. по гр. д. № 113/2002 г. на ВКС, V г. о.; решение № 917 от 12.10.2995 г. по гр. д. № 655/95 г. на ВС, ІІ г. о. и решение № 748 от 24.04.2001 г. по гр. д. № 2504/2000 г. на ВКС, V г. о. Освен това, касаторът счита, че произнасянето на Върховен касационен съд по този правен спор ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли да не бъде допуснато касационното обжалване поради отсъствие на заявените основания по чл. 280 ГПК. Подробни съображения е изложил в писмен отговор от 23.09.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което изцяло са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че цената на стоката /натриев сулфат/, доставена през 2007 г. с процесните 11 фактури, е била платена от купувача [фирма], [населено място], като плащането е извършено в периода 21.01.2008 г. – 10.07.2008 г. В тази връзка решаващият състав е счел за недоказано твърдението на ищеца [фирма], че тези плащания касаят фактури за доставена стока през 2008 г., а не процесните доставки от 2007 г. Като неоснователно е преценено и възражението на дружеството-ищец, че с плащанията от 2008 г. не е бил погасен дългът по спорните 11 фактури, аргументирано с приложимостта на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Съобразявайки задължителната съдебна практика /решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на ВКС, І т. о./, решаващият състав е приел, че в конкретния случай разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е неприложима, тъй като се касае за мораторна, а не за възнаградителна лихва. От друга страна, поради погасяването на сумите по всичките 11 фактури /също и на тези от 2008 г./ съдът е счел, че липсва основание за прилагането и на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, доколкото не е осъществена основната предпоставка за това към момента на плащането – наличието на еднородни задължения и недостатъчност на изпълнението, като в тази връзка е взето предвид обстоятелството, че кредиторът не може да прихваща изпълнението с вземането за обезщетение, поради това, че то е предмет на акцесорния иск.
За частично основателна въззивният съд е приел само претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 5 674.24 лв., тъй като плащането на цената по процесните 11 фактури е извършено след договорения 60-дневен срок. Независимо от това, обаче, и този иск е отхвърлен изцяло поради уважаване на направеното от ответника [фирма] възражение за прихващане със сумата 432 152.86 лв., представляваща претърпени вреди от доставката на стока с недостатък – мирис на продадения натриев сулфат, оставащ след производството на прежда и платове, който е станал причина за рекламация на продадените от ответното дружество платове и дрехи. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за доказано, че доставената от ищеца стока е била с недостатък, за който същият е бил своевременно уведомен от купувача и че в резултат именно на този недостатък за дружеството-купувач са настъпили вреди в размер на посочената сума. Поради това, че е направено несвоевременно – едва с депозираната пред първата инстанция писмена защита – решаващият състав е приел, че не следва да бъде обсъждано заявеното от ищеца възражение за изтекла погасителна давност по чл. 197 ЗЗД за ангажиране отговорността на продавача за продажбата на стока с недостатъци.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Преди всичко следва да се отбележи, че касаторът не е посочил конкретно въпросите, с които обосновава допускането на касационното обжалване. В изложението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа единствено твърдението, че „съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос”, който е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. Конкретно посочване на този въпрос обаче липсва, а са развити само съображения за противоречие на въззивното решение с разпоредбите на 324 ТЗ и чл. 194 ЗЗД, чл. 195, ал. 2 във връзка с чл. 197 ЗЗД и чл. 76 ЗЗД.
Дори и да се приеме, с оглед цитираните законови разпоредби и приложената съдебна практика, че като релевантни за делото са поставени въпросите: за задължението на купувача да прегледа стоката; за прилагане на установената в чл. 197, ал. 1 ЗЗД погасителна давност и за предпоставките за приложимост на разпоредбата на чл. 76 ЗЗД, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
На първо място, въпросът, свързан с погасителната давност по чл. 197 ГПК, не може да бъде определен като обуславящ изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос изобщо не е предмет на обсъждане в обжалвания акт, тъй като въззивният съд е счел това възражение за преклудирано, предвид заявяването му едва с писмената защита и извън установения в закона срок. С оглед мотивите на въззивния акт, значим в случая всъщност е процесуалноправният въпрос за момента, до който би могло да бъде релевирано възражение за давност – какъвто въпрос обаче касаторът не е поставил. Поради липса на общата предпоставка, не следва да бъде преценявано и твърдението за противоречие с цитираното тълкувателно решение.
Макар и да са от значение за изхода на делото, останалите два въпроса – за задължението на купувача да уведоми продавача за недостатъците на продадената вещ и за приложимостта на чл. 76 ЗЗД – също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, предвид липсата на допълнителното изискване, характерно за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По първия въпрос: Не е налице противоречие с приложеното решение № 1585 по гр. д. № 113/2002 г. на ВКС, V г. о. В случая, въззивният съд не е приел, че знанието на продавача за недостатъците се презюмира, а въз основа на събраните доказателства е счел за доказано, че ищецът-продавач незабавно е бил уведомен от купувача за недостатъка на стоката, т. е. въпросът се свежда до преценката на доказателствения материал, чиято правилност обаче не може да бъде релевирана като основание за допускане на касационния контрол. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По втория въпрос: Неоснователно е твърдението на касатора, че въпросът за приложимостта на чл. 76 ЗЗД е решен в противоречие с практиката на ВКС. Решението, на което същият се позовава – № 748 от 24.04.2001 г. по гр. д. № 2504/2000 г. на ВКС, V г. о. – е постановено при действието на отменения Граждански процесуален кодекс и поради това не представлява задължителна съдебна практика съгласно разясненията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение. Характер на задължителна практика има постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на ВКС, І т. о. Същото не само е цитирано от самия въззивен съд, но и изцяло е съобразено в постановеното от него решение. Именно поради наличието на задължителна съдебна практика не следва да бъде обсъждана представената от касатора казуална практика.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав намира, че същото изобщо не следва да бъде преценявано, тъй като не е посочено по отношение на кой от трите въпроса то се поддържа и наличието му е аргументирано единствено с твърдението, че „възникналият правен спор е емблематичен”. Независимо от това, посоченото основание не е налице и по двата значими за делото въпроса: по отношение на въпроса за уведомяването на продавача за недостатъци – поради това, че регламентиращите този въпрос норми са ясни и не пораждат проблеми при тълкуването и прилагането им, а по отношение на въпроса за приложимостта на чл. 76 ЗЗД – поради това, че по същия вече е налице произнасяне на ВКС по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 191 от 13.05.2010 г. по т. д. № 118/2010 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: