2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
С.,10.04.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 681/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 144 от 23.03.2011 г. по в. гр. д. № 1232/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 38 от 29.07.2010 г. по т. д. № 568/2008 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „О. Е., [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на сумата 184 818.05 лв. за извършване на строително-ремонтни работи по три договора за възлагане на малка обществена поръчка от 2005 г.; иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 52 303.01 лв. – недължимо платена по фактури № 40/31.10.2005 г., № 42 от 30.12.2005 г. и № 46 от 14.02.2006 г. във връзка със същите договори и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 19 886.70 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 52 303.01 лв. за периода от датата на издаване на фактурите до датата на исковата молба – 08.12.2008 г.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу извода за въззивния съд за неоснователност на претенциите, като счита, че същият е направен, без да са обсъдени задълбочено събраните по делото доказателства и заявените в жалбата оплаквания, като и че решаващият състав не е изложил собствени мотиви във връзка с откритото производство по оспорване на процесните актове за установяване на СМР и акт обр. 19.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният акт съдържа произнасяне по въпроси, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като такива са посочени въпросите: „1. Следва ли въззивният съд да изложи отделни мотиви относно това дали е приложима хипотезата на чл. 264 ЗЗД в случаи, като настоящия, при които са налице достатъчно доказателства, за да се приеме, че е оборена доказателствената сила на документите, свързани с приемането и заплащането на процесните СМР и 2. Какво следва да направи въззивният съд, когато констатира несъответствие между диспозитива и мотивите на решението – трябва ли да възстанови тяхната съгласуваност и единство и не следва ли, преценявайки многобройните доказателства за оборената доказателствена сила на посочените в касационната жалба документи, да се произнесе по същество и да изложи свои собствени мотиви.”
С липсата на мотиви касаторът аргументира и наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че релевантна в това отношение практика представлява решение № 591 от 03.11.2008 г. по т. д. № 335/2008 г. на ВКС, І т. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – изразява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения в писмен отговор от 11.05.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумата 184 818.05 лв., представляваща стойността на извършени СМР по три договора от 2005 г., сключени на основание чл. 2, ал. 1 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищцовото дружество /възложител по договорите/, че уговорените строителни работи не са били изпълнени от ответното дружество. С оглед факта, че за изпълнените работи /вид, количество и стойност/ са съставени констативни протоколи, които са подписани от представители и на двете страни и предвид липсата на направени от страна на възложителя възражения по изпълнението, решаващият състав е счел същите за приети по смисъла на чл. 264 ЗЗД и стойността им за дължима. Като аргумент в тази насока е изтъкнато и обстоятелството, че за стойността на извършените работи са издадени три фактури, подписани и осчетоводени и от двете страни по сделките, по които е извършено частично плащане и по които възложителят е ползвал данъчен кредит. Като е изразил пълно съгласие с изложените от първата инстанция мотиви във връзка със събраните по делото доказателства относно извършването и приемането на възложените СМР, въззивният съд е препратил към мотивите в обжалваното решение съгласно чл. 272 ГПК. С оглед извода, че между страните съществува облигационна обвързаност, породена от процесните три договора и че възложените с тях работи са изпълнени и приети, Пловдивски апелативен съд е приел, че платената част от сумите по процесните три фактури в размер на 52 303.01 лв. не подлежи на връщане, поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и обусловеният от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираната задължителна съдебна практика, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, въпросите, с които касаторът обосновава допускането на касационния контрол, се припокриват с оплакванията за неправилност на въззивния акт и по-конкретно – за липса на мотиви относно приложимостта на хипотезата на чл. 264 ЗЗД за приемане на възложените СМР и относно откритото в тази връзка производство по оспорване на писмени доказателства /актове за установяване на СМР/. Съгласно цитираното тълкувателно решение, обаче, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Следователно, поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане и допълнителните изисквания, характерни за всяко от поддържаните конкретни основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Отделно от това, тези основания не са налице. От една страна, не може да се счете, че въззивното решение е в противоречие с цитираното решение на ВКС – решение № 591 от 03.11.2008 г. по т. д. № 335/2008 г. на ВКС, І т. о., тъй като съдържащият се в това решение извод за допуснато нарушение на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ е резултат от конкретната преценка на фактите и доказателствата. Следва да се отчете и обстоятелството, че всеки от двата акта е постановен при действието на различна процесуална уредба и по-конкретно – че по сега действащия ГПК /за разлика от отменения/ съществува процесуална възможност за въззивния съд да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, която възможност именно е използвана от Пловдивски апелативен съд.
Не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото касаят обсъждането на доказателствата по делото и правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, а не се отнасят до приложимостта на конкретна правна норма, нуждаеща се от тълкуване, с цел разкриване на съдържанието й, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като такива, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла на тези понятия, разяснен в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 144 от 23.03.2011 г. по в. гр. д. № 1232/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: