О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
С. 28.02.2013г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 1333 по описа за 2012г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. Г. Ч. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Н. против въззивно решение № 310 от 4.07.2012г. по в.гр.д. № 516 по описа за 2012г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 95 от 28.02.2012г. по гр.д. № 1096/2011г.на Пазарджишки окръжен съд,като е отхвърлен като неоснователен иска за признаване за установено по отношение на К. К. Б.,че съществува вземане на Д. Г. Ч. по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 699 от 7.11.11г.по ч.гр.д.№ 910/11г.на Панагюрски районен съд,произтичаща от договор за правна защита и съдействие от 29.02.08г.в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва,считано от 4.11.11г.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочат нормите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК без да се формулират конкретни въпроси.Посочено е,че „обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон”.Изложени са доводи,че съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск,че доказателствената тежест за доказване заплащането на процесната сума е върху ответницата и че при формиране на неправилния си извод за наличие на плащане,въззивният съд не е отчел факта,че „разписката /вторият екземпляр на договора за правна защита и съдействие/ се е намирал в ищеца и не е бил предаден на ответницата. Отделно е посочено, че въззивният акт противоречи на приетото в определения № 46 от 8.02.11г. по гр.д.№ 37/11г.на ІІ г.о. и № 132 от 31.03.09г. по гр.д.№ 82/09г. на ВКС,съгласно които,с „оглед предвидената в чл.36 ал.4 от ЗА възможност за отлагане на плащането на договореното адвокатско възнаграждение,е достатъчно съществуването на съгласие между договарящите се страни за размера на вземането,без да е необходимо същото да е внесено”,без да се конкретизира въпроса,по който се счита,че е налице противоречие.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.При преценката за допусти-мостта й до касационно разглеждане,Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
За да постанови решението си,въззивният състав е възприел изводите на първата инстанция,че ищецът не е извършил успешно пълно и главно доказване за съществуване на вземането си.Сключеният между страните договор за правна защита и съдействие,тъй като е валиден – съставлява разписка,установяваща плащане на посочената в него сума.Съдът изрично е посочил,че предявеният иск е положителен установителен /за същест-уване на вземането/ и доказателствената тежест е на ищеца, който е след-вало да опровергае съдържанието на представения договор /който е частен документ/, удостоверяващ плащане на адвокатското възнаграждение.
При тези факти, с оглед представеното изложение и съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС – не следва да се допуска касационно обжалване.Това е така,защото касаторът не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело,като общо основание за допустимост, определящ рамките,в които Върховният касационен съд да селектира жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в подадената жалба,защото това прекомерно би засилило служебното начало във вреда на ответната страна,а и е възможно да бъде изведено различно съдържание от това,което жалбоподателят би вложил във въпроса,ако го беше конкретизирал.Съгласно цитираното тълкува-телно решение,ако настоящият състав – въз основа на обстоятелствената част на изложението към касационната жалба – конкретизира и уточни правния въпрос от значение за изхода по делото,то той би бил за вида на предявения иск /дали е положителен установителен за съществуване на вземането или е отрицателен установителен,че адвокатското възнаграж-дение не е платено/ и за разпределението на доказателствената тежест.Този въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с установената практика, поради което не е налице и посоченото от касатора специално основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Искът по чл.422 от ГПК е положителен установителен /не отрицателен/ и доказателствената тежест е върху ищеца. В конкретния случай въззивният съд е счел,че ищецът нито е опровергал удостовереното с представения договор плащане, нито е представил доказателства в полза на направеното от него възражение,че плащането е отложено за след процеса, чрез събирането му в изпълнителното производство. Следва да се посочи,че в настоящата фаза – по допустимост – касационната инстанция не може да извършва преценка дали направените от въззивния съд правни изводи са правилни и обосновани, дали съдът правилно е възприел фактическата обстановка и дали е обсъдил всички събрани по делото доказателства.
Второто посоченото от касатора специално основание за допустимост / по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/, във връзка с цитираните определения № 46 от 8.02.11г. по гр.д.№ 37/11г.на ІІ г.о. и № 132 от 31.03.09г. по гр.д.№ 82/09г.на ВКС – също няма как да бъде съобразено, поради липса на поставен конкретен въпрос,във връзка с който да се прецени наличието му.
Мотивиран от гореизложеното,Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 310 от 4.07.2012г. по в.гр.д. № 516 по описа за 2012г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: