5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 261
София, 21.04. 2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети април през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1005/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в[населено място], област Б., срещу решение № І-50 от 05.07.2010 г. по в. гр. д. № 655/2010 г. на Б. окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено постановеното от Н. районен съд решение № 212 от 12.01.2010 г. по гр. д. № 496/2009 г. в частта, с която дружеството – касатор е осъдено на основание чл.59 от ЗЗД да заплати на П. И. П. от[населено място] сумите 11 151.24 евро, 4 387.38 евро и 1 550.68 евро, представляващи неизплатени възнаграждения за изготвяне на три проекта за изграждане на жилища в м. А. -[населено място], на жилищна сграда в к. к. „С. бряг” и на бетонов възел в[населено място], с които дружеството се е обогатило неоснователно, ведно с разноски в размер на сумата 2 250.15 лв., и след частична отмяна на първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на ищеца още 11 781 евро, представляващи равностойност на неоснователно обогатяване от неизплатено възнаграждение за изготвяне на архитектурен проект за П. комплекс в[населено място], заедно с разноски за въззивното производство в размер на сумата 628 лв.
В касационната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на въззивното решение с позоваване на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че в противоречие с материалния закон – чл.59 от ЗЗД, въззивният съд е присъдил на ищеца обезщетение за неоснователно обогатяване, без да изследва равностойността на обогатяването като елемент от фактическия състав на чл.59 от ЗЗД. Твърди, че в хода на процеса не е установен и действителния размер на обедняването, доколкото неизплатеното възнаграждение за изработване на проектите, прието за равностойност на обедняването, е изчислено въз основа на неприложим към спорното правоотношение нормативен акт. Като порок на решението се релевира и същественото нарушение на разпоредбата на чл.266 от ГПК при приемане на представения с въззивната жалба на ищеца договор за строителство между [фирма] и [фирма], с който въззивната инстанция е аргументирала изводите си за основателност на иска по чл.59 от ЗЗД за сумата 11 781 евро.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание, поддържано по отношение на следните определени като обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК въпроси : 1. „Възможно ли е допускане на нови доказателства във въззивното производство по искане на ищеца, когато не са налице предвидените в чл.266 от ГПК хипотези”; и 2. „Дали е налице нарушение, ако доказателствата по делото, каквото се явява експертизата, могат да се обосноват с нормативни актове, които не са действащи за конкретни правоотношения”.
Ответникът по касация П. И. П. от[населено място] е депозирал писмен отговор по чл.287 от ГПК, в който излага съображения за неоснователност на касационната жалба, без да взема становище по искането за допускане на касационно обжалване, и претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди постановеното от Н. районен съд решение по гр. д. № 496/2009 г. в неговата осъдителна част, с която са уважени предявените при условията на евентуалност от П. И. П. срещу [фирма] искове с правно основание чл.59 от ЗЗД, решаващият състав на Б. окръжен съд е приел, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл.59 от ЗЗД за ангажиране на извъндоговорната отговорност на дружеството – ответник за неоснователно обогатяване. Въззивният съд е възприел изцяло произтичащите от анализа на доказателствата изводи на първостепенния съд за извършено от ответника – в качеството му на инвеститор на обектите в м. А. -[населено място], к. к. „С. бряг” и[населено място], възлагане на изработката на три архитектурни проекта за изграждане на обектите на ищеца – архитект; изработването на проектите от ищеца съобразно поставеното от ответника задание; одобряването на проектите по надлежния ред; реализирането на проектираните обекти от ответника и отказа на последния да заплати на ищеца възнаграждение за изработката на трите проекта. Поради отсъствие на сключен между страните договор в изискуемата от чл.29, ал.1 от ЗКААИП писмена форма е обосновано становище, че отношенията между инвеститора и изпълнителя на проектите нямат договорен характер, а следва да се уредят съобразно правилата на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД. Решаващият състав е приел, че ищецът е обеднял с равностойността на труда, вложен в изработването на проектите, а ответникът се е обогатил като е спестил дължимото за изработката възнаграждение, с което са осъществени предпоставките на чл.59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишеното от основание обогатяване. Равностойността на обедняването и обогатяването е съизмерена с размера на дължимото, но неплатено възнаграждение, определено на база констатациите в заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза. В експертното заключение възнаграждението е изчислено по правилата на Наредба № 1/04.04.2004 г. за определяне на минимални цени за проектиране в устройственото планиране и инвестиционното проектиране, приета от Камарата на архитектите в България и обнародвана в ДВ бр.68/03.08.2004 г., за която ответникът е поддържал, че е неприложима към спора с оглед момента на влизането й в сила – 04.08.2004 г., и твърдения от ищеца момент на възникване на защитаваните с исковете вземания – 30.04.2004 г.
Частичната отмяна на първоинстанционното решение и уважаването на иска по чл.59 от ЗЗД за допълнително присъдената с въззивното решение сума от 11 781 евро, представляваща равностойност на неоснователно обогатяване от неизплатено възнаграждение за изработването на архитектурен проект за обект П. комплекс в[населено място], са мотивирани от въззивната инстанция с представения с въззивната жалба на ищеца договор за строителство от 30.03.2004 г. между [фирма] и [фирма]. След анализ на договора е направен извод, че от съдържанието му се установява наличието на неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца до размер на стойността на полагащото се за изработката на проекта възнаграждение, изчислено от съдебно-икономическата експертиза. Договорът за строителство е приет в съдебно заседание на 09.06.2010 г., като пълномощникът на ищеца е обяснил, че е узнал за съществуването му и се е снабдил с него след приключване на първоинстанционното производство. В същото съдебно заседание е присъствал процесуален представител на ответника, който не е възразил срещу приемането на договора като писмено доказателство и не е оспорил твърденията, с които е аргументирано късното му представяне по делото.
Настоящият състав намира, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос по п.1, свързан с приложението на разпоредбата на чл.266 от ГПК, е от значение за конкретното дело, доколкото въззивният съд е основал решаващите си изводи за основателност на един от обективно съединените искове по чл.59 от ЗЗД – този за сумата 11 781 евро, на представено с въззивната жалба на ищеца писмено доказателство /договор за строителство от 30.03.2004 г./. Независимо от това въпросът не би могъл да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото, за да отговаря на въведеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол. Страната, по чието искане е допуснато писменото доказателство, е обосновала късното му представяне с предвидените в чл.266, ал.2, т.1 от ГПК предпоставки, които дерогират принципната забрана на чл.266, ал.1 от ГПК за представяне във въззивното производство на доказателства, които са могли да бъдат ангажирани в първоинстанционното производство. Насрещната страна в процеса – настоящият касатор [фирма], не е възразила срещу приемането на новото доказателство и не е оспорила обстоятелствата, наведени във връзка с предпоставките на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК. Процесуалното поведение на страните е обусловило и становището на въззивния съд, че приемането на представения с въззивната жалба договор е допустимо при условията на чл.266, ал.1, т.2 от ГПК, а дали този извод кореспондира със закона, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, не и за приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК.
Освен поради отсъствие на визираната в чл.280, ал.1 от ГПК обща предпоставка, въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване във връзка с поставения процесуалноправен въпрос и поради липсата на специфичната за поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК допълнителна предпоставка. Разпоредбата на чл.266 от ГПК, която установява забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство и урежда допустимите от тази забрана изключения, е ясна, пълна и не се нуждае от изправително тълкуване. По приложението на чл.266 от ГПК е създадена константна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, в т. ч. и задължителна такава по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, изразена в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения като например решение № 893/29.12.2009 г. по гр. д. № 111/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 224/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ІІ г. о., решение № 284/21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ІV г. о. и др. При наличие на константна и на задължителна практика по приложението на чл.266 от ГПК, с която въззивното решение е съобразено изцяло, касационното разглеждане на релевирания от касатора процесуалноправен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за да се налага допускане на решението до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Вторият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, по повод на който е възможно допускане на касационно обжалване. Така, както е поставен, въпросът предпоставя ревизиране на решаващите изводи на въззивната инстанция относно размера на присъдените вземания по чл.59 от ЗЗД и касае изцяло правилността на атакувания съдебен акт. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2011 г. на ОСГТК на ВКС, проверката на правилността на обжалваното въззивно решение се извършва в производството за разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 от ГПК само при условие, че решението бъде допуснато до касационен контрол поради наличие на основания от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. В конкретния случай такива основания не се констатират, а това препятства процесуалната възможност за проверка на законосъобразността на даденото от въззивния съд разрешение на спорния по делото въпрос за размера на неизплатеното възнаграждение, с което е съизмерена равностойността на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД. Отсъствието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК прави безпредметно произнасянето по доводите на касатора за наличие на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК допълнителна предпоставка.
Предвид изложените съображения, решението по в. гр. д. № 655/2010 г. на Б. окръжен съд не следва да се допуска до касационен контрол.
Разноски за производството по чл.288 от ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, въпреки заявеното в отговора на касационната жалба искане, тъй като по делото не са представени доказателства за извършени пред касационната инстанция разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № І-50 от 05.07.2010 г., постановено по в. гр. д. № 655/2010 г. на Б. окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :