О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
гр. София, 23.04.2013 г.
Върховен касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева.
ч.гр.д. № 2581 по описа за 2013 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от адв.С.М. – пълномощник на Ж.”Б. х.” срещу определение № 300/08.02.2013 год.по ч.гр.д. № 373/2013 г., по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 46006/13.12.2012 год. по гр.д. № 12342/2010 г. по описа на Софийски градски съд. Изложени са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност,с искане за неговата отмяна.
Като основание за допускане на касационния контрол се позовава на хипотезата на чл. 280 ал. 1,т.2 и т. 3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси :Следва ли при удължаването на срока на основание чл. 63 от ГПК страната, поискала удължаването му, да бъде уведомена по реда на ГПК;Счита ли се за просрочен удълженият срок, ако страната поискала удължаването му не е уведомена за удължаването му, а в последствие е изпълнила указанията на съда;Следва ли да се връчват съобщения на друг адрес, при положение че е посочен съдебен адрес в исковата молба и не е променян; Следва ли да се върне въззивната жалба,ако е внесена държавната такса след удължаването на срока.
Ответниците – Н. Б.,Й. И. и У. Д. са депозирали писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК,с който оспорват допустимостта и основателността на частната касационна жалба.Претендират разноски.
Третите лица помагачи не взимат становище.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима .
Въззивният съд е констатирал,че правилно първоинстанционния съд извършващ служебната проверка за редовност на въззивната жалба е постановил разпореждането си от 12.09.2012 год. на основание чл.262,ал.1 във вр.чл.261,т.4 ГПК.Указанията не са изпълнени,като в последния ден от срока процесуалният представител на страната е поискал той да бъде удължен.Съдът на следващия ден се произнесъл,като удължил срока за изпълнение с един месец,който изтекъл на 6.12.2012 год.Поради не представяне на доказателства за внесена държавна такса,съдът върнал на основание чл.262,ал.2,т.2 във вр.чл.261,т.4 ГПК въззивната жалба с разпореждане от 13.12.2012 год.,което е потвърдено от въззивната инстанция. За да постанови този резултат съдът е приел, че след като до изтичане на продължения по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК срок констатираните нередовности на подадената въззивна жалба не са били отстранени, жалбата следва да бъде върната, тъй като съдът не е длъжен да съобщи на страната за продължаването на срока,тъй като съгласно чл.63 ,ал.2,изр.2 ГПК продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния и не е постановено в зависимост от съобщаването на страната.По отношение на внесената държавна такса един ден след постановяване на разпореждането за връщане на въззивната жалба е приложил разпоредбата на чл.64,ал.1 ГПК,уреждаща последиците от пропускането на предвидените в закона срокове за извършване на определени процесуални действия.
Макар и да са формулирани в частната касационна жалба конкретни процесуалноправни въпроси,свеждащи се до тълкуването и приложението на чл.63 ГПК,които да са от значение за конкретното дело, настоящият съдебен състав намира, че същата не следва да се допусне до касационно обжалване,поради следното:
Съгласно основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава, на касационно обжалване подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” процесуалноправен или материалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Относно приложението на разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ГПК не е налице неяснота или непълнота на правната уредба,съществува съдебна практика,която е трайна и последователна и не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго. При продължаване на законните или определени от съда срокове по молба на страната при наличие на уважителни причини за това, новоопределеният срок не може да бъде по-кратък от първоначалния, като продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния срок. Моментът, от който започва да тече новоопределеният срок, следователно не е обвързан от датата, на която страната е узнала, че срокът е продължен, а е точно фиксиран. И след като началният момент на срока е определен с изрична правна норма, за съда не съществува задължение да съобщава на страната за постановеното по нейна молба определение, с което срокът е продължен.
С оглед разрешението по този въпрос, касационното обжалване по другите въпроси не следва да бъде допускано, тъй като те са обусловени от твърдението на жалбоподателя, че съдът е задължен да уведоми страната за удължаване на срока.
Доказателства за противоречива съдебна практика не са представени, а това е условие за доказване на основанията по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.Съдебните актове на които се позовава жалбоподателят са постановени при действието на чл.36 ГПК/отм./ и са неотносими.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
При този изход на спора на ответниците Н. Б. и Й. И. се дължат направените за настоящата инстанция разноски в размер на по 450 лв. за всеки от тях.Разноски на ответника У. Д. не се следват,тъй като липсват доказателства за направени такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 300/08.02.2013 год.по ч.гр.д. № 373/2013 г., по описа на Софийски апелативен съд,ГК,7 състав.
ОСЪЖДА Ж.”Б.х.”да заплати на Й. В. И. и на Н. Й. Б. поотделно по 450 / четиристотин и петдесет/ лв.разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: