5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
[населено място], 24.04.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 166 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 517 от 18.11.2011г. постановено от Благоевградски окръжен съд по гр.д. № 884/2011г., с което е отменено решение № 4420 от 06.06.2011г. на Благоевградски районен съд по гр.д. №3304/2010г. и вместо това е отхвърлен предявения от К. С. Т. и С. С. Т. против Г. С. Б. иск за съдебна делба на недвижим имот – УПИ *, пл. № * в кв. * по плана на [населено място], с площ * кв.м.
След приключване на устните състезания във втората инстанция е починал ответника Г. С. Б. и са конституирани наследниците му: Н. Б. Б., Е. Г. Б. и С. Г. Б..
Касационната жалба е подадена от ищците К. С. Т. и С. С. Т. чрез пълномощника им адв. М.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите се позовават на трите хипотези на чл. 280, ал.1 ГПК. На първо място считат, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за намерението у наследодателя им за своене на имота с оглед упражняваната фактическа власт от 1960г., нотариалния акт за суперфиция от 1982г. и съдебното решение от 1992г. по иск за разпределение на ползване. В тази връзка е и въпроса по приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС при издаден констативен нотариален акт за собственост и при знание и липса на противопоставяне от другия съсобственик на владението на другия съсобственик. На следващо място е въпросът дали владението върху реална част от парцела води до придобиване по давност на съответната идеална част, ако давността е изтекла преди влизане в сила на З./отм./. На последно място е изведен процесуалноправния въпрос за възможността да бъде разгледано възражение за нищожност на документ за собственост, направено за първи път пред въззивната инстанция.
Ответниците Н. Б. Б., Е. Г. Б. и С. Г. Б. в писмения си отговор излагат конкретни съображения за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Съдът е сезиран с иск за съдебна делба на урегулиран поземлен имот в [населено място]. Ищците са наследници на С. С. Т., който през 1975г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност върху * ид.ч. от имота, заедно с * ид.ч. от жилищна сграда, построена откъм съседа С. Т. и представляваща половина от къща – близнак. Първоначалният ответник Г. Б. е наследник на своя баща С. Г. Б., който пък се легитимира като собственик на целия имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен през 1958г. През 1982г. С. С. Т., С. С. Т. и С. Г. Б. със съгласието на съпругата си Л. Б., като съсобственици са учредили на К. С. Т. правото да построи жилищна сграда на 90 кв.м. в съсобствения им имот. Безспорно е, че тази сграда е построена. С влязло в сила решение на Благоевградски районен съд по гр.д. № 402/1992г. е отхвърлен иск на С. С. Т. против Г. Б. и Е. Б. за разпределение на ползването на имота. В мотивите на съда е прието, че ищецът е собственик на * от имота, а Б. на другата ?. Претенцията е отхвърлена по съображения, че между страните вече е извършено разпределение на ползването през 1984г. и оттогава липсва изменение във фактическата обстановка.
Според събраните свидетелски показания С. Б. допуснал своя приятел С. Т. през 1960г. да си построи къща в парцела, докато си купи своя земя. От тогава семействата са в приятелски отношения, спорове не са имали; С. и С. със семействата си живели в двете части на къщата-близнак, а К. си построил с тяхно съгласие своя къща; С. никога не се е оплаквал от действия на С..
При горните обстоятелства въззивният съд е намерил, че липсва съсобственост между страните, тъй като С. Т. не е могъл да придобие по давност половината от имота. Той е бил допуснат от С. Б. като държател и липсват данни да е превърнал държането във владение, т.е. да е започнал да свои имота – такива действия не са демонстрирани спрямо С. и съпругата му. Те са знаели за фактическата власт на С. и не са се противопоставили, напротив – били са съгласни. Освен това съдът е изложил съображения, че е било невъзможно придобиване по давност на идеална част от урегулирания парцел поради забраната на чл. 59 З./отм./ и чл. 181, ал.3 З./отм./. На последно място съдът е изтъкнал, че дори и при установена съсобственост върху земята, делбата би била недопустима поради наличие на т.нар. принудителна съсобственост – парцелът се явява обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, тъй като в него са построени сгради, които са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни съсобственици, а в едната от тях е образувана етажна собственост. Поради това и съгласно постановките в ППВС № 2/82г., б. „г” и „е” делбата на парцела е недопустима.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Първият повдигнат от касаторите въпрос, обобщен и конкретизиран от съда, е свързан с демонстрирането на намерението на наследодателя им за своене на имота с оглед упражняваната от него фактическа власт от 1960г., нотариалния акт за суперфиция от 1982г. и съдебното решение от 1992г. по иск за разпределение на ползване, които са известни на другия съсобственик и той не им се е противопоставил по никакъв начин. Тук следва да се отнесе и въпроса за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС при издаден констативен нотариален акт за собственост и при знание и липса на противопоставяне от другия съсобственик. Извършено е позоваване на Решение № 412 от 19.05.1986г. по гр.д. № 165/86г. на І г.о., Решение № 128 от 26.02.1987г. по гр.д. № 14/87 на І г.о., Решение № 2340-85-Іг.о., Решение № 270 от 20.05.2010г. по гр.д. № 1161/2009г. Последните две решения не са представени и при извършено от съда издирване в практиката не бяха намерени, поради което не могат да бъдат обсъждани. Според първото решение нотариалният акт по чл. 483 ГПК/отм./ само удостоверява правото на собственост, което може да е придобито далеч преди издаване на акта, а според второто решение констатациите в нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, подлежат на опровергаване при всеки спор за гражданско право, а не в отделно производство. Видно, че тези решения не разрешават поставения правен въпрос и липсва противоречие с тях. Всъщност доводите на касаторите, че намерението на наследодателя им за своене на имота е било демонстрирано пред другия съсобственик и прието от него предвид нотариалния акт за суперфиция от 1982г. и съдебното решение от 1992г. по иск за разпределение на ползване, са такива за неправилна преценка на доказателствата и съответно за неправилност на решението/чл. 281,т.3 ГПК/. Те обаче не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство по селектиране на касационните жалби.
Вторият, посочен от касаторите, въпрос е дали владението върху реална част от парцел води до придобиване на съответна идеална част от него, ако давностният срок е изтекъл преди влизане в сила на З., но документа за собственост е издаден след това. Представени са: Решение № 186 от 19.02.1987г. на ОСГК, решение № 793 от 17.03.1982г. по гр.д. № 331/82г. на І г.о., решение № 1321 от 12.12.2008г. по гр.д. № 5490/2007г. на І г.о. Според тях владението на реална част от парцел в какъвто и да е срок не води до придобиване по давност, ако давностният срок е завършен след влизане в сила на З.. Единствено ако давностният срок е изтекъл, без да е прекъсван, до влизане в сила на посочения закон, то давността запазва действието си при условията на чл. 181, ал.1 и 3 З.. В случая въззивният съд се е позовал на първото от трите решения и е приел, че давност за придобиване идеална част от парцела не може да тече, без да извърши разграничение дали е изтекъл и какъв давностен срок преди приемането на З.. Съдът също така не е взел предвид посочените в решение № 186 изключения за придобиване на идеална част по давност, едно от които е осъществявано съвладение върху имота, какъвто се явява настоящия случай. В същия смисъл, че забраната на чл. 59 З. е неприложима при съвладение е Решение № 862 от 09.12.2010г. по гр.д. № 1805/2009г. на І г.о. постановено по чл. 290 ГПК. С оглед на това може да се приеме, че съществува противоречие на обжалваното решение с посочената съдебна практика.
По същия правен въпрос е и представеното Тълкувателно решение № 76 от 01.06.1967г. по гр.д. № 42/1967г. на ОСГК на ВС, което е по приложението на чл. 40, ал.2 З. и дава отговор на въпроса дали предварителен договор за продажба на реална част от урегулиран парцел е нищожен ако обособяването на продадената част от парцела не е извършено преди решението по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Касае се до хипотеза, различна от настоящата, а и в обжалваното решение съдът се е произнесъл единствено по приложението на чл. 59 и чл. 181, ал.3 З./отм./, но не и по съответните правила на действащия преди това З..
Представените определения по чл. 288 ГПК не разрешават правен спор и поради това не са част от практиката на съдилищата. Затова те не могат да бъдат взети предвид при преценката за наличие на противоречива практика.
Следващият поставен от касаторите въпрос е процесуален: може ли съдът да разглежда възражения за нищожност на документ за собственост – констативен нотариален акт, които са направени за първи път пред въззивната инстанция, ако е можело да бъдат направени своевременно? Поддържаните твърдения в тази връзка обаче не съответстват на фактите по делото. Видно, че с отговора на исковата молба е оспорен констативния нотариален акт като удостоверяващ правото на собственост. Поради това не е налице произнасяне по възражение за нищожност, въведено пред втората инстанция.
Независимо от установеното противоречие на обжалваното съдебно решение със съдебната практика по втория въпрос, то не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като разрешаването на този въпрос не е определящо за изхода на спора. Това е така, защото наред с тези мотиви съдът е намерил, че дори и при наличие на съсобственост делбата би била недопустима по съображенията, приети в ППВС № 2/1982г., б.”г” и „е”. В поземления имот са застроени обекти, които са индивидуална собственост на собствениците на терена, така че предназначението на земята е да обслужва сградите. Затова режимът на терена може да бъде приравнен на обща част по чл. 38 ЗС, поради което делбата му е недопустима. Тук следва да се допълни, че съгласно Решение № 87 от 07.07.2011г. по гр.д. № 825/2010г. на ІІ г.о. и Решение № 293 от 12.12.2011г. по гр.д. № 265/2011г. на ІІ г.о. делбата би била допустима само ако в първата фаза на делбата е налице проект за изменение и заповед за изменение на подробния устройствен план, с която се обособяват отделни урегулирани поземлени имоти за собствениците на сградите. Такива доказателства по настоящето дело не са представени. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите не са посочили правни въпроси, свързани със забраната за делба на съсобствен имот, застроен със сгради индивидуална собственост. Ето защо единствено промяна в изводите относно наличието на съсобственост върху терена не би довела до благоприятен за ищците изход на спора. Следователно, тъй като не само въпросът за правото на собственост на наследодателя на ищците върху 1/2 ид.ч. от поземления имот е обусловил решаващите изводи на съда, то непосочването на основания за допускане на касационно обжалване по останалите решаващи изводи на съда, е пречка за достъп до касационно обжалване спрямо първия решаващ извод.
Ответниците по жалбата имат право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 1000лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 517 от 18.11.2011г. постановено от Благоевградски окръжен съд по гр.д. № 884/2011г. по касационната жалба на К. С. Т. и С. С. Т. от [населено място].
ОСЪЖДА К. С. Т. и С. С. Т., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на Н. Б. Б., С. Г. Б., двамата от [населено място], [улица] Е. Г. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 1000/хиляда/ лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: