2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр. София, 14.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 838 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото В. С. К. срещу решение № 177/09.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 355/2015 г. на Варненския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 18/22.05.2015 г. по гр. дело № 23/2015 г. на Разградския окръжен съд, предявеният от жалбоподателката срещу П. . (П.) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 10 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, вследствие незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което жалбоподателката е оправдана с влязла в сила присъда на 23.04.2014 г. по н.о.х.д. № 270/2013 г. на Русенския районен съд, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2014 г.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно обсъждането от въззивния съд на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед критерия за справедливост. Жалбоподателката навежда допълнителните основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка поддържа, че посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК), определение № 972/29.07.2015 г. по гр. дело № 2109/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 559/22.04.2014 г. по гр. дело № 921/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 288 от ГПК). Жалбоподателката поддържа и че изведеният от нея правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови решението си в обжалваната му част относно обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид следното: Приел е за установено, че с влязла в сила присъда жалбоподателката-ищца е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото ? обвинение за извършено престъпление по чл. 212, ал. 2, във вр. с ал. 1, с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, както и че наказателното производство срещу нея е продължило общо 2 години и 7 месеца от повдигането на обвинението на 17.09.2011 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 23.04.2014 г. Апелативният съд е приел за установено и че пряк резултат от воденото срещу жалбоподателката наказателно производство е не отключването, а задълбочаването на смесеното тревожно-депресивно разстройство, резултат от силния и продължителен стрес, в който тя е живяла за период поне една година преди наказателния процес и по причини, за които ответната П. не отговаря, какъвто е съставеният акт за начет. Прието е и че не се установява това невротично страдание да има последици, които да се търпят понастоящем и да е оказало трайно влияние върху живота на ищцата, както и че неблагоприятните му последици са търпени от нея по време на наказателното преследване, което само е задълбочило, съществуващото вече заболяване. Въззивният съд е приел, че не е установена причинно-следствена връзка между наказателното производство и напускането на работа от жалбоподателката, а напротив – установено е, че тя е уволнена поради съкращаване на щата, както и че понастоящем тя упражнява професията си и не е и имала пречки да я упражнява. Прието е за установено и че наказателното производство е било разгласено в пресата, което е уронило доброто ? име в обществото, независимо от това чия е била инициативата за разгласяването. От друга страна е установено, че жалбоподателката не е била задържана под стража, както и че наказателното преследване срещу нея е проведено в разумен срок. В заключение, апелативният съд е приел, че ищцата е доказала само част от твърдените в исковата ? молба неимуществени вреди – накърняване на доброто ? име, страх и неудобство, влошаване на невротичното ? разстройство, за което прогнозата е добра; достояние на наказателното производство в обществото чрез пресата; приета е за доказана и пряка причинно-следствената връзка между тези неблагоприятни последици и наказателния процес. При така установеното, въззивният съд е изложил съображения, че дължимото по ЗОДОВ обезщетение се определя по правилата на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост, като обезщетението за неимуществени вреди следва да се съизмери с обществения критерий за справедливост и да възмезди увредената ищца за всички неимуществени вреди. С оглед на това, апелативният съд, като е изтъкнал, че съобразявайки качеството, в което на жалбоподателката е било повдигнато обвинението – директор на дирекция в община на малък град – център на общината, продължителността на воденото срещу нея наказателно преследване, вида на престъплението, в което е била обвинена, както и вида и интензитета на търпените неблагоприятни последици, е намерил, че обезщетение в присъдения размер 2 000 лв. е достатъчен да възмезди жалбоподателката за причинените ? от ответната П. неимуществени вреди.
Видно от така изложените мотиви към обжалваната част на въззивното решение, апелативният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от жалбоподателката-ищца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, които са установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, каквото е и посоченото от жалбоподателката, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета, и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на жалбоподателката правен въпрос, свързани с критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице соченото от жалбоподателката, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи и че не следва да бъдат обсъждани, двете посочени от нея определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, тъй като същите не съставляват нито задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито са годни да формира противоречива съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не налице и наведеното от жалбоподателката, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен, че изложението ? не съдържа никаква аргументация и доводи, защо изведеният в него правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, то и въззивният съд е дал разрешение на въпроса, което е в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 177/09.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 355/2015 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.04.2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.