2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 14.04.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т.Райковска т.д.№ 2101 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от В. С. М. чрез адв.Н.Н. срещу въззивно решение № 94/25.02.2012 г. по в.гр.д.№ 1119/2013 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1332 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 7336/2012 г. на РС – Плевен. С последното, е признато за установено, че жалбоподателят дължи на К. Ц. И. от [населено място] сумата 16500 лв. по запис на заповед, издаден на 01.04.2008 г., ведно със законната лихва от датата на издаване на изпълнителния лист до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 3012/04.07.2011 г. по ч.гр.д.№ 4174/2011 г. на Районен съд, [населено място] по иска с правно основание чл.422 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон.
В изложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос за доказване на каузално правоотношение в производството по иск с правно основание чл.422 ГПК, както и по въпроса, свързан с предявяване на запис на заповед и удостоверяване последователността на поставяне на датата и подписа на издателя.
Ответникът К. И., в писмен отговор оспорва касационната жалба, и поддържа че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Съгласно действащата процесуална уредба на касационното производство като факултативно, достъпът до касационен контрол задължително предпоставя наличие на дадено от въззивния съд с обжалвания съдебен акт разрешение на специфичен и значим за изхода на конкретния правен спор материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от лимитативно посочените в чл.280, ал.1 ГПК основания. Следователно, касае се до такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който следва не само да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но и именно като такъв, да попада в някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл.280 ГПК.
С оглед на изложеното и предвид изричната норма на чл.284, ал.3, т.1 ГПК в тежест на касатора е въведено задължението за формулирането на конкретния специфичен по всяко дело правен въпрос – т.е. водещата предпоставка за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай, в изложението касаторът е поставил конкретен правен въпрос за разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и въведено в исковото производство каузално правоотношение, като се е позовал на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, прилагайки съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК.
По отношение на този първи поставен въпрос следва да се преценява допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, но не с оглед представените решения на ВКС, а предвид разрешенията, дадени по тълкувателно дело № 4/2013 г. с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай, ищецът /кредитор/ в исковата молба по чл.422 ГПК се е позовал на подписан от ответника запис на заповед, въз основа на който е издадена и заповед за изпълнение по вече цитираното ч. гр. д. Ответникът в писмения си отговор е въвел твърдение за липса на задължение по записа на заповед, тъй като същият не бил предявен за плащане, съгласно изискванията на чл.538, ал.2 ТЗ, както и че вземането е погасено по давност и е посочил, че записът на заповед изпълнява гаранционна функция по договор между две конкретно визирани търговски дружества, в едно от които ищецът имал скрито съдружие с едноличния му собственик.
Съдилищата по съществото на спора са приели, че записът на заповед е редовен от външна страна по форма и съдържание и менителничният ефект е произвел своето действие като ценна книга и удостоверява изискуемо парично вземане. По отношение на твърденията за наличие на каузално правоотношение въззивната инстанция е приела, че не е установена връзка между записа на заповед и търговския договор между [фирма] с управител М. А. и [фирма] с управител Х. М., за да счете, че каузалното правоотношение е било обезпечено със записа на заповед.
Изводите на въззивната инстанция не са в противоречие с даденото от ВКС по пътя на тълкувателната му дейност, правно разрешение в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземане по редовен от външна страна менителничен ефект. В конкретния случай, длъжникът не е възразявал по автентичността на записа на заповед, нито по реквизитите му. При въведено от ответника твърдение за наличие на каузално правоотношение, именно той е следвало да установи в исковото производство, че соченият от него договор между две търговски дружества е уреждал правоотношения, по повод или във връзка с които е бил издаден записа на заповед.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, като вземането по него произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. След като в настоящата хипотеза е прието, че записът на заповед е редовен, при направено в рамките на инстанционното производство възражение от ответника за съществуване на вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовния запис на заповед, то тогава на изследване подлежи и това каузално правоотношение, вкл. и връзката му със записа на заповед, защото би се разрило основанието на поетото задължение и последиците биха били в посока погасяване на вземането по записа на заповед.
Но в подобни случаи, съобразно чл.154, ал.1 ГПК, всяка от страните следва да докаже фактите, на които основава твърденията си и възраженията си, като именно доказателствената тежест е на ответника – настоящ касатор по отношение на въведеното от него каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед. Във въззивното решение се съдържа обсъждане на представените доказателства по повод възражението на ответника, и предвид изложеното по-горе, съдебният акт не противоречи на постановките в т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и не се налага допускане на касационно обжалване на основание т.1 на чл.280 ГПК.
По отношение на втория правен въпрос не е налице приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. липсва основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е счел, че не е необходимо предявяване на конкретния запис на заповед за плащане, с оглед даденото тълкувание на законовите разпоредби в ТР № 1/28.12.2005 г. по тълкувателно дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС.
Поради това и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 94/25.02.2014 г. по в. гр. д. № 1119/2013 г. на Плевенски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: