О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 26.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 1717/2017 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от [фирма], чрез адв. Д. Л., против определение № 181/08.03.2017 г. по ч.гр.д. № 25/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 138/11.11.2016 г. по гр.д. № 153/2016 г. по описа на Районен съд – Пирдоп, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по чл. 112 и чл. 112а от Закона за здравето с влизане в сила на административен акт – експертно решение на ТЕЛК № 1777/01.11.2013 г. на Университетска болница – МБАЛ [фирма].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Иска се възобновяване на производството по делото и постановяване на краен съдебен акт по същество на спора.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК по отношение на въпроса: „Предвид хипотезата за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК следва ли обуславящото друго дело, което има значение за правилното решаване на спора да бъде съдебно производство и да се разглежда именно от съдебен орган или такова дело може да бъде и висящо административно производство, което е неприключило и се развива пред особена юрисдикция“. Твърди се въпросът да е разрешен в противоречие с определение № 564/29.07.2013 г. по ч.т.д. № 2540/2013 г. по описа на ВКС, I т.о., Тълкувателно решение № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 527/12.01.2011 г. по адм.д. № 14741/2010 г. по описа на ВАС, III отд. и определение № 6906/09.06.2016 г. по адм.д. № 6134/2016 г. по описа на ВАС, VI отд.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба – Т. В. Н., представлявана от адв. Л. П.. Изразено е становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
В обжалваното определение Софийски окръжен съд е взел предвид, че производството по делото е образувано по искова молба на Т. В. Н. срещу [фирма], с искане на основание чл. 200 КТ да й бъде присъдено обезщетение за претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди вследствие на ексцес на установано професионално заболяване. Като основание на претенцията си ищцата се е позовала на Експертно решение № 1777/01.11.2013 г. на ТЕЛК за общи и професионални заболявания към Университетска болница – МБАЛ „***“. В хода на производството пред първоинстанционния съд се установило, че цитираното експертно решение не е влезнало в сила, тъй като е обжалвано от ответника пред НЕЛК. Пред въззвния съд е приложено Експертно решение № 0754/05.10.2016 г. на НЕЛК по белодробни болести, с което първоначалното решение и преписката е върната на ТЕЛК за извършване на ново освидетелстване, в резултат на което е издадено Експертно решение № 1325/16.11.2015 г. на ТЕЛК за общи и професионални болести, Университетска болница – МБАЛ „**“, с което й е определена 95 % намалена работоспособност без чужда помощ за срок от 3 години – до 01.11.2019 г., за което няма данни да е влязло в сила. При тези данни въззивният е счел, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е спрял производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до влизане в сила на решение, с което по надлежния ред се определя намалената работоспособност. Съдът се е мотивирал като е посочил, че признаването на определено заболяване за професионална болест е от изключителна компетентност на ТЕЛК, а по реда на обжалването на НЕЛК. Като експертното решение има двойнствено значение – от една страна представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно или временно загубена работоспособност и нейния процеснт, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото на работника/служителя. Тези съображения са обусловили извода на съда за наличие на основание за спиране на образуваното гражданско дело, тъй като преценка на основателността на иска съдът ще бъде обвързан от заключението на административния орган за наличието на трайно загубена или намалена работоспособност и нейния процент, като този въпрос не може да бъде пререшаван по реда на косвения съдебен контрол, ако не са въведени възражения, свързани с валидността на индивидуалния административен акт и при служебна проверка не се установят пороци, които имат за последица неговата нищожност.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Не са налице посочените предпоставки за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. Поставеният въпрос обуславя въззивното определение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС ,постановена по реда на чл.290 ГПК /решение № 319/22.06.2010г.по гр.д.№ 204/09г.,ІІІ г.о.,решение № 185/27.05.2010г.по гр.д.№ 5264/08г.,ІІІ г.о.,решение № 185/27.05.2010г.по гр.д.№5264/08г.,ІІІ г.о. и др./според която, редът за установяване на трудова злополука е регламентиран в чл. 57 и сл. КСО; че обстоятелствата, установени с акта, издаден от органите по Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (ДВ, бр. 6/2000 г.) не могат да бъдат установени в съдебното производство по иск с правно основание чл. 200 КТ; че и по отношение професионалния характер на заболяването съдът правораздава при условията на обвързана компетентност; че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Прието е, че установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран; че дори наличието на влязъл в сила административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на косвения съдебен контрол, когато не са направени доводи и възражения, свързани с валидността му и при служебната проверка не се установят пороци, които имат за последица нищожност на акта; че за да бъде признато едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред. Този ред е регламентиран в чл. 61-63 КСО, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и Наредбата за експертиза на работоспособността от 2001 г. (отм.), както и в действащите Наредба за медицинската експертиза на трудоспособността от 2005 г. и Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести от 2008 г. Признаването на професионалния характер на заболяването, съгласно чл. 62, ал. 3 от Кодекса е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в специална Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Съгласно чл. 3, 10 и 13 от посочената наредба, признаването на професионалната болест, към което се отнасят и нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. Експертното решение на ТЕЛК има двойствен характер – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка, като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото. При липсата на такова решение твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване или влошаване на здравето във връзка с професионално заболяване е недоказано, което обуславя отхвърляне на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ.
Съгласно чл.229, ал.1, т.4 ГПК съдът спира делото, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спряното дело. Касае се за връзка между делата,защото е налице спор за правоотношение /преюдициалност на едното дело спрямо другото/, като на спиране подлежи обусловеното дело, даже и да е образувано по-рано от обуславящото дело. Без значение е какъв е характерът на обуславящото дело, което може да бъде гражданско, наказателно, административно, спорно или охранително. Когато обаче в другото производство се установява факт,който е елемент на спорното правоотношение – предмет на гражданското дело,който факт съдът не може да установи и е длъжен да съобрази в решението си,тогава това е основание за спиране,независимо дали другия орган е съд или не е съд.
В съответствие с практиката е обжалваното въззивно определение,в което по същество съдът е приел,че се касае до установяване на факт,а не на правоотношение. В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 181/08.03.2017 г.постановено по ч.гр.д. № 25/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: