5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
гр. София, 08.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4023/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 1899/25.07.2019 г. по гр. д. № 1362/2019 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът по жалба С. Г. С., чрез адв. В. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която Апелативен съд – София е отменил решение № 5/04.01.2019г. по гр. д. № 301/2018г. на Окръжен съд – Кюстендил (ОС – Кюстендил) в отхвърлителната част на предявения от С. Г. С. против Прокуратура на РБ (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за сумата над 5 000 лв. до 8 000 лв. и е присъдил разликата от още 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 201, ал. 1 НК и по чл. 311, ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху сумата от 3 000 лв., считано от 18.06.2018 г. до окончателното й изплащане.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на две престъпления – за длъжностно присвояване по чл. 201 НК, а в последствие и за документно престъпление по чл. 311 НК, по което е оправдан с присъда № 93/28.11.2017 г. по НОХД № 1195/2015 г. на Районен съд – Дупница, влязла в сила на 18.06.2018 г., с постановяване на потвърждаващото я решение № 82/18.06.2018 г. по ВНОХД № 163/20188 г. на ОС – Кюстендил. Изложени са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Отчетено е, че незаконното обвинение срещу ищеца за едно от деянията е било за „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, както и продължителността на воденото наказателно производство от близо 4 години. С оглед на последното обстоятелство втората инстанция е приела, че за времето от 18.03.2011 г. – когато производството по отношение на ищеца е прекратено, на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК с постановление на прокурора до 16.01.2015 г., когато същото е отменено от висшестоящия прокурор, наказателно производство не е съществувало и този период не следва да се включи в периода, през който ищецът незаконно е бил с повдигнато обвинение – обвиняем и подсъдим по незаконно наказателно производство. Според инстанцията по същество ищецът е претърпял вреди в няколко аспекта от живота си – личен, семеен, професионален, така и последици, които продължават и понастоящем – невъзможност да си намери работа, да подкрепя децата и баща си материално. Установено е, че като резултат именно от воденото против ищеца и придобило гласност незаконно обвинение са настъпили промените в живота му. Той се променил характерово, станал затворен, изнервен, срамувал се е от съседите си, притеснявал се както за себе си, така и че не може да се грижи за семейството си, да издържа децата си докато учат и да подпомага болния си баща, тъй като се понижил жизнения стандарт на семейството му. Съобразено е също, че така претърпените болки и страдания не са били с особен интензитет, а се касае за преживявания, характерни и обичайни за лица в положението, в което се е намирал ищеца, както и че няма данни за възникнали негови здравословни проблеми вследствие на незаконното обвинение. При съобразяване на очертаните обстоятелства въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на таза засегнатите нематериални блага е сумата от 8 000 лв., която е справедливото, необходимо и достатъчно обезщетение за тях, като е уважил в този размер претенцията.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, които се твърди да са обуславящи за изхода на делото, а именно за:
– определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД;
– задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди;
– приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
По първия поставен въпрос жалбоподателят поддържа отклонение на въззивното решение със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/23.12.1968 г. – т. ІІ.
Той осъществява общо основание, защото е поставен в основата на решаващите изводи на въззивната инстанция по делото и е включен в неговия предмет (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросът обаче не осъществява допълнителното основание за селекция на касационната жалба, поради следното.
С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е сторил точно това. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и негативното засягане на правата на пострадалия в цялостния аспект на неговия живот (личен, семеен, професионален) и настъпилите неблагоприятни промени; търпените преживявания в емоционален план – променил характера си и станал затворен и изнервен, изпитвал срам от съседите си, като и притеснения, че не може да бъде полезен на себе си и на семейството си. Отчетен е по – слабия интензитет на негативните емоционални преживявания и липсата на неблагоприятно засягане на здравето на ищеца като отражение от воденото срещу него наказателно производство. Предвид изложеното при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВС и не е налице соченото противоречие. Затова липсва основание за достъп до касация по първия въпрос.
По повдигнатият втори въпрос се сочи отклонение с цитираната по – горе задължителна практика – т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, а също и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК.
С оглед направеното от страната обосноваване на предпоставките за допускане на касационен контрол по този въпрос, е решаващо твърдението за липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между вредите, чиято обезвреда се търси и непозволеното увреждане (незаконното обвинение).
Въпросът е релевантен и формира общо основание, но не и поддържаното допълнително такова, защото не се установява отклонение на въззивното решение със задължителните указания, дадени с цитираната по – горе съдебна практика, на която касаторът се позовава. Мотиви са налице при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца по спора. В случая въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните, изнесени в показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Становището на касатора, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение и е относимо едва във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на изложеното и по втория въпрос липсва основание за допускане на касационен контрол.
Третият поставен въпрос също формира общо основание за селекция на жалбата, но не и допълнителното такова. По него жалбоподателят сочи противоречие на въззивното решение в обжалваната му част с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 161/03.06.2016 г. по гр. д. № 377/2016 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 41/12.03.2018 г. по гр. д. № 2208/2017 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г. на ВКС, III г.о.
Въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тясно свързан със съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – с кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД еднозначно приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в цитираната от касатора практика на ВКС. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен е въпрос по съществото на касационната жалба.
В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1899/25.07.2019 г. по гр. д. № 1362/2019 г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.