5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 266
гр. София, 19.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело № 3223 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адвокат М. Р. К. срещу решение № 281 от 15.03.2017 г. по гр. дело № 164/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, VІ граждански състав.
Ответникът В. Ц. Б., чрез адвокат Н. Д. К. е подал отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения по съществото на спора, като поддържа становище за правилност на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Пловдивски окръжен съд /ПОС/ е потвърдил решение № 3671 от 29.11.2016 г. по гр. дело № 4070/2016 г. на Пловдивски районен съд, ХІ граждански състав в обжалваната част, с която са уважени искове, предявени от В. Ц. Б. против настоящия касатор и са присъдени разноски, както следва: по чл. 128, т. 2 КТ до размер на сумата 7524.68 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане; по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 658.28 лв.; разноски в размер на сумата 494.07 лв. С първоинстанционното решение са присъдени по сметка на ПРС държавна такса в размер на сумата 351 лв. и разноски за съдебно – счетоводна експертиза в размер на сумата 100 лв., а с въззивното решение са присъдени 770 лв., разноски в полза на ищеца.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „Допустимо ли е изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение да се доказва с доказателства, извън посочените в чл. 270 от КТ вкл. и чрез заключение на Съдебно – счетоводна експертиза ?“; „Когато трудовото възнаграждение е заплатено по банков път и липсва посочване на конкретно основание за плащане в чия тежест е да докаже основанието за плащането ?“. Касаторът поддържа твърдения за противоречие на изводите, приети от ПОС с тълкувателните мотиви в решение по гр. дело № 558/2012 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, като доводи са изложени по първия въпрос.
В касационното решение е обосновано разбирането, че когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ същите обстоятелства могат да се установяват с други доказателствени средства – съдебно и извънсъдебно признание, веществени доказателства, оглед, освидетелстване, заключения на вещи лица. По делото е установено, че за периода март 2013 г. – април 2014 г. сумата 4593.95 лв. е заплатена на ищеца, като остава да се дължи сумата 7524.68 лв. за периода май 2014 г. – февруари 2016 г. За процесния период /март 2013 г. – февруари 2016 г./ ищецът е работил като „шофьор товарен автомобил /международни превози/“ по трудово правоотношение с ответника. ПОС е приел, че на базата на представените доказателства следва единствения правилен извод, че на въззиваемия са заплащани командировъчни, но не и трудови възнаграждения. Този извод е направен във връзка с твърдението на ответника по исковете, че сумата 7599.69 лв. представлява трудови възнаграждения, изплатени на ищеца за периода май 2014 г. – февруари 2016 г., включително. Твърдението е отхвърлено като недоказано въз основа не само на писмените доказателства – ведомости за заплатени трудови възнаграждения, счетоводни документи, намиращи се в ответното дружество, банкови преводи, но и въз основа на заключението на вещото лице, което е констатирало, че сумата 7599.69 лв. представлява изплатена в повече сума за командировки и по отношение, на което заключение ПОС е възприел извода на ПРС, че изплатените в повече средства не съответстват на дължимите на ищеца за трудови възнаграждения за процесния период суми, за да може да се приеме, че и при непосочено основание е заплатено парично вземане за трудово възнаграждение. Доводите на касатора, че въззивният съд е ограничил доказването на твърдението за изплащане на трудовите възнаграждения на ищеца само с писмени доказателства, не са съобразени, както с посочените по – горе решаващи изводи, така и с представените, включително от дружеството доказателства, които не обхващат други доказателствени средства освен представените ведомости и експертизи, съдебно – счетоводна и графологическа. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд, формирани по реда на чл. 272 ГПК, при съответствие с изводите на ПРС не съставляват доводи, подкрепящи твърдението за отклонение на въззивния съд от разрешенията, аргументирани в касационното решение. Ето защо доводите на касатора за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са необосновани, а с поставеният въпрос и приложената практика, същият не аргументира становището си за установеност на предпоставките за допускане на касационен контрол.
По вторият по реда на цитирането по – горе въпрос, в касационното решение е прието, че при непосочване в нареждането за банков превод или разписката на основанието за плащане, в тежест на получилият плащането е да докаже неговото основание. Това разрешение е обосновано във връзка с тълкуването на разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ, определяща начина на удостоверяване на изпълнението на задължение за заплащане на трудово възнаграждение – във ведомостта или разписката, с подписа на работника или посоченото от него лице, чрез банката с документ за банков превод по влог на работника. Настоящата инстанция не констатира отклонение на въззивния съд от посочените мотиви в цитираното касационно решение. Изводът на окръжния съд, че на въззиваемия са заплащани командировъчни пари, но не и трудови възнаграждения е направен, съобразно доказателствата по делото. Недоказването на твърдението, поддържано от ответното дружество, за изплащане на трудовите възнаграждения по банков път не е резултат от неправилно извършено от въззивния съд или от първоинстанционния съд разпределение на доказателствената тежест, а от установяването на правнорелевантният факт /приет и от окръжния съд/, че разликата в дължимите и получени от ищеца суми – 7599.69 лв. е получена за командировъчни пари и макар и изплатена в повече, като добросъвестно получена, не подлежи на възстановяване или прихващане. По този начин е изяснено основанието за заплащане на процесната сума, т.е. процедирането на въззивния съд не е в отклонение от разрешенията в практиката по чл. 290 ГПК /цитираното касационно решение/. Изводите на въззивния съд за заплащане на суми за изпълнение на трудови задължения при командироването на ищеца в чужбина, не са свързани с недоказването на факти, произтичащо от незаконосъобразно разпределение на доказателствената тежест при тяхното установяване, а с установяването на обстоятелства, изключващи третирането на разликата в дължимите и получени от ищеца суми – 7599.69 лв., като трудови възнаграждения. Доводът на касатора, че твърденията му за изпълнение на задължението за заплащане на трудово възнаграждение били установени от счетоводната експертиза, която въззивният съд не кредитирал в отклонение от разрешенията в практиката по чл. 290 ГПК е несъстоятелен, тъй като не отчита разликата между констатациите на вещото лице за сумата, която е заплатена в повече, като командировъчни пари и доказването на основанието за изплащането й във връзка, с което е прието изплащане на процесната сума, като командировъчни средства. Ето защо не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Не е мотивирано и установено основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, разгледани от ПОС, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато са непълни, неясни или противоречиви.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящият си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 547 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 281 от 15.03.2017 година по гр. дело № 164/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, VІ граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на В. Ц. Б. разноски за касационното производство в размер на сумата 547 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: