О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
гр. София 21.03.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3080 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Г. В. Д., наследник на починалата в хода на въззивното производство ответница Т. Г. Б., чрез адв. В. Д. срещу решение № 46/12.03.2018 г., постановено по в.гр.дело № 351/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 62/13.02.2014 г., постановено по гр.дело № 822/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което по предявения от Т. Г. Б. против „Уникредит Булбанк” АД гр. София и против Т. Г. Б. и В. Г. Д. иск по чл.26,ал.2 ЗЗД е прогласена нищожността на договор за учредяване на ипотека, предмет на нот.акт № 125/2006 г. в частта по п.2-ри за обезпечаване на вземането, с учредяване на ипотека върху недвижим имот – апартамент № 7, на 5 ет. на жилищна сграда на [улица], вх.А в кв.367 по плана на [населено място] с площ от 101.73 кв.м., ведно с избено помещение № 23 с площ от 5 кв.м. и прилежащите идеални части от правото на строеж собственост на Т. Г. Б. и по предявения от Т. Г. Б. против „Уникредит Булганк” АД и Т. Г. Б. и В. Г. Д. иск по чл.440,ал.1 ГПК е прието за установено, че имущество върху което е насочено изпълнението по изп.дело № 258/2010 г. на ДСИ при ПРС – апартамент № 7, на 5 ет. на жилищна сграда на [улица], вх.А, в кв.367 по плана на [населено място] с площ от 101.73 кв.м., ведно с избено помещение № 23 с площ от 5 кв.м. и прилежащите идеални части и право на строеж не принадлежи на длъжника по изпълнително дело № 258/2010 г. на ДСИ при ПРС.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, съответно е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В изложението са формулирани въпросите:1.висящата недействителност следва ли да бъде установена от въззивния съд и произнася ли се съдът извън правомощията си, без да се е мотивирал по отказването на разглеждането на висящата недействителност на сделката, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2.има ли значение и следва ли въззивният съд да разгледа пасивната и активна легитимация на страните, надлежно оспорена и заявена във въззивната жалба, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. следвало ли е въззивният съд да разгледа въпросите поставени пред него за недопуснатите и неразгледани инцидентни и насрещни искове в първоинстанционния съд, които са били предмет на въззивната жалба, решен в противоречие с практиката на ВКС. Според жалбоподателя поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
Срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 62//13.02.2014 г. по т.дело № 822/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е прогласена нищожността на договор за учредяване на ипотека, предмет на нот.акт № 125/2006 г. за обезпечаване на вземането с учредяване на ипотека върху недвижим имот – ап.7, находящ се на пети етаж на жилищна сграда на [улица], вх.А, в кв.367 по плана на [населено място] е подадена касационна жалба от ответника „Уникредит Булбанк” АД гр.София, чрез адв. Е. Й. и адв.И. А.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.26,ал.2,пр.2 ЗЗД се отхвърли като неоснователен.
В изложението са формулирани въпросите: 1. налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдът обоснове и аргументира своето решение на база доказателства, които са събрани и изготвени без участието на всички страни и в хода на друго производство, 2. може ли гражданският съд да основе своето решение на доказателства, които са събрани в досъдебно производство по реда на НПК, образувано по тъжба на пострадалия и приключило с акт за прекратяване по реда на чл.24,ал.1,т.3 НПК, т.е. при липса на категорично заключение на съдебен орган по отношение на достоверността, автентичността и относимостта на конкретните доказателства и доказателствените средства, с които те са въведени, 3. в случай, че гражданският съд обоснове преценката си и кредитира заключение по извършена съдебно-почеркова експертиза, извършена по друг процесуален ред в досъдебно производство, съставлява ли съществено процесуално нарушение на принципа за непосредственост при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл.11 ГПК и нарушение на процесуалната норма на чл.148 ГПК, която гарантира участието на страните при събиране на доказателствата по делото, 4. във връзка с предходния въпрос, изчерпва ли се участието на страната в събирането на доказателствата по реда на чл.148 ГПК единствено с възможността да оспори заключението по извършена съдебно-почеркова експертиза, или следва да й бъде предоставена възможност от съда да участва активно с поставянето на допълнителни и уточняващи въпроси към вещото лице при изслушване на направеното от него заключение по реда на чл.200 ГПК. Въпросите според жалбоподателя са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Цитирано е и е приложено решение № 66/12.03.2015 г. по гр.дело № 5839/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба на Г. В. Д. – Т. Г. Б., чрез адв.Л. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от всеки от жалбоподателите и за неоснователност на всяка от касационна жалба по същество.
„Уникредит Булбанк” АД гр.София не е изразила становище по касационната жалба на ответника Г. Д..
Г. В. Д., чрез адв.В. Д. е изразил становище за неоснователност на касационната жалба на „Уникредит Булбанк” АД гр.София.
Ответникът В. Г. Д. не е изразил становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,ал.2,пр.2 ЗЗД и чл.124,ал.1 ГПК, вр.чл.440, ал.1 ГПК.
Прието е, че от Т. Г. Б. са предявени искове против „Уникредит Булбанк” АД гр.София и Т. Г. Б., починала в хода на въззивното производство и заменена от наследника Г. В. Д. и В. Г. Д..
Приел е, че ищецът иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договор за учредяване на ипотека върху недвижимия имот:апартамент № 7, находящ се на 5 етаж на жилищна сграда на [улица], вх.А на [населено място] с площ от 101.73 кв.м., ведно с избено помещение № 23 с площ от 5 кв.м. и прилежащите идеални части и право на строеж, собственост на Т. Г. Б., изповядан с нот. акт № 125/2006 г., поради липса на съгласие – чл.26,ал.2 ЗЗД, както и да признае за установено по отношение на „Уникредит Булбанк” АД, Т. Г. Б. и В. Г. Д., че имуществото върху което е насочено изпълнението по изп. дело № 258/2010 г. на ДСИ при РС Пазарджик – апартамент № 7, находящ се на 5 етаж на жилищна сграда на [улица], вх.А на [населено място] с площ от 101.73 кв.м., ведно с избено помещение № 23 с площ от 5 кв.м. и прилежащите идеални части и право на строеж не принадлежи на длъжника по изпълнително дело № 258/2010 г. на ДСИ при РС Пазарджик.
По иска за нищожност на договорна ипотека е прието следното:
Прието е, че в исковата молба се твърди, че Т. Б. е собственик, на основание сделка, на недвижимия имот: апартамент № 7, находящ се на 5 етаж на жилищна сграда на [улица], № 9, вх.А, в кв.367 по плана на [населено място] с площ от 101.73кв. м., ведно с избено помещение № 23 с площ от 5 кв. м. и прилежащите идеални части и право на строеж. Приел е, че това твърдение е основателно и се доказва от представения препис от нотариален акт № 148, том IV, н.дело № 1741/96 г. на нотариус при РС Пазаржик.
Въззивният съд е приел, че са изложени твърдения, че върху този имот Т. Б. формално е учредил договорна ипотека с нотариален акт № 125/2006 г. Формиран е извод, че това твърдение също е основателно и е доказано от представения препис от цитирания нотариален акт.
Според съда в исковата молба е посочено, че Т. Б. е бил представляван от пълномощник при сключването на сделката, но този пълномощник не е имал представителна власт за нея. Посочено е, че според текста на договора за ипотека, Т. Б. е бил представляван от В. Д., в качеството на пълномощник. Приел е, че по делото е представено пълномощно, подписано от Т. Б., по силата на което той е дал право на Д. да учредява ипотека по отношение на процесния имот в полза на трето лице за ипотекарния кредитор ТБ „Биохим“, чийто правоприемник е ответника „Уникредит Булбанк“ АД. Приел е също, че това пълномощно е нотариално заверено на 13.03.20106 г. от нотариус Панчев и е заведено с рег. № 1746/2006 г. Прието е, че по делото е представен не препис от оригинала на цитираното пълномощно, а от нотариално заверен препис от него.
Съдът е приел за установено от представената справка на лист 8 от делото на ОС, че в пълномощното, вписано в регистъра на нотариус Панчев с рег. № 1746/2006 г. е записано, че Т. Б. упълномощава В. Д. да я представлява във връзка с учредяването на договорна ипотека по отношение на процесния имот. Посочил е, че препис от това пълномощно е представен и е на л. 267 от делото на ОС. Прието е, че е представен и препис от регистъра на нотариус П., от който е видно, че рег. № 1746/13.03.2006 г. касае упълномощител Т. Г. Б. – Д..
Като е преценил посочените доказателства въззивният съд е формирал извод, че няма валидно пълномощно, което да съдържа волеизявление на Т. Б. за учредяване на представителна власт на В. Д. за представителство във връзка с процесния договор, поради което не е налице съгласие на Т. Б. за неговото сключване. Изведен е и извод, че този договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, хипотеза втора от ЗЗД и, че тази нищожност следва да бъде прогласена.
По иска по чл. 440, ал. 1 от ГПК е прието следното:
Въззивният съд е приел, че Т. Б. не е ипотекарен длъжник, поради което се явява трето лице по отношение на изпълнението върху процесния имот, което е висящо по изпълнително дело № 258/2010 г. по описа на ДСИ при РС – Пазарджик. Приел е, че е доказано, че носител на правото на собственост върху процесният имот е Т. Б.. С оглед на това е направил извод, че длъжниците в изпълнителното производството не са негови собственици и този имот не може да послужи за погасяване на техните задължения. Формиран е и извод, че този иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния е потвърдено.
По правните въпроси, формулирани от ответника Г. В. Д..
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК – т.1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че поставеният въпрос от жалбоподателя не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 5/06.06.2011 г. по гр.дело № 47/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос: липсата на пасивна процесуалноправна легитимация обуславя ли недопустимост на иска. Прието е, че процесуалната легитимация на двете страни следва единствено от правното твърдение на ищеца. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Поради това при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. За да бъде едно лице субект на процесуални правоотношения като страна, е необходимо то да съществува към момента на завеждане на иска и да притежава процесуална правоспособност. Това е условие за допустимост на исковия процес, доколкото не може да възникне процесуално правоотношение по отношение на лице, което не съществува или не притежава процесуална правоспособност. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС.
Относно допустимостта на предявените искове и процесуалната легитимация на страните по делото първоинстанционният съд се е произнесъл с постановеното решение, като е взел предвид правните твърдения на ищеца в исковата молба. Въззивният съд също е извършил проверка дали исковете са предявени от и срещу надлежна страна, съобразявайки правните твърдения на ищеца в исковата молба. Формирал е извод, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, който не е в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС. Освен това въззивният съд се е произнесъл и по материалноправната легитимация на страните, който въпрос е по същество, съответно е изследван с решението и е прието, че предявените искове са основателни.
Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя решение № 45/10.03.2017 г. по т.дело № 2095/2016 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК, поради това, че със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения.
По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал наличието на самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещи приложението на нормите на чл.26,ал.1 и чл. 124,ал.1 ГПК, не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 112/07.10.2016 г. по гр.дело № 2758/2015 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос: относно допустимостта въззивният съд, след като е уважил жалбата срещу произнасянето по главния иск, да се произнесе за първи път по същество по отношение на евентуалния иск, по който не се е произнесла първата инстанция. Цитираното решение е неотносимо към настоящия спор. В случая първоинстанционния съд не се е произнасял по искане на ответницата Т. Б. – Д., починала в хода на въззивното производство, заместена от жалбоподателя Г. Д. за приемане за съвместно разглеждане по делото на инцидентни или насрещни искове, предявени от Д.. По делото не е постановено и изрично определение на окръжния съд, с което да не е приел за разглеждане такива искове от първоначалната ответница Д.. Поради това с първоинстанционното решение, а след това и с въззивното съдът не се е произнасял по предявени инцидентни и насрещни искове от ответницата Д..
Изложените съображения налагат извод, че поставения въпрос не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд, съответно не е включен в предмета на спора и не е обусловил решаващите му правни изводи. На това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от ответника „Уникредит Булбанк” АД:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК по първи и втори въпроси в изложението. Така формулирани въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че първи и втори въпроси не са правни, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Фактическите и правни изводи на въззивния съд в обжалваната част на решението не са основани на доказателства, събрани в хода на друго производство, съответно събрани в досъдебно производство по реда на НПК, образувано по тъжба на пострадалия. С оглед на това съдът намира, че тези въпроси не са разрешавани изобщо от въззивния съд. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По същите съображения съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по трети и четвърти въпроси в изложението. Въззивният съд е изложил в решението фактически и правни изводи, които не са обосновани със изслушана съдебно почеркова експертиза, извършена по досъдебно производство. Поради това съдът намира, че трети и четвърти въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по основателността на предявения иск с правно основание чл.26,ал.2 ЗЗД. Посочените въпроси не са правни и това само по себе си е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Г. В. Д., чрез адв.В. Д. и по чл.280,ал.1,т.1 ГПК от жалбоподателя „Уникредит Булбанк” АД гр.София, чрез адв.Е. Й. и адв. И. А…
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 46/12.03.2018 г., постановено по в.гр.дело № 351/2017 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 3454/24.04.2018 г., подадена от ответника Г. В. Д., ЕГН [ЕГН], чрез адв. В. Д. съдебен адрес [населено място], обл. Р., ул.”Й. Й.” 1 и по касационна жалба вх. № 4005/11.05.2018 г., подадена от ответника „Уникредит Булбанк” АД със седалище и адрес на управление, гр.София, р-н „Възраждане”, пл.”Света Неделя” № 7, чрез адв.Е. Й. и адв.И. А..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: