О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
София, 26.06.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2897 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 26.10.2012г. на Окръжен съд Монтана по гр.д. № 251/2012г., с което е отменено решението на Районен съд Монтана по гр.д. № 992/2006г. и вместо това постановено друго, с което е уважен иска на [община] като е осъдено [фирма], [населено място] да освободи терен от 56 кв.м., представляващ част от УПИ І – общински пазар в кв. 127 по плана на [населено място], целия от 1870 кв.м. и да демонтира поставения върху този терен павилион за комплексно обществено обслужване.
Касационната жалба е подадена от ответника по иска [фирма]. В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване жалбоподателят е формулирал шест правни въпроса, разрешени от съда и се позовава на трите хипотези на чл. 280, ал.1ГПК.
Ответникът по жалбата [община] чрез пълномощника адв. Ц. в писмения отговор поддържа, че следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на решението.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Искът е предявен от [община] против [фирма] с посочено правно основание чл. 109 ЗС за освобождаване на терен от 56 кв.м. в УПИ І-Общински пазар в кв. 127 по плана на М. и демонтиране на намиращия се върху този терен павилион за комплексно обществено обслужване. Установено е, че страните са били обвързани с договор от 02.07.2003г., сключен въз основа на проведен търг, по силата на който Общината е предоставила под наем на ответника терен за поставяне на павилион за „комплексно обществено обслужване” с площ 56 кв.м., находящ се в „Базара” в УПИ І, кв. 127 по плана на [населено място]. Договорът е със срок три години. След изтичане на срока ответникът е продължил да ползва павилиона и въпреки издадената заповед по чл. 65 ЗОбС за изземване на имота, не го е освободил.
Съдът е приел, че исковата молба не страда от нередовност, свързана с липса на описание на спорния терен, тъй като същият е достатъчно индивидуализиран чрез посочване, че това е теренът, върху който е поставен павилиона на ответника. На второ място съдът е счел, че правото на собственост на общината върху терена не е било оспорено своевременно, а извършеното такова едва по време на устните състезания във въззивната инстанция не може да бъде взето предвид.
Ищецът е установил правото си на собственост върху терена с акт за общинска собственост. Събрани са доказателства относно статута на павилиона. Видно, че е съставен акт за узаконяване на строежа на името на [община], в който е отразено, че обектът е построен от [фирма] през 1986г. Съдът е приел, че обектът не представлява строеж, а има временен статут по чл. 120, ал.4 ППЗТСУ/отм./; при липсата на траен градоустройствен статут и на суперфициарно право на ответника върху постройката, то обектът подлежи на премахване; ответникът го държи и ползва без основание и именно с това действие пречи на ищеца. Поради това искът е уважен. Съдът не е кредитирал заключението на вещото лице Б. като е посочил, че то се основава единствено на акта за узаконяване.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Формулирани са от касатора шест правни въпроса, разрешени от съда и обусловили крайните му изводи. Първият въпрос е: на какви критерии следва да отговаря описанието на един недвижим имот, за да се счита, че е индивидуализиран в пълен обем с оглед заявения предмет на иска – достатъчно ли е посочване на квадратура като част от УПИ, без посочване на границите и може ли да бъде индивидуализиран евентуално със заключение на вещо лице. По този въпрос се сочи противоречие с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Решение № 70 от 19.04.2011г. по гр.д. № 813/2010г. на ІІ г.о. визира недопустимост на въззивното решение, ако отразената в диспозитива индивидуализация на имота не съвпада с нито един от индивидуализиращите белези на описания в исковата молба имот – същото е неотносимо към настоящия спор. Решение № 721 от 23.0.10.2009г. по гр.д. 2075/2008г. на І г.о. е по реда ГПК/отм./ и разглежда хипотеза, при която в хода на делото с експертиза ще се индивидуализира площта на всяка част от имота на ищцата, включена в парцелите на ответниците. То също не разкрива сходство с настоящия казус. Решение № 105 от 28.02.2012г. по гр.д. № 637/2011г. на І г.о. сочи как следва да процедира въззивния съд когато констатира нередовност на исковата молба. В случая не стои въпроса за правомощията на съда, а за това доколко непълното /според ответника/ описание на имота съставлява нередовност на исковата молба. Поради изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
По втория правен въпрос: следва ли становището на съда, че дадено обстоятелство е безспорно да се заяви на страните и отбележи в протокола, се поддържа основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК поради противоречие с ППВС № 6/1968г.,т.2 и Решение № 192 от 26.05.2011г. по гр.д. № 1399/2010г. на ІІІг.о. Въпросът е обоснован с посоченото от съда, че страните не спорят относно собствеността върху терена и постройката, въпреки че това обстоятелство изрично не е обявено за безспорно. Според указанията в соченото постановление на Пленума на ВС съдът, в първото заседание по делото, преди посочване на доказателства, е длъжен дейно да участвува за отделяне спорното от безспорното в процеса, като признанията и обясненията на страните се отбелязват в протокола на съдебното заседание. Съдебното решение на ІІІ г.о. дава разрешение на въпроса дали съставлява процесуално нарушение отхвърлянето на иска поради липса на доказателства за определено обстоятелство, без съдът да е отделил спорното от безспорното по чл. 109 ГПК /отм./ и да е указал необходимостта от доказването му. В настоящия случай искът не е отхвърлен поради недоказване на такива обстоятелства, а съдът, изхождайки от становищата на пълномощниците на ответното дружество, е намерил, че ответникът по иска /сега касатор/ не оспорва правата на Общината като съсобственик на терена, а единствено претендира права върху процесния павилион; поради това е съсредоточил спора именно върху въпроса за статута на павилиона.
Следващият правен въпрос е свързан с допустимостта на негаторен иск при наличието на спор за собственост. Решение № 380 от 07.05.2009г. по гр.д. № 1374/2008г. на І г.о. касае допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост и е неотносимо. Решение № 346 от 13.04.2009г. по гр.д. 16/2008г. на І г.о. разграничава исковете по чл. 108 и 109 ЗС според нуждата от защита – когато собственикът е лишен от владението на вещта се защитава с иск по чл. 108 ЗС, а когато върху имота се извършват противоправни въздействия, ограничаващи правото на собственост, защитата е по реда на чл. 109 ЗС. Липсва противоречие с обжалваното решение, в което е прието, че като ползва павилиона и отказва да го премахне, ответникът пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост и поради това е допустима защитата с иск по чл. 109 ЗС. Предвид изложеното липсват предпоставките на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК .
На следващо място касаторът е извел въпроса за правната квалификация на иска и вида на търсената защита. Позовава се на противоречие с практика по чл. 290 ГПК, установена в Решение № 5/20.02.2012г. по гр.д. № 658/2011г. на ІІІ г.о. и Решение № 772/05.11.2010г. по гр.д. № 1984/2009г. на І г.о. Според първото решение когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, защото е разгледан непредявен иск. Второто решение изтъква, че посочването на правното основание и квалификацията на исковата претенция е дейност по приложението на закона, която се извършва от съда въз основа на фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба и вида на защитата, която се търси. Разгледаният казус е за иск, който съдилищата са квалифицирали по чл. 109 ЗС, но касационната инстанция е счела, че твърденията в исковата молба и петитума говорят за предявен ревандикационен иск. Липсва сходство с настоящия случай, в който твърденията в исковата молба са, че като не демонтира поставения павилион ответникът пречи на ищеца да владее и ползва съсобствения си имот.
Петият правен въпрос касае правомощията на съда да преценява законосъобразността на акт за узаконяване и то по възражение на страната, която го е издала. Според соченото Тълкувателно решение № 78/1973г. на ОСГК съдът може да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това да приеме съществуването или не на определени правоотношения. В решение № 61 от 08.07.2011г. по гр.д. № 669/2010г. на ІІг.о. се сочи, че нищожността на административния акт може да бъде релевирана в рамките на гражданскоправен спор и констатирана от гражданския съд в рамките на задължението му за преценка на правопораждащите факти. По настоящето дело съдът не е извършил преценка за нищожност на самия административен акт за узаконяване, а го е обсъдил наред с другите доказателства, имащи отношение към градоустройствения статут на узаконения обект. Поради това не може да се приеме, че има противоречие със сочената практика.
Последният формулиран правен въпрос е: длъжен ли е съдът да приложи действащите закони при преценка законосъобразността на развилите се между страните правоотношения. Въпросът е обоснован с наведеното в жалбата оплакване, че съдът е приложил закон, който не е действал към момента на узаконяването – октомври 1994г., тъй като разпоредбата на чл. 120, ал.5 ППЗТСУ/сега отм./ е приета през 1996г. Поддържа се противоречие с Решение № 1239/14.11.2008г. по гр.д.№ 5590/2007г. на V г.о., което се отнася за незабавното приложение на нов процесуален закон спрямо висящи производства; Решение № 927 от 07.01.2010г. по гр.д. № 2163/2008г. на ІІІг.о., разглеждащо иск по чл. 7 ЗВСОНИ, в което е прието е нарушение на чл. 4, ал.1 ГПК/отм./; Решение № 1729/21.11.2002г. по гр.д. № 952/2001г. на ІVг.о., което има за предмет иск по чл. 151 ЗИН и също установява допуснато нарушение на чл. 4, ал.1 ГПК/отм./ при разглеждането му. Освен че, цитираните решения за неприложими към настоящия казус, то не може да се приеме, че съдът е придал обратно действие на нормативния акт. Преценявайки статута на павилиона, съдът е приел, че той представлява временен обект по чл. 120, ал.4 ППЗТСУ /която разпоредба съществува в нормативния акт от 1985г./ Вещото лице, характеризирайки постройката, е посочило, че тя отговаря на понятието „павилион” по смисъла на чл. 120, ал.5 ППЗТСУ/отм./, която разпоредба е приета през 1996г. Горното обаче не означава, че съдът е приложил все още неприет нормативен акт.
Основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК е сочено от касатора спрямо почти всички от поставените въпроси, но не е обосновано. Твърдението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, представлява цитиране на процесуалния закон и може да доведе до допускане на касационния контрол, без да е изложена мотивировка за някоя от проявните форми на това основание, очертани в Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС № 1/2009г., т.4.
В обобщение – липсват сочените предпоставки за достъп до касационен контрол.
Ответникът по жалбата има право на сторените разноски в касационното производство, възлизащи на 150 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.10.2012г. на Окръжен съд Монтана по гр.д. № 251/2012г. по касационната жалба на [фирма] със седалище [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [община] сумата 150/сто и петдесет/ лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: