О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
С. 13.03.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на девети март през две хиляди и петнадесета година в състав :
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 7318 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. И. В. от [населено място] против въззивно решение № 5730 от 28.07.14г. по в.гр.д. № 5550 по описа за 2013г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № ІІ-74-244 от 17.12.12г. по гр.д.№ 29790/12г. на Районен съд София и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
Като основание за допустимост в своето изложение касаторът се позовава на нормите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Независимо от обема му, в него изрично са формулирани само два въпроса: Първият, поставен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е: „Допустимо ли е съдът след като установи, че ищецът не е извършил нарушението, посочено в заповедта за уволнение, да изведе от изложените факти друго нарушение на трудовата дисциплина, за което да прецени, че правилно е наложено дисциплинарното наказание?” и вторият, за който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС е: „Как следва да се индивидуализира от обективна и субективна страна нарушението за налагане на дисциплинарно наказание?. Позовава се на постановени по чл.290 от ГПК решения с № 419 от 17.08.2010г. по гр.д. № 575/09г .на ІV гр.о. на ВКС и № 199 от 30.12.2008г. по гр.д.№ 4389/08г. на ІІ г.о.
В изложението си касаторът излага и други доводи /които по съществото си са такива за незаконосъобразност и необоснованост/, свързани с твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на задължението му за преценка на всички правнорелевантни факти, за липса на доказателства, че наказаното лице е извършило посоченото в заповедта нарушение, за липса на изложени от работодателя надлежни мотиви в заповедта за уволнение, съгласно изискванията на чл.195 от КТ, включително и на документи, установяващи извършване на нарушението, за липса на „системност”, по смисъла на закона и за недопустимо приложение /в нарушение на чл.269 ал.2 от ГПК/ на служебен контрол. Относно начина и обема за мотивиране на заповедта за дисциплинарно нарушение се позовава на постановени по чл.290 от ГПК решения с № 642 от 12.10.2010г. по гр.д.№ 1208/09г.на ІV гр.о., № 379 от 24.06.2010г. по гр.д.№ 410/09г. на ІV г.о., № 278 от 19.05.2011г. по гр.д.№ 1276/10г.на ІV гр.о., № 49 от 8.02.2011г. по гр.д.№ 842/10г. на ІV г.о. на ВКС. Позовава се и на други решения по чл.290 от ГПК във връзка с изложените твърдения за незаконосъобразност и необоснованост.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е счел извършеното на основание чл.330 ал.2 т.6 от КТ уволнение за законосъобразно. Приел е за спазена процедурата по налагане на дисциплинарно наказание, установена в чл.193, чл.194 и чл.195 от КТ. Счел е за безспорно установено извършването на посоченото от работодателя нарушение по чл.190 ал.1 т.4 от КТ /”злоупотреба с доверието на работодателя”/, като се е позовал на фактите, изложени в две докладни записки от 29.05.2012г. и от 16.05.2012г. на директора на Дирекция „Сигурност”, на подаден от граждани сигнал, както и на показанията на свидетелите Б. и Банкова. Въз основа на тези доказателства /както и на показанията на свидетеля Н. и признанията на ищеца, съдържащи се в дадените от него писмени обяснения/, е приел за установено, че ищецът е извършил посоченото в заповедта за уволнение нарушение – допуснал е, използвайки служебното си положение, незаконно присъединяване към водопроводната мрежа на [фирма], физически реализирано от трети лица /в нарушение на задълженията, произтичащи от длъжностната му характеристика за заеманата от него длъжност „ инспектор К.”/, без да уведоми работодателя за незаконното присъединяване.
При тези факти, не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, тъй като те не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и в тази връзка не са от значение за изхода на спора. Видно от заповедта за уволнение – работодателят е посочил като основание за налагане на наказанието извършване на нарушение по чл.190 ал.1 т.3 и т.4 от КТ /”системни нарушения на трудовата дисциплина” и „злоупотреба с доверието на работодателя”/.В практика няма спор, че когато са посочени две нарушения, е достатъчно едно от тях да е съставомерно и с достатъчна тежест, за да бъде наложено посоченото наказание. В случая въззивният съд, въз основа на извършения от него анализ на ангажираните по делото доказателства, е приел за безспорно установено извършването на нарушението по чл.190 ал.1 т.4 от КТ /”злоупотреба с доверието на работодателя”/, чиято тежест е преценил изрично. Следователно – не отговаря на фактите по делото твърдението на касатора /съдържащо се като условие в първия поставен въпрос/, че въззивният съд е установил, че ищецът не е извършил нарушението, посочено в заповедта за уволнение. Вярно е обратното, поради което е несъотносим въпросът дали е допустимо съдът да извежда от изложените факти друго /различно от посоченото в заповедта/ нарушение на трудовата дисциплина.
Не отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост и втория поставен от касатора въпрос, касаещ индивидуализацията на извършеното нарушение. Последната се извършва въз основа на конкретни обективни и субективни признаци, които са различни за всеки отделен случай, поради което поставеният в тази връзка въпрос не може да се определи като правен, а като фактически, по фактите по делото, изискващ преценка на ангажираните по делото доказателства, каквато съдебният състав в настоящето производство не може да извършва Съгласно приетото в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/09г.на ОСГТК на ВКС – посоченият от касатора материалноправен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съда. В този смисъл, изложените от касатора доводи, които по съществото си са такива за незаконосъобразност и необоснованост /за липса на доказателства, че наказаното лице е извършило нарушение, за липса на задължителни реквизити по чл.195 от КТ и на „системност”, за нарушение по чл.269 ал.2 от ГПК/ не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза по допустимост. Основанията за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК са различни от общите основания за неправилност по чл.281 от ГПК, като последните касационната инстанция може да разглежда само ако допусне касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените основания за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5730 от 28.07.14г. по в.гр.д. № 5550 по описа за 2013г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П. :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.