О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 23.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №630/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№8227/07.6.2016 г., подадена от адвокат Ц. П. – процесуален представител на третото лице-помагач по главния иск и ответник по обратния иск – „ [фирма] – С., против въззивно решение №421/06.3.2017 г. по гр.д.№3786/2015 г., поправено по реда на чл.-247 ГПК с решение №2004/28.8.2017 г. по същото дело, по описа на Софийския апелативен съд, 2-ри състав, в частта, с която [фирма] – С., и [фирма] – [населено място], област К., са осъдени да заплатят на [община] обезщетение за неимуществени вреди, при условията на чл.121 ЗЗД, в размер на 30000 лева, за нанесено на В. В. В. – болки и страдания от травматично увреждане на крака, станало на 13.5.2014 г., поради необезопасяване за движение на пешеходци на [улица]в [населено място], при осъществяване на ремонтна дейност по подмяна на уличната настилка, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.5.2014 г. до окончателното й изплащане, и деловодни разноски.
Въззивната инстанция е приела, че „жалбата на ответника в частта, с която се оспорва правилността на съображенията за отхвърляне на обратния иск за основателна. Не се спори в процеса, че именно двете търговски дружества, конституирани като трети лица помагачи на страната на ответника, са страна (под формата на членове на гражданско дружество, при равностойно участие в същото) по договор № B./1.4-09/2012/021-S7 от 20.01.14 г. Активно участие в производството взема само едното от двете дружества – [фирма]. В отговора на същото по предявения обратен иск няма възражение за това, че е направено искане към ответника да разреши затваряне на улицата и не е получено такова, с цел да не се ограничава търговската дейност на прилежащите магазини, както и, че конкретният начин на ремонтиране на настилката е нареден от ответника. Произнасянето на съда, без да има направено конкретно възражение накърнява диспозитивното начало в гражданския процес. Извън това цялостното затваряне на улицата за пешеходци не е единствен начин за обезопасяване на ремонтирания участък. Ремонтът е могъл да стане поетапно, като се оставя място с несвалена настилка за преминаване на пешеходците или при необходимост (техническа) подмяната да стане едновременно, изпълнителят е могъл да монтира дървени рампи с предпазни парапети, позволяващи безвредното движение по улицата. Видно от самия договор, изпълнителят носи отговорност за вредите от ремонтната дейност. С оглед на това решението в отхвърлителната част по предявения обратен иск следва да се отмени, а ответниците по него – да бъдат солидарно осъдени да заплатят на ищеца обезщетенията, определени от съда на основание чл. 49 ЗЗД и 86 ЗЗД, както и да понесат разноските на ищците по първоначания и обратния иск.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1.Въведените в първоинстанционното производство преклузии отнасят ли се до служебното начало и задължението на съда да обсъди събраните доказателства и въз основа на тях да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми ?, 2. Кога настъпва преклузията за твърдене на нови факти и обстоятелства и представяне на нови доказателства за ответника – с подаване на отговора на исковата молба или с доклада по делото ?, 3. При липса на указания процесуалното бездействие на страна може ли да има за последица преклудиране на правото да го извърши ?, 4. Преклудирано ли е възражението на [фирма], че не им било указано необходимото съдействие от страна на [община] за обезопасяване на [улица]в [населено място], когато е направено в първото по делото заседание с оглед доклада на първоинстанционния съд ?, 5. Носи ли възложителят отговорност по чл.168, ал.1, т.5, във връзка с чл.157, ал.5 ЗУТ пред трети лица, когато деликтът е настъпил изключително поради негови виновни действия/бездействия ?, 6. Освобождава ли се от отговорност пред възложителя изпълнителят, когато вредоносният резултат е настъпил поради изключителни виновни действия на възложителя ?, 7.Определен ли е размерът на присъденото на ищеца В. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000 лева, съгласно принципа за справедливост ?
Сочи се и се прилага съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК и на ВС.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба и ищец по обратния иск [община] е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Останалите ответници по касационната жалба – ищецът В. В. В., третото лице – помагач по главния иск и ответник по обратния иск – [фирма], и третото лице – помагач по обратния иск „ЗАД [фирма], не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответника по касация [община] намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По поставените процесуалноправни въпроси(№№1-4) въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание приетото с т.2 от ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК и разясненията към нея, а именно, че „Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“ В настоящия случай касационният жалбоподател не може да се позовава в касационната жалба на пропуски на първата инстанция по доклада по чл.140 ГПК, след като в отговора на въззивната жалба на ответника по главния иск тези въпроси не са били поставени.
По петия и шестия въпроси обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, след като касационният жалбоподател не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърденията си, наведени в отговора на исковата молба по обратния иск, а двете писмени доказателства, които представляват вътрешнофирмени заповеди(частни свидетелстващи документи) не са доказани с други допустими от процесуалния закон доказателствени средства.
Седмият въпрос, визиращ размера на присъденото обезщетение по чл.52 ЗЗД, от една страна е фактически, но дори и да беше зададен като правен не следва да бъде допуснат. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
С оглед изхода от спора в настоящото производство касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация [община] юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №421/06.3.2017 г. по гр.д.№3786/2015 г., поправено по реда на чл.-247 ГПК с решение №2004/28.8.2017 г. по същото дело, по описа на Софийския апелативен съд, 2-ри състав.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място],[жк], [улица], бизнес сграда „Г. Х.“, да заплати на ОБЩИНА П. юрисконсултско възнаграждение в размер на 300/триста/ лева.
Определението окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: