8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 22.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 917/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Х. Б. от [населено място] срещу решение № 696 от 02.05.2012 г., постановено по гр. д. № 3835/2011 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е оставено в сила решение № 4594 от 25.07.2011 г. по гр. д. № 3425/2006 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „А. С+В” ООД, В. А. П. и Ц. Т. Д. /Т./ – лично и в качеството й на [фирма], иск с правно основание чл.534 ТЗ за сумата 100 000 лв. /левова равностойност на 100 000 германски марки/ и са присъдени разноски на ответниците в размер на 2 700 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът излага оплаквания, че въззивният съд не е преценил правилно доказателственото значение на записа на заповед, по повод на който е предявен искът с правно основание чл.534 ТЗ, като е отрекъл възможността същият да служи като самостоятелно основание за възникване на правоотношение между страните и е обвързал основателността на иска с необходимостта от доказване на каузално правоотношение. Навежда доводи, че съдът не е разпределил правилно доказателствената тежест в процеса, тъй като е възложил на кредитора тежестта да доказва вземането, произтичащо от предявения и неплатен на падежа запис на заповед, съставляващ и разписка за предаване в заем на отразената в съдържанието му парична сума. Позовава се на неправилно приложение на института на погасителната давност и на незаконосъобразност на изводите в решението, че подаването на молба по чл.456 и сл. ГПК /отм./ за обезсилване на записа на заповед, респ. на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на решението по чл.456 и сл. ГПК /отм./, не съставляват действия, прекъсващи и спиращи давността.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по значимите за изхода на делото материалноправни въпроси дали записът на заповед е годен да докаже възникване на правоотношение между страните и да послужи като основание за търсене на съдебна защита срещу издателя или за реализиране на вземането си по записа на заповед кредиторът следва да докаже и възникването на каузално отношение; дали правата по чл.534, ал.2 ТЗ във връзка с процесния запис на заповед са изгубени преди обезсилване на изпълнителния лист, издаден въз основа на съдебното решение по чл.456 и сл. ГПК /отм./ за обезсилване на записа на заповед; дали искът по чл.456 и сл. ГПК /отм./ и молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на решението по този иск прекъсват и спират погасителната давност. Като релевантни за приложното поле на касационното обжалване са посочени още въпросът за давностните срокове при упражняване на права въз основа на решение за обезсилване на ценна книга, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; въпросът длъжник по записа на заповед ли е ответникът „А. С+В” ООД; въпросът за „погрешното вътрешно убеждение на съда” в процеса на възприемане на доказателствената сила на записа на заповед, тълкуването на доказателствата за задължаване на ответника „А. С+В” ООД и произнасянето относно давността при обезсилване на записа на заповед. Към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е приложено решение № 132/17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил отговор от ответниците по касация „А. С+В” ООД, В. А. П. и Ц. Т. Д. /Т./ – лично и в качеството на [фирма], които изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 100 000 лв., предявен от настоящия касатор В. Х. Б. против „А. С+В” ООД, В. А. П. и Ц. Т. Д. /Т./ – лично и в качеството й на [фирма]. В исковата молба са изложени твърдения, че във връзка с предоставен паричен заем ответниците издали в полза на ищеца записи на заповед от 05.09.1998 г., с които се задължили солидарно да му върнат получения заем; поради отнемане на записите на заповед ищецът се снабдил с изпълнителни листове за дължимите суми, издадени въз основа на решение по чл.456 и сл. ГПК /отм./ за обезсилване на ценните книги; определението за издаване на изпълнителен лист по един от записите на заповед за сумата 100 000 лв. с падеж 20.09.1998 г. било отменено по реда на инстанционния контрол; записът на заповед не бил платен на падежа и след това, а невъзможността за реализиране на произтичащите от него менителнични права породила правен интерес от предявяване на иск срещу ответниците за заплащане на обещаната сума по правилата на менителничното неоснователно обогатяване.
Първоинстанционният Софийски градски съд се е произнесъл с решение за отхвърляне на иска, което е потвърдено от Софийски апелативен съд с обжалваното в настоящото производство въззивно решение.
За да потвърди решението за отхвърляне на иска по отношение на ответниците В. П. и „А. С+В” ООД, въззивният съд е взел предвид заключението на изслушаната по делото съдебно – почеркова експертиза, чрез което е установено, че подписът за издател под текста на записа на заповед не е положен от В. П.. Липсата на подпис е преценена като юридически факт, изключващ както менителничното задължаване на П. като издател на записа на заповед, така и отговорността му по чл.534, ал.1 ТЗ. По делото не е съществувал спор, че към момента на издаване на записа на заповед В. П. е бил единствен управител и законен представител на „А. С+В” ООД. Поради това е направен извод, че след като записът на заповед не е подписан от П. като законен представител на дружеството, последното също не е задължено лице по менителничния ефект и не следва да отговаря спрямо приносителя на ефекта на основание чл.534, ал.1 ТЗ. Отбелязването в текста, че записът на заповед е подписан за „А. С+В” ООД от ответницата Ц. Т., е преценено като ирелевантно за пасивната материалноправна легитимация на дружеството поради непредставяне на доказателства за надлежно учредена представителна власт в полза на Т..
Отхвърлянето на иска спрямо ответницата Ц. Т. е мотивирано със съображения, че макар да се е задължила като издател с подписването на записа на заповед, същата не дължи претендираната на основание чл.534, ал.1 ТЗ парична сума, тъй като ищецът не е доказал възникването на твърдяното в исковата молба каузално правоотношение – договор за заем, по повод на който е издаден записът на заповед. Обосновано е становище, че и в хипотезата на предявен иск по чл.534, ал.1 ТЗ кредиторът, който твърди връзка между прескрибирания или преюдицииран менителничен ефект и конкретно каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден ефектът, носи тежестта да докаже възникването на вземането по записа на заповед и връзката му с каузалното правоотношение. Като е съобразил изричното възражение на ответницата, че не е получава в заем от ищеца вписаната в записа на заповед парична сума, и като е отчел липсата на доказателства за предаване на заема, въззивният съдебен състав е формирал извода, че записът на заповед не може да служи като разписка за предаване на сумата и не доказва възникването и съществуването на отразеното в съдържанието му вземане, респ. на вземането, предмет на иска по чл.534, ал.1 ТЗ.
Неоснователността на исковата претенция е мотивирана допълнително и със съображения за погасяване по давност на спорното вземане. Разглеждайки релевираното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд е приел, че предвидената в чл.534, ал.2 ТЗ специална тригодишна погасителна давност за предявяване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ е започнала да тече от 20.09.2001 г. – датата, на която е изтекла броената от падежа на записа на заповед /20.09.1998 г./ тригодишна погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ за предявяване на преките менителнични искове срещу издателите, и изтичането й на 20.09.2004 г., преди предявяване на иска за менителнично неоснователно обогатяване, е довело до погасяване на вземането на приносителя. С аргумент, че проведеното по реда на чл.456 и сл. ГПК /отм./ производство за обезсилване на записа на заповед има охранителен характер, а подаването на молбата за обезсилване не е равнозначно на предявяване на иск относно вземането по смисъла на чл.116, б.”б” ЗЗД, съдът е отказал да възприеме доводите на ищеца за прекъсване и спиране на давността със започване на производството по чл.456 и сл. ГПК /отм./. Освен това е посочил, че ефектът на прекъсване на давността не би могъл да настъпи в момента на подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на решението по чл.456 и сл. ГПК, доколкото това действие е предприето за запазване на преките менителнични искове, които са различни от иска по чл.534, ал.1 ТЗ, и е извършено през 2002 г., след като давността по чл.531, ал.1 ТЗ вече е била изтекла.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед мотивите към решението нито един от поставените в изложението въпроси не може да се квалифицира като значим за изхода на делото по иска с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ, предявен срещу ответниците „А. С+В” ООД и В. П.. Решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на иска спрямо тези ответници е изграден върху преценката, че те нямат качеството на издатели на записа на заповед и поради това не са легитимирани да отговарят нито по преките менителнични искове на приносителя, нито по субсидиарния иск за менителнично неоснователно обогатяване, предпоставящ изгубване на менителничните права поради давност или поради пропускане на необходимите действия за запазването им. След като не са обусловили изхода на спора, въпросите не могат да се подведат под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК и да обосноват допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която е разгледан искът срещу В. П. и „А. С+В” ООД. Въпросът дали правилно е формирано вътрешното убеждение на съда относно липсата на валидно задължаване на ответното дружество със записа на заповед, е от значение за правилността на решението и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Произнасянето на въззивния съд, че независимо от качеството й на издател на записа на заповед, ответницата Ц. Т. не дължи претендираната на основание чл.534, ал.1 ТЗ парична сума поради недоказване от ищеца на заемното правоотношение, сочено в исковата молба като причина за издаване на записа на заповед, предопределя значимостта за изхода на спора на въведения с изложението въпрос дали записът на заповед е годен да докаже възникването на спорното вземане или за положителният изход на спора по чл.534, ал.1 ТЗ е необходимо да се докаже и заемното правоотношение. Макар да попада в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, въпросът не би могъл да послужи като основание за достъп до касация, тъй като е разрешен от въззивния съд в съответствие със създадената по реда на чл.290 ГПК и служебно известна на настоящия състав задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 90/10.09.2012 г. по т. д. № 431/2011 г. на ІІ т. о., решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на І т. о. и решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о. В първото решение е изразено становището, че ако в хода на разглеждане на иска на по чл.534, ал.1 ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване възникне спор между страните във връзка с твърдения за наличие на каузално правоотношение, послужило като причина за издаване на прескрибирания или преюдициран запис на заповед, съдът не може да ограничи преценката си за съществуване на претендираното с иска вземане само до обсъждане на формалната редовност и действителност на записа на заповед и на специфичните за фактическия състав на чл.534, ал.1 ТЗ предпоставки, а трябва да изследва и фактите, отнасящи се до твърдяното каузално правоотношение, неговия правопораждащ ефект и връзката му с менителничното правоотношение. В другите две решения е прието, че когато в записа на заповед не е посочено основание за издаването му и не се съдържа признание на издателя за получаване на отразената в текста на документа парична сума, а само безусловно задължение за плащане на сумата, записът на заповед материализира единствено изявление за плащане и няма характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД; По тази причина записът на заповед не съставлява доказателство нито за основанието за поетото обещание за плащане, нито за предаването на паричната сума от поемателя на издателя; При въведени в процеса твърдения за връзка между записа на заповед и заемно правоотношение между издателя и поемателя основанието за задължаване и предаването на сумата следва да се докажат с други доказателствени средства, извън самия запис на заповед. Въззивният съд се е произнесъл по иска срещу ответницата Ц. Т. съобразно така възприетите разрешения като е взел предвид твърденията на самия ищец, че записът на заповед е издаден от Т. за обезпечаване на задължение за връщане на паричен заем, и след като е констатирал отсъствието на доказателства за предаване на заема, е отрекъл възникването на каузалното и на гаранционното менителнично вземане, а оттук – и съществуването на вземането по чл.534, ал.1 ТЗ, чието пораждане предпоставя валидно менителнично задължаване. Съобразяването на задължителната практика на ВКС при постановяване на обжалваното решение прави неоснователно искането за достъп до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Погасяването по давност на претендираното с иска по чл.534, ал.1 ТЗ вземане е изтъкнато от въззивния съд само като допълнителен аргумент за неоснователност на иска, което означава, че поставеният в тази насока въпрос не е единствено обуславящ за изхода на делото и като такъв не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че въззивното решение и в тази си част е съобразено със задължителната практика на ВКС в решение № 132/17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. В това решение, което е представено от касатора и на което въззивният съд се е позовал изрично в мотивите си, е обосновано разбирането, че погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ е юридическият факт, от който възниква правото на приносителя да предяви срещу издателя на ефекта специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ до размер на инкорпорираното в съдържанието на ефекта вземане, с което се съизмерява настъпилата за приносителя вреда от пропускането на необходимите действия за запазване на менителничните права или от тяхното погасяване по давност; от момента на погасяване на правото на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ започва да тече специалната тригодишна погасителна давност за предявяване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ. Аналогично разрешение е възприел и съставът на Софийски апелативен съд, който е обвързал началото на давностния срок за предявяване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ с датата 20.09.2001 г., когато е изтекла тригодишната погасителна давност за предявяване на прекия менителничен иск на касатора по чл.531, ал.1 ТЗ, считано от падежа на записа на заповед /20.09.1998 г./. Предявяването на иска след изтичане на давността на 20.09.2004 г. е мотивирало съда да приеме за основателно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност. Изводът, че давността не е прекъсната с подаването на молбата по чл.456 и сл. ГПК /отм./ за обезсилване на записа на заповед и на последващата молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на решението по чл.456 и сл. ГПК /отм./, произтича от преценката, че молбата по чл.456 и сл. ГПК /отм./ не може да бъде подведена под визираните в чл.116, б.”б” и б.”в” ЗЗД действия, които имат прекъсващ давността ефект, респ. че молбата за издаване на изпълнителен лист е подадена след като давността за упражняване на правата по записа на заповед вече е била изтекла. С решение № 94/27.07.2010 г. по т. д. № 943/2009 г. състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че вземането срещу издателя на запис на заповед се погасява с изтичането на 3-годишна давност и тогава, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.242 и сл. ГПК /отм./, но не е предприел действия по принудително събиране на сумата по записа на заповед в продължение на 3 години от уважаване на молбата по чл.242 ГПК /отм./. В случая самият ищец – сега касатор, е посочил в исковата молба, че определението за издаване на изпълнителен лист за вземането по записа на заповед въз основа на решението по чл.456 и сл. ГПК /отм./ е отменено по реда на инстанционния контрол, което означава, че нито молбата за започване на производството по чл.456 и сл. ГПК /отм./, нито последващата молба за издаване на изпълнителен лист, са рефлектирали прекъсващо върху течението на погасителната давност относно менителничното вземане.
Поставените в изложението въпроси за грешките на съда при преценката на фактите и доказателствата съставляват касационни доводи за необоснованост на решението, които могат да се разглеждат само в производството по чл.290 ГПК, но не и в стадия на чл.288 ГПК за селекция на касационните жалби.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 3835/2011 г.
Ответниците по касация не са претендирали разноски, поради което разноски не следва да се присъждат, независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 696 от 02.05.2012 г., постановено по гр. д. № 3835/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :