О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
гр. София 10.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 2873 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. Т. И., [населено място], чрез адв. С. Б. и адв. М. Т., срещу решение № 241/25.02.2016 г. по в. гр. дело
№ 3188/2015 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отменено решение № 3790/05.10.2015 г. по гр.дело № 1240/2015 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени до размера на сумите от по 8479 лв., предявените от Х. В. Х. и И. П. Х. срещу М. Т. М. осъдителни искове с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на всеки един от ищците обезщетение за ползване без основание за периода от време 28.10.2009 г. – 04.02.2015 г. на собствения им апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка сума, считано от предявяване на исковете до окончателното изплащане и вместо отменената част предявените искове с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД са уважени за сумата от по 8 479 лв. за всеки ищец, заедно със законната лихва, считано от 04.02.2015 г. до окончателното изплащане.
С въззивното решение е потвърдено решение № 3790/05.10.2015 г., по гр. дело №1240/2015 г. на Варненския районен съда в частите, с които предявените осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над 8 479 лева до претендираните 9 215, 80 лева. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове изцяло.
В изложението по чл. 284 ГПК са формулирани правните въпроси: 1. относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД, 2. относно доказателствената тежест на ищеца да установи наличието на предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, 3. без правно значение за иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД ли е фактическото ползване на имота от ответника, 4. за критериите при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД.
Жалбоподателката поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира т.4 и т.5 от ППВС № 1/28.05.1979г., Решение № 91/15.04.2014г. на ВКС по гр. д. № 6541/2013г. на ВКС, III г.о., Решение № 611/19.10.2010г. на ВКС по гр. д. № 1724/2009г. на ВКС, III г.о., Решение № 1025/23.12.2009г. на ВКС по гр. д. № 3841/2008г. на ВКС, I г.о., Решение № 293/30.09.2015г. на ВКС по гр. д. № 119/2015г. на ВКС, IV г.о., Решение № 419/13.10.2010г. на ВКС по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, II г.о., решение № 721/03.01.2011 г. по гр.дело № 401/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 398 по гр.дело № 1993/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Х. В. Х. и И. П. Х. не са изразили становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Варненският окръжен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 59, ал.1 от ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за безспорно между страните, че ищците Х. Х. и И. Х. са собственици на апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. С влязло в сила решение от 08.12.2004г. по гр. дело № 1670/2004 г. на В., бракът между В. Х. В. и ответницата е прекратен с развод по реда на чл. 99, ал. 3 СК /отм./, като според одобреното от съда споразумение между съпрузите ползването на семейното жилище – процесният апартамент е представено на ответницата за срок до прекратяване на съсобствеността по отношение на придобитата от страните вилна сграда на два етажа, находяща се в [населено място], местност Е., ул.”13-та” № 10, за който имот страните са се споразумели, че остава в обикновена съсобственост след прекратяването на брака. Прието е също, че с нот. покана рег. № 723, том 1, акт 6 на нотариус № 1**, връчена на ответницата на 17.01.2007 г. същата е била поканена от ищците да им предаде владението върху апартамент № 77, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх. „Д“, ет. 3, като им предаде ключовете от апартамента, в отговор на която ответницата е уведомила ищците, че ползва жилището, което й е било предоставено за ползване по силата на съдебното решение по гр. дело № 1670/2004 г. на РС – Варна.
Въззивният съд е посочил, че с влязло в сила решение
№ 519/18.02.2008 г. по гр. дело № 5080/2007 г. по описа на В., влязло в сила на 29.06.2009 г., ответницата по настоящото производство, Х. В. Х. и И. В. Х., са осъдени да предадат на ищците в настоящото производство, на основание чл. 108 ЗС, владението върху процесния апартамент. Съобразил е също, че с влязло в сила на 12.10.2011 г. решение № 1828/27.05.2010 г. по гр. дело № 11404/2009 г. по описа на В., ответницата М. Т. И. /М./ е осъдена да заплати на ищците сумата от 5 880 лева, представляваща обезщетение за ползването без основание на апартамента за периода 21.12.2004г. – 28.10.2009г.
Прието е за установено от представените по делото копия от извлечения от протоколи за проведени съдебни заседания по гр. дело № 318/2008г. на В., че ответницата М. Т. е присъствала лично в съдебните заседания, проведени на 23.11.2011 г.; 11.05.2011 г.; 21.03.2012 г.; 13.06.2012 г. и 18.06.2014 г.
Въззивният съд е взел предвид представените по делото договор от 28.10.2010 г. за наем на имот в [населено място], Б. със срок на действие 01.10.2010г. – 31.09.2014г., договор от 01.10.2014 г. за наем на имот в [населено място], [улица], ап. 7 за срок от 18 месеца и удостоверение за сключен на 31.07.2013 г. граждански брак между ответницата и С. Ф. М. и е посочил, че ответницата е приела фамилното име на съпруга си – М..
Съдът е съобразил, че по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че регистрираният постоянен и настоящ адрес на ответницата през процесния период от 28.10.2009 год. до 04.02.2015 год. е [населено място],[жк], [жилищен адрес] – административният адрес на процесния апартамент.
Приел е позовавайки се на заключението на съдебно-оценителната експертиза от 22.04.2015 год. и изявленията на вещото лице В. в съдебно заседание, че средно пазарният наем за процесния апартамент за периода 28.10.2009г. – 04.02.2015г. е в размер на 18431, 60 лева, като е съобразено, че при определяне на окончателната стойност на възможната наемна цена е приспаднат дължимия данък за доход от наем. Съобразил е също, че според заключението на повторната съдебно-оценителна експертиза средномесечният наем, който може да бъде получен при отдаване под наем на процесния имот за периода 28.10.2009 г. – 04.02.2015 г., възлиза на сумата от 20 109 лв. за обзаведено жилище и на сумата от 16 958 лв. – за необзаведено жилище, като средният пазарен месечен наем е определен по офертни цени, които са редуцирани с 20% -обичайният отбив от цената при договаряне.
Въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи ответницата да е предала на ищците фактическата власт върху процесния апартамент, а също й ответницата да е отстранена от имота принудително и ищците да са въведени във владение с помощта на държавната принуда. Посочил е, че въз основа на влязлото в сила решение по ревандикационния иск по гр. дело № 5080/2007 год. по описа на В., двамата ищци са се снабдили с изпълнителен лист и е образувано изп. дело № 20097170400106 по описа на ЧСИ Р. Т. за предаване на владението върху процесния апартамент, като впоследствие изпълнението е било спряно по реда на чл. 389 и сл. от ГПК чрез наложена обезпечителна мярка като обезпечение на предявени от настоящата ответница против двамата ищци искове по чл. 59 ЗЗД.
След анализ на показанията на свидетелите Ж. П. и И. И. /сестра на ответницата/, въззивният съд е приел за установено, че до есента на 2009 г. ответницата е живяла в процесния апартамент, след което до към месец август 2010 г. е живяла в жилището на родителите си в кв. А., [населено място], че през м. август 2010 г. заминала за Б. и пребивавала там до 2014 г., като в периода август 2010 г. до 2014 г. ответницата се завръщала в България, а от 2014 г. ответницата и настоящият й съпруг се установили трайно в България.
Въз основа на показанията на свидетеля В. В. /бивш съпруг на ответницата и син да двамата ищци/е прието за установено, че в периода 2010 – 2014 г. ответницата е пребивавала няколко пъти в България, като през април 2012 год. е била в апартамента на родителите му.
Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите Ж. П. и И. И. в частите, в които същите описват периодите на пребиваване на ответницата в България, тъй като показанията им в тази част са преценени като противоречиви и неконкретни и е посочил, че се опровергават от представените по делото писмени доказателства – петте броя протоколи от проведените по гр. дело № 318/2008г. на ВРС съдебни заседания, от които според съда е видно че ответницата е пребивавала в България повече от два пъти в периода 2010 г.- 2014 г., а също и извън летните месеци. Съдът не е възприел показанията на двете свидетелки и в частта им, в която същите посочват, че при завръщанията си в България ответницата е ползвала под наем друго жилище, тъй като според съда в тази им част са в опровержение на изнесеното от свидетеля В., който през м. април 2012 год. е видял ответницата да отключва процесния апартамент. Прието е също, че в подкрепа на показанията на двете свидетелки в тази им част не са ангажирани други доказателства – представения договор за наем за апартамент на бул. П. в [населено място] е от м. октомври 2014 год. Въззивният съд е възприел изцяло показанията на свидетеля В., тъй като същите са подкрепени от протоколи от проведените по гр. дело № 318/2008г. на ВРС съдебни заседания, както и от доказателствата за постоянния и настоящия адрес на ответницата, които съвпадат с административния адрес на процесния апартамент.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд посочил, че при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факти или обща група факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Обосновал е, че за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищците е да установят при условията на главно и пълно доказване факта, че са собственици на процесния апартамент и че ответницата е държала апартамента и го е ползвала за конкретния период /респ. е разполагала с възможността да го ползва когато поиска/ без правно основание за това, както и размера на обогатяването, съответно обедняването, равняващо се на спестения от ответницата пазарен наем.
Приел е за установено, че ищците са собственици в режим на семейна имуществена общност на процесния апартамент и че същият за процесния период от време е бил в държане на ответницата –тя е разполагала с ключове от него, като през април 2012 год. е пребивавала там. Счел е, че държането на процесния апартамент от ответницата е било без основание, което да е противопоставимо на ищците.
С оглед на изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че са осъществени елементите на фактическия състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и ответницата дължи на ищците обезщетение за ползването без основание на собствения им апартамент, за процесния период. Посочил е, че размерът на обезщетението за ползването без основание следва да се определи в размер на средния пазарен наем за апартамента, като необзаведен апартамент, доколкото според твърденията на ищците, покъщнината в жилището е на ответницата. В тази връзка се е позовал на заключението на повторната съдебно-оценителна експертиза, като е приел, че размерът на пазарния наем на апартамента /без обзавеждането/ за процесния период е в размер на 16 958 лева.
Съдът е обосновал, че обстоятелството дали ответницата фактически е живяла в апартамента е ирелевантно, доколкото е установено, че същата е държала вещта без противопоставимо на ищците основание и е имала тази възможност.
При тези доводи въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение в частите му, с които исковете на всеки един от ищците са отхвърлени до размера на сумите от по 8479 лева е неправилно и следва да се отмени, вместо което исковете да бъдат уважени до посочените размери.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.5 от ППВС № 1/28.05.1979 г. е застъпено становището, че необходимото изискване за уважаване на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта. Тази практика е възприета и с цитираното от жалбоподателката решение № 91/15.04.2014 г. по гр.дело № 6541/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК. Със същото е прието също, че обогатяването, което винаги има материално естество/оценимо е в пари/ е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице. Според съдебния състав то е налице и когато се спестяват на обогатения някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на ВКС, I г.о., по чл.290 ГПК.
Правния въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС и ВКС.. Както се отбеляза по-горе съдът е приел, че при хипотезата на чл.59,ал.1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Като е взел предвид установените по делото факти съдът е направил извода, че са установени елементите от фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД, че ответницата-сега жалбоподател дължи на ищците обезщетение за ползването без основание на собствения им апартамент за процесния период. Тези изводи са в съответствие с цитираната практика на ВС и ВКС. Останалите посочени от жалбоподателката решения – № 721/03.01.2011 г. по гр.дело № 401/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 611/19.10.2010 г. по гр.дело № 1724/2009 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, съдът не обсъжда, тъй като със същите не е разрешен поставения правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос от изложението – относно доказателствената тежест на ищеца да установи наличието на предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
С решение № 721/03.01.2011 г. по гр.дело № 401/2009 г. на ВКС, IV г.о., по чл.290 ГПК е прието, че по иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. Застъпено е становището, че по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на даденото без основание в тежест на ищеца е да докаже какво е получил ответникът, а ответникът на какво основание го е получил, ако твърди, че някакво основание съществува. Прието е, че по същия начин се разпределя и доказателствената тежест по иска за обезщетение поради неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова.
С решение № 611/19.10.2010 г. по гр.дело № 1724/2009 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката съобразно т.4 от ППВС №1 от 28.05.1979г по гр.д № 1/1979г, според която по-малката величина между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника е материалното основание на иска по чл.59 ЗЗД. Прието е, че когато се касае за обстоятелство, на което същият е основан, а не за обстоятелство, на което е основано едно ответно възражение, то доказателствената тежест е за ищеца. Доказването на иска чрез положителния факт, от който произтича правото, предпоставя установяването и на двете величини обогатяване и обедняване, като доказателствената тежест в случая е за ищцовата страна . Заявеното с иска следва да е установено като по-малката стойност между обедняването – до размера на извършените разходи, в съпоставка с приходите от добива, като конкретна или осреднена с помощта на вещо лице величина на обогатяването за ответника, прибрал реколтата. Не се предполага, че добивът е по-високата величина от двете . В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 1025/23.12.2009 г. по гр.дело № 3841/2008 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С решението е прието, че за успешното провеждане на иска по чл.59,ал.1 ЗЗД в тежест на ищците е да установят при условията на главно и пълно доказване факта, че са собственици на процесния апартамент и че ответницата е държала апартамента и го е ползвала за конкретния период, респ. е разполагала с възможността да го ползва когато поиска без правно основание за това, както и размера на обогатяването, съответно обедняването, равняващо се на спестения от ответницата пазарен наем. С оглед на установените по делото факти – че ищците са собственици в режим на СИО на процесния апартамент, че в процесния период от време апартамента е бил в държане на ответницата – същата е разполагала с ключовете на апартамента, а през април 2012 г. е пребивавала там, че държането на имота от ответницата е без основание, което да е противопоставимо на ищците съдът е приел, че са установени елементите на фактическия състав на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД. Прието е също, че размера на претендираното обезщетение за ползването без основание следва да се определи в размер на средния пазарен наем за апартамента като необзаведен такъв, като е възприето заключение на съдебно оценителна експертиза относно размера на пазарния наем. Тези изводи на съда са в съответствие с цитираната практика на ВКС. С оглед на това и не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда посоченото решение № 91/15.04.2014 г. по гр.дело № 6541/2013 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, тъй като същото е неотносимо по поставения въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 293/30.09.2015 г. по гр.дело № 119/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ, според която в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е необходимо да има пряка причинноследствена връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а те да произтичат от един общ факт или от група факти. Възприета е практиката на ВКС, съгласно която при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем. Според съдебния състав горните обстоятелства са релевантни и в хипотеза на иск относно вещ, за която, с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, владеещият несобственик е осъден да предаде владението на невладеещия собственик. Даденото тълкуване е трайно установено в съдебната практика, включително и тази по чл. 290 ГПК, като не са налице основания за изоставянето й или поправянето й. Във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Още повече, когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането на владелеца/държателя не са спорни, а са установени със сила на присъдено нещо между тях, упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда материални права; дължи доброволно изпълнение и за това не е нужно нито покана от собственика, нито образуване на изпълнително производство; липсата на покана или принудително изпълнение не правят основателно ползването на чуждата вещ, с което, безспорно, собственикът се обеднява. С решение № 419/13.10.2010 г. по гр.дело № 738/2009 г. на ВКС, II г.о., по чл.290 ГПК е прието, че по реда на чл.59 ЗЗД всяко физическо или юридическо лице, което ползува недвижим имот без правно основание – т.е. без да е налице основание за ползуването в отношенията му със собственика на имота дължи на последния обезщетение за ползите от които е бил лишен по причина именно на осъщественото без основание ползуване, като обстоятелството дали ползуващото имота юридическо лице представлява държавно учреждение или правен субект осъществяващ търговска или друга дейност е илелевантно.
С въззивното решение съдът не се е отклонил от тази практика на ВКС. По настоящото дело съдът е приел, че няма ангажирани доказателства, от които да се установи ответницата да е предала на ищците фактическата власт върху процесния апартамент, че не е установено ответницата да е отстранена от имота принудително и ищите да са въведени във владение с помощта на държавната принуда. Според въззивния съд е безспорно, че въз основа на влязло в сила решение по предявен ревандикационен иск по гр.дело № 5080/2007 г. на районен съд [населено място] двамата ищци са се снабдили с изпълнителен лист и е образувано изп. дело № 106/2009 г. по описа на ЧСИ за предаване на владението върху процесния апартамент, като впоследствие изпълнението е било спряно по реда на чл.389 и сл.ГПК, чрез наложена обезпечителна мярка като обезпечение на предявените от ответницата против двамата ищци искове по чл.59 ЗЗД. Както се посочи по-горе съдът е приел за установено, че ищците са собственици в режим на СИО на процесния апартамент и че същия е бил в държане на ответницата – същата е разполагала с ключове за апартамента, че през април 2012 г. е пребивавала там, че държането на процесния апартамент от ответницата е без основание, което да е противопоставимо на ищците. С оглед на това е формиран правния извод, че са установени елементите от фактическия състав на иска по чл.59,ал.1 ЗЗД и ответницата дължи на ищците обезщетение за ползването без основание на собствения им апартамент за процесния период от време. Посочените изводи не са в противоречие с цитираната практика на ВКС. Формиран е и извод, че обстоятелството дали ответницата фактически е живяла в апартамента е ирелевантно, доколкото е установено, че същата е държала вещта без противопоставимо на ищците основание и е имала тази възможност. Последният не е единствения решаващ извод за основателността на исковите претенции. С оглед на изложеното съдът намира, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос.
С т.4 от ППВС № 1/28.05.1979 г. е прието, че в случаите по чл.59,ал.1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването.
С решение № 1025/23.12.2009 г. по гр.дело № 3841/2008 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че за да се уважи иска по чл.59 ЗЗД трябва да е налице обедняване на ищеца, обогатяване на ответника и причинна връзка между обедняването и обогатяването. Според съдебния състав ищецът може да претендира само за това, с което имуществото му е намаляло, затова обезщетението по чл.59 ЗЗД се определя като разлика между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника и тази разлика трябва да бъде определена от въззивния съд с оглед на доказаните факти.
Правният въпрос съдът не е разрешил в отклонение от сочената практика на ВС. Правните изводи в обжалваното решение са изведени въз основа на конкретно установените по делото факти на ползване на имот от ответницата, който е собственост на ищците без да има основание за това.Прието е за установено и размера на обогатяването, съответно обедняването, равняващо се на спестения от ответницата пазарен наем. Различните правни изводи са последица от различните установени по настоящото дело факти, а не на различно тълкуване на разпоредбите на чл.59 ЗЗД.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателката М. Т. И..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 241/25.02.2016 г., постановено по в.гр.дело № 3188/2015 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх. № 11282/15.04.2016 г., подадена от ответницата М. Т. И., чрез адв. С. Б. и адв. М. Т., съдебен адрес [населено място], [улица], вх.А, ет.1 – адвокатската кантора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: