8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
С., 20.01.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 281/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 210 от 07.12.2010 г. по в. т. д. № 376/2010 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 184 от 22.04.2010 г. по т. д. № 288/2009 г., са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място], Област В. искове: иск с правно основание чл. 265, ал. 1 ЗЗД за заплащане на необходимите разходи за поправка на недостатъците в извършената по договор от 11.09.2007 г. работа до размер на сумата 10 139.59 лв. и иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неизпълнение на същия договор в размер на средната пазарна наемна цена на обекти в сградата на ищеца до размер на сумата 17 673 лв., както и в частта, с която са уважени предявените от [фирма] срещу [фирма] насрещни искове: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 52 175.76 лв. – неплатена част от възнаграждението по процесния договор за изработка и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 811 лв. – неустойка за забава върху първата сума за периода от 19.12.2008 г. до датата на подаване на исковата молба.
К. моли за отмяна на въззивното решение в атакуваните му части, като релевира всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност. Счита за необоснован и противоречащ на заключенията на техническата експертиза и обясненията на вещите лица извода на съда, че е недоказан единият от твърдяните недостатъци на изпълнението – този за спукване на стъклопакета поради огъване на конструкцията. Излага подробни съображения срещу прилагането на разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД по отношение на приетото за дължимо обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнението на процесния договор, довело до намаляване на същото на половина. Неправилността на въззивния акт досежно частичното уважаване на насрещните искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД е обоснована с доводи за допуснато нарушение на чл. 63, чл. 66 и чл. 264 ЗЗД. Според касатора, съдът неоснователно е приел, че е настъпила изискуемостта на цялото вземане за възнаграждение по договора, без да е отчел наличието на недостатъци в изпълнението, част от които не са отстранени и понастоящем.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Като значими за делото въпроси, които „са получили противоположно разрешение в наличната практика на ВКС” са посочени следните въпроси: 1. Налице ли е приемане на изработеното по смисъла на чл. 264 ЗЗД при положение, че между възложителя и изпълнителя е съставен протокол за приемане на работата, в който са направени конкретни писмени възражения за качеството на изработеното и който е подписан от изпълнителя без възражения, като по делото е доказано, че недостатъците не са отстранени”; 2. Настъпва ли изискуемостта на вземането за заплащане на частта от възнаграждението, платима при приемане на работата, ако от страна на възложителя са направени писмени възражения за конкретни недостатъци на изработеното и същите не са отстранени изцяло и съответно – означава ли предявяването на иск по чл. 265 ЗЗД, че работата е приета с недостатъците преди изправянето им и че настъпва падежът на задължението за заплащането й; 3. Допустимо ли е самият обем работа да се преценява като обективно обстоятелство, което е довело до забава на длъжника и за което да се държи отговорен кредиторът, за да бъде намалено дължимото обезщетение по реда на чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС са представени множество решения на касационната инстанция, постановени по реда на отменения ГПК. Представено е и едно определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, което обаче не следва да бъде обсъждано, тъй като не представлява нито задължителна съдебна практика, нито „практика на съдилищата”, съгласно разясненията в т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], Област В. – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в депозирания по делото писмен отговор от 07.03.2011 г. Претендира присъждане на разноски.
Предмет на настоящото дело е и подадената от [фирма] частна жалба срещу определение № 27 от 20.01.2011 г. на Варненски апелативен съд за допълване на решение № 210 от 07.12.2010 г. по в. т. д. № 376/2010 г. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с което на [фирма] са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 3 060 лв.
Частният жалбоподател поддържа, че посоченото определение е неправилно, от една страна, поради това, че при определяне на дължимите разноските съдът е включил и резултата от евентуалния иск за неустойка, който изобщо не е бил разгледан поради уважаването на главния иск, а от друга страна – поради това, че адвокатското възнаграждение не може да бъде определяно на база сбора от цената на всички искове, а е следвало да бъде разделено пропорционално на отделните искове.
Ответникът по частната жалба – [фирма] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди въззивното решение по отношение на иска с правно основание чл. 265 ЗЗД в частта, с която същият е отхвърлен за сумата 9 259 лв., въззивният съд е приел, че не е установено по убедителен начин наличието на твърдяния от ищеца [фирма] недостатък – вътрешно напрежение по цялата окачена фасада и то с такъв интензитет, налагащо демонтаж и повторен монтаж на всички платна, както и че липсват обективни данни повреждането на двата стъклопакета да се дължи на констатираното вертикално отклонение във фасадата. По отношение недължимостта на сумата 880.59 лв. – ДДС върху стойността на разходите за отстраняване на приетите за доказани недостатъци – съдът е препратил към мотивите на обжалвания акт.
Въззивният съд не е споделил, обаче, извода на първата инстанция за неоснователност на една от претенциите по чл. 82 ЗЗД, а именно – тази за присъждане на обезщетение за вреди, във формата на пропуснати ползи, поради неотдаването под наем на конкретни обекти /офиси и гаражи/ за периода от 01.10.2008 г. до 01.02.2009 г., като в тази насока се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 691 от 14.11.2008 г. по т. д № 351/2008 г. на ВС, ІІ т. о. и е приел за доказана пропусната полза за възложителя в размер на средната пазарна наемна цена, възлизаща според заключението на експертизата на сумата 31 595.80 лв. Като неоснователни са преценени възраженията на изпълнителя, че допуснатата от него забава се дължи изцяло на поведението на възложителя. Същевременно, обаче, решаващият състав е счел, че са налице предпоставките за намаляване отговорността на изпълнителя за вреди по реда на чл. 83, ал. 1 ЗЗД на половина, поради това, че с внасянето на множество корекции в договорения предмет по различно време и с поръчването на допълнителни работи възложителят обективно е допринесъл за забавата в цялостното изпълнение на договора.
Потвърждаването на първоинстанционното решение в частта, с която насрещният иск на [фирма] с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата 52 175.76 лв., е аргументирано с настъпилата изискуемост на цялото уговорено възнаграждение. Решаващият състав е приел, че наличието на недостатъци в изпълнената работата не дава право на възложителя изцяло да не я приеме, доколкото, от една страна, недостатъците не могат да се преценят като съществени спрямо общия обем и вид работа, а от друга страна, поради това, че повечето от дефектите са били отстранени. Посочил е, че в хипотезата на констатирани недостатъци в изпълнението приложима е нормата на чл. 265, ал. 1 ЗЗД, от която именно се е възползвал възложителят, предявявайки претенция за заплащане на разходите за отстраняване на недостатъците, на която съответства задължението му да заплати на изпълнителя възнаграждението за извършената работа. Като дата на изискуемостта на вземането за възнаграждение съдът е приел датата 21.01.2009 г., на която страните са съставили приемо-предавателния протокол, като съобразно тази дата е изчислил уговорената по чл. 25 от договора неустойка в размер на 2 811 лв., за която сума именно е приел за основателен акцесорният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси, свързани с приемането на извършената работа от възложителя в хипотезата, когато са констатирани недостатъци в изпълнението и изискуемостта на уговореното по договора възнаграждение, са значими за настоящото дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях, обаче, не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените в тази насока решения на ВКС /решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. № 972/99 г. на ВС, V г. о.; решение № 240 от 14.06.2007 г. по т. д. № 1026/2006 г. на ВКС, ТК и решение № 69 от 13.02.2004 г. по гр. д. № 647/2003 г. на І т. о./ и на въззивни съдилища /решение от 15.01.2004 г. по гр. д. № 614/2003 г. на САС и решение № 687 от 19.01.2009 г. по гр. д. № 349/2008 г. на П./ не доказват твърдението, че обжалваният акт е в противоречие със съдебната практика по посочените въпроси. Въззивният съд не се е отклонил от създадената от ВКС и последователно прилагана практика /част от нея е и посочената от касатора/, според която: приемането на извършената работа по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД включва не само фактическото получаване на изработеното, но и одобряването й от възложителя; липсата на възражения при приемането на работата преклудира възможността на възложителя да реализира отговорността на изпълнителя по реда на чл. 265 ЗЗД; с приемането на работата настъпва и изискуемостта на задължението на възложителя да заплати възнаграждение за извършената работа /доколкото не е уговорено нещо различно/. Изводът на въззивния съд, че констатираните от страните недостатъци не са основание за неприемане на работата, а за ангажиране отговорността на изпълнителя по реда на чл. 265 ЗЗД не само, че не е в противоречие, но тъкмо обратното – той е в съответствие с приетото в решение № 240/2007 г.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице и по отношение на въпроса за изискуемостта на възнаграждението и на свързания с него въпрос за значението на предявяването на иск по чл. 265 ЗЗД за приемането на работата с недостатъци. То не се установява от представените в тази насока актове на ВКС и на въззивните съдилища, тъй като същите са неотносими към посочените въпроси. Видно от мотивите на тези решения, в разгледаните случаи работата е била приета без изобщо да са направени възражения от страна на възложителя. Поради това, не е бил предмет на обсъждане съответно и въпросът, настъпва ли изискуемост на цялото уговорено възнаграждение, т. е. и за онази част, за която са установени недостатъци.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и по последния заявен въпрос, поради това, че същият не е обуславящ изхода на делото. В мотивите на атакуваното решение не е прието /както неправилно се твърди от касатора/, че обемът на възложената работа е преценена от въззивния съд като обективно обстоятелство, довело до забавата на длъжника, за което е ангажирана отговорността на кредитора чрез намаляване на дължимото обезщетение по реда на чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Решаващият състав е обосновал приноса на възложителя за забавата с внасяните от него множество корекции в договорения предмет, както и с поръчването на допълнителни работи. Като допълнителен аргумент е посочена липсата на доказателства, че невъвеждането на строежа в експлоатация се дължи единствено и само на забавеното изпълнение на дограмите и окачената фасада, предмет на процесния договор.
Отделно от това, по отношение на последния въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представеното в тази връзка решение на ВКС /№ 1190 от 06.01.1994 г. по гр. д. № 514/93 г. на V г. о./ касае принципно съотношението между разпоредбите на чл. 81, ал. 1 и чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Докато изводът относно предпоставките за намаляване на дължимото от длъжника обезщетение е обусловен от преценката на конкретните факти и доказателства, специфични за случая.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По частната жалба:
Същата е подадена от надлежна страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
С атакуваното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК, въззивният съд е уважил подадената от [фирма] молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като му е присъдил сумата 3 060 лв., представляваща част от платеното адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лв., която сума е преценена като съответстваща на резултата от въззивното производство.
Определението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника се дължат разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Приложена към развилото се пред Варненски апелативен съд въззивно производство по т. д. № 376/2010 г., посочената разпоредба налага да бъде съобразен конкретният предмет на въззивно обжалване и резултатът от същото, а именно – че въззивната жалба на [фирма] касае искове в общ размер на 211 906.72 лв. и че същата е уважена само за сумата 16 949.88 лв., включваща сумата 15 798 лв. /за която е уважен искът с правно основание чл. 82 ЗЗД/ и за сумата 1 151.88 лв. /за която е отхвърлен насрещният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД/, като за разликата от 194 956.84 лв. е отхвърлена. Изчислени, съобразно посочените суми, дължимите на ответника [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение възлизат на сумата 3 220 лв. /от общо платеното адвокатско възнаграждение 3 500 лв./, т. е. въззивният съд е уважил молбата за сума, по-малка от действително дължимата на ответника.
Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател, че при определяне на разноските неправилно е взета предвид и цената на евентуалния иск, който е оставен без разглеждане. Този резултат е обусловен от сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие – частично уважаване на главния иск по чл. 82 ЗЗД, поради което, макар по него да няма произнасяне, за същия се дължат разноски.
Поради противоречието му с изричната разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК, не може да бъде споделено и становището, че разноските не следва да бъдат изчислявани на база сбора от цената на исковете.
По изложените съображения частната жалба е неоснователна.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника [фирма] следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 3 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 194728 от 01.03.2011 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 210 от 07.12.2010 г. по в. т. д. № 376/2010 г. на Варненски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 27 от 20.01.2011 г. по в. т. д. № 376/2010 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], Област В. направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 3 000 /три хиляди/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: