7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
гр. София, 22.05.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2526 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Захарни заводи” АД, гр. Горна Оряховица срещу решение № 16/18.05.2018г., постановено по гр.д.№ 62/2018г. от Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 365/18.10.2017г. по гр.д.№ 76/2017г. за отхвърляне на исковете на касатора против „Старт трейс” ЕООД,гр. Бургас за заплащане на сумата от 371932,23 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, от която 304888,32 лв. заплатен акциз и 67043,91 лв. ДДС, ведно със законната лихва от 19.01.2017г., както и на сумата от 11456,68 лв. – законна лихва до 19.01.2017г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Третото лице помагач Агенция „Митници” – ТМУ Свищов не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Захарни заводи” АД и „Витивини” ЕООД, гр. София е сключен договор за посредничество при продажба на територията на Италия на произвеждан от касатора етилов алкохол. В периода 2014 – 2015г. са уредени общо 13 доставки до краен клиент „Дистилерие Кампане” в гр. Пасторано, Италия, шест от които са осъществени от ответника по иска – „Старт трейс” ЕООД. По отношение на доставката, заявена на 06.03.2015г. с дата на товарене 09.03.2015г., ответникът е предоставил на касатора CMR товарителница и декларация за получаване на 17.03.2015г. на стоката от „Дистилерие Кампане”. На 15.05.2015г. италианското дружество е подало съобщение в компютъризираната система за движение на акцизни стоки на територията на ЕС /EMCS/, че стоката не е получена. Фактът на недоставяне на стоката до данъчния склад на крайния получател е породило за касатора задължение за заплащане на държавата на акциз и ДДС, чийто размер формира исковата претенция за заплащане на обезщетение.
Решаващият състав е изложил съображения, че между страните по спора е възникнало валидно договорно правоотношение, по което касаторът е изпращач на стоката е ответникът – превозвач, като се е основал на издадената товарителница, съдържаща всички изискуеми реквизити по чл.6, ал.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/. Предявеният иск е квалифициран като такъв с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД, при твърдяно от касатора противоправно поведение на водача на товарния автомобил, превозващ стоката, изразяващо се в непристигането на стоката на местоназначението поради вероятното й отклоняване по време на движението му в Италия. Според апелативния съд недоставянето на стоката на крайния получател представлява неизпълнение на задължението на превозвача по договора за превоз и влече отговорността му по чл.17 от Конвенцията. Отговорността на превозвача е определена в чл.3 от Конвенцията, включително и относно лицата, спрямо които отговаря. Прието е, че в конкретния случай не е установено вредата на касатора да е настъпила поради неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму, с оглед на което искът е отхвърлен.
Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като са цитирани няколко решения на съда. Изложените доводи за допускане на касационно обжалване са свързани с формулирани правни въпроси съгласно чл.280, ал.1 ГПК, както и с позоваването на допуснати от въззивния нарушения на процесуалните правила при определяне на правната квалификация на иска. По въпрос 1 „Товародател – собственик на стоката, който експедира стока при условия на доставка франко превозвача FCA – INCOTERMS 2010, като организирането на транспорта и доставката на товара се извършва от трето дружество за сметка на купувача, възможно ли е да търси по реда на деликтната отговорност обезщетение от превозвача, ако товара не пристигне на местоназначението си?” е посочено решение № 462/11.04.2016г. по гр.д.№ 1474/2015г. на ІV г.о. Практиката по решение № 135/05.10.2011г. по т.д.№ 1103/2010г. на ІІ т.о. и решение № 38/02.03.2017г. по гр.д.№ 60030/2016г. на ІV г.о. е свързана с въпрос 2 „Страна ли е по договора за превоз изпращачът, който доставя франко превозвача FCA – INCOTERMS 2010 и който нито организира, нито заплаща, нито е възложил на трето лице – посредник организирането на транспорта, а транспортът е организиран от трето дружество за сметка на купувача на стоката?”. По отношение определянето на правната квалификация на иска и правомощията на въззивния съд позоваването е на решение № 226/08.12.2016г. по гр.д.№ 1349/2016г. на ІІІ г.о. и решение № 476/26.06.2013г. по гр.д.№ 1515/2011г. на ІV г.о.по въпрос 3 „Длъжен ли е въззивният съд да определи сам правната квалификация на предявения иск при твърдения, сочещи правна квалификация както договорна, така и като деликтна отговорност, но базирани на едни и същи факти?”. На противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 108/15.02.2018г. по гр.д.№ 5201/2016г. на ІІ г.о., решение № 142/12.02.2018г. по гр.д.№ 4689/2016г. на ІІ г.о. касаторът се позовава по въпрос 4 „По какви въпроси е ограничен въззивният съд при преценка правилността на решението на първоинстанционния съд?”. Решение № 194/13.10.2014г. по гр.д.№ 7111/2013г. на ІІІ г.о. и решение № 118/21.10.2014г. по т.д.№ 3176/2013г. на ІІ т.о. са посочени като практика на ВКС по въпрос 5 „Следва ли въззивният съд при установяване на неправилната правна квалификация на предявения иск от първоинстанционния съд, служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства?”. По въпрос 6 „Неправомерното поведение на служител на превозвача, в резултат на което товарът, предаден му за превоз, бъда отклонен и недоставен до местоназначението си, в случай като процесния, възможно ли е да представлява деликт или следва да бъде разгледан единствено на плоскостта на договорната отговорност?” е посочено противоречие с решение № 1424/05.06.1965г. по гр.д.№ 477/1965г. на І г.о. Според касатора в решение № 48/12.06.2017г. по т.д.№ 408/2015г. на ІІ т.о. е разрешен въпрос от значение за изхода на спора по делото, а именно 7 „Налице ли е в процесния казус императивна материалноправна норма относно правоотношението по договора за международен превоз на товар по Конвенцията CMR, която следва да се приложи и без да е налице оплакване от жалбоподателя в конкретния случай?”.
Поставените по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси са: 8.„Страна ли е по договора за превоз изпращача, който доставя франко превозвача FCA – INCOTERMS 2010 и който нито организира, нито заплаща, нито е възложил на трето лице – посредник организирането на транспорта, а транспортът е организиран от трето дружество за сметка на купувача на стоката?”, 9.„Следва ли да се доказва волята на страните за сключване на международен договор за превоз на товари с други доказателства, освен наличието на ЧМР, като например: свидетелски показания и чрез различни документи от рода на заявка за договор за превоз, разменени оферти, плащания, търговска кореспонденция, нареждания към превозвача и др. с цел да се установи реалното съвпадение на волите на страните за сключване именно на договор за превоз?”, 10.„Какви са правата и задълженията на товародателя по международен договор за превоз на стоки, натоварени от изпращача (продавач) за доставка до получателя (купувач), при условие, че същият е сключен от трето дружество (различно от продавача и купувача по сделката), действащо за получателя на стоката, като то организира, заплаща превоза и дава инструкции на превозвача?” и 11.„Предявяването на иск за деликт при наличие на договорно правоотношение, неизпълнението на което не може да бъде претендирано на деликтно основание, прави ли предявеният иск недопустим?”.
По реда на чл.280, ал.2 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Вероятната недопустимост е изведена от произнасянето по недопустим иск за деликт, за който липсвал правен интерес у ищеца, тъй като между него и ответника съществувало облигационно правоотношение, алтернативно – че съдът се е произнесъл по непредявен иск (иск за деликт), въпреки че ищецът в обстоятелствената част на исковата молба ясно е посочил достатъчно данни, от които съдът е следвало да квалифицира иска като такъв по Конвенцията CMR. Очевидната неправилност е обоснована от обстоятелство, че въпреки, че въззивният съд е направил нова правна квалификация на правоотношението между страните, не е разгледал предявените искове на плоскостта на това правоотношение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въведените основания по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за вероятна недопустимост на иска и по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност следва да се свържат и с поставеният по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос 11 и с въпроси 1, 3, 5, 6 и 7, заявени съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК и да се обобщят като въпрос за правомощията на въззивният съд да определи правната квалификация на иска и по – конкретно относно допустимостта на иска и разглеждането му от въззивния съд на предявеното основание.
Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т.1 – т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Правната квалификация на иска се извежда чрез заявения петитум и от обстоятелствата, изложени в исковата молба, на които ищецът основава правото си. В конкретния случай ищецът претендира обезщетение за вреди, произтичащи от твърдяно противоправно поведение на водача на товарния автомобил, превозващ стоката, изразяващо се в непристигането на стоката на местоназначението поради вероятното й отклоняване по време на движението му в Италия. Поддържаната от ищеца теза в инстанциите по същество е изразена и в касационната жалба, включително чрез поставените въпроси за правата на лице, което е собственик на стоката, но не е организирало и заплатило превоза, а го е възложило на трето лице. Независимо от изложените обстоятелства в исковата молба за извършени и други доставки от ищеца чрез посоченото трето лице посредник, отговорността на ответника по иска е основана на неправомерно поведение на негов служител, без да е свързана с твърдение за съществуващ договор. В този смисъл въззивният съд правилно е определил правната квалификация на предявения иск. Соченето на факти, които биха могли да обусловят както договорна, така и деликтна отговорност на ответника, е от значение при определяне на квалификацията на иска, като въззивният съд е направил ясно разграничение с оглед на твърденията за конкретните обуславящи отговорността факти. Ищецът не е извел претендираното право от отговорността на превозвача по договор за превоз, при която е приложима Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, а изцяло на противоправно поведение на лице, на което ответникът е възложил работата. Правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд е възприета от състава на Бургаския апелативен съд, поради което за въззивната инстанция не е възникнало задължение да изпълнява правомощията си съгласно ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Аргументираното от въззивния съд съпоставяне на договорната и деликтната отговорност и изключването на деликтната отговорност при наличието на факти, обуславящи договорна отговорност, е в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС. По изложените съображения съставът на ВКС приема, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо или очевидно неправилно, както и че е в съответствие с практиката на ВКС, респ. не са налице основания за допускане на касационното обжалване съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпроси 2, 8, 9 и 10 изискват определяне на качеството на ищеца във възникналото правоотношение по договора за превоз – дали изпращачът е страна, кога и с какви доказателства се установява сключването на договора и относно правата и задълженията на страните. Така поставени въпросите не са обуславящи за крайните изводи на въззивния съд, но чрез същите касаторът цели формирането на извод, че поради несъществуването на договорно правоотношение, по което той да е страна, не разполага с иск на договорно основание за заплащане на обезщетение за вреди. Според постановеното решение № 48/12.06.2017г. по т.д.№ 408/2015г. на ВКС, ІІ т.о., посочено от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, разпоредбите на чл.20, т.1 и т.2, изр.1 от Конвенцията CMR регламентират правото на правоимащия (без да се прави разграничение между изпращач и получател) да приеме, че товарът е загубен, когато не е доставен до 30 дни след изтичане на уговорения срок, или ако такъв срок не е уговорен, в срок 60 дни от деня на приемането на товара за превоз от превозвача, както и правото на правоимащия да получи обезщетение. В посоченото решение изрично е възприето, че нормите на Конвенцията, регламентиращи отговорността на превозвача и основанията за освобождаване от нея, са императивни. Императивният характер на нормите изключва възможността страните да уговарят други условия по договора за превоз, но не и прилагането им служебно от съда при разглеждане на деликтен иск (както е формулиран от касатора въпрос 7). Специалните норми на Конвенцията уреждат и срокове, в които би следвало да се ангажира отговорността на превозвача. Даденото разрешение в практиката на ВКС, на което въззивното решение съответства изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Отговорът на четвъртия въпрос за правомощията на въззивният съд се извежда изцяло от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Бургаският апелативен съд не се е отклонил от дадените разрешения в практиката на ВКС. Въпросът се разглежда изцяло във връзка с останалите поставени въпроси, тъй като не са изложени самостоятелни основания, различни от тези които съставът на ВКС коментира във връзка с допустимостта на иска, правната квалификация и съотношението между договорната и деликтната отговорност.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски по делото в размер на 9500 лв. по договор от 17.08.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16/18.05.2018г., постановено по гр.д.№ 62/2018г. от Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Захарни заводи” АД, гр. Горна Оряховица, [улица] да заплати на „Старт трейс” ЕООД, гр. Бургас,[жк], [жилищен адрес] сумата от 9500 лв. (девет хиляди и петстотин лева) – разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.