4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
София,22.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 911/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. П. К. и [фирма] – [населено място], срещу решение № 282 от 27.06.2012 г., постановено по т. д. № 486/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 31 от 03.02.2011 г. по т. д. № 512/2011 г. на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на парично вземане за сумата 50 670 лв. в полза на Г. С. С. към солидарните длъжници Р. П. К. и [фирма], произтичащо от запис на заповед от 23.04.2010 г., предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, и на ищеца са присъдени разноски за чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Основното оплакване на касатора е, че въпреки липсата на ангажирани от ищеца доказателства за наличие на каузално правоотношение, послужило като основание за издаване на записа на заповед, въззивният съд е признал вземането за съществуващо, мотивирайки се с абстрактен характер на менителничната сделка.
В представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значим за изхода на делото е формулиран следният въпрос : „В установителния иск по чл.422 ГПК задължително ли е съществуването на каузално правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, наред със самия запис на заповед, което налага доказване на наличието на каузално правоотношение, за да бъде уважен предявеният иск, или е достатъчно само съдът да провери дали записът на заповед е редовен от външна страна”. Касаторът твърди, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о., решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 149/05.11.2009 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о.
Ответникът по касация Г. С. С. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Г. С. против Р. К. и [фирма] установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, Пловдивски апелативен съд е приел, че представеният в заповедното производство запис на заповед от 23.04.2010 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, удостоверява валидното възникване на установяваното с иска вземане за плащане на сумата 50 670 лв. Изводът за съществуване на вземането е обоснован със съображения, че записът на заповед, издаден от Р. К. като физическо лице и като управител на [фирма], е редовен от външна страна и че в качеството си на самостоятелна менителнична сделка с абстрактен характер е породил отразеното в съдържанието му вземане за приносителя в момента на обективиране на волеизявлението на издателите /солидарни длъжници/ за менителнично задължаване. Като неоснователни са преценени доводите във въззивната жалба на ответниците за неправилно уважаване на иска от първата инстанция, предвид недоказването от ищеца на конкретно каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед. Въззивният съд е изложил мотиви, че макар обичайно да се издава като обезпечение по повод на друго каузално правоотношение, записът на заповед има самостоятелен правопораждащ ефект и възникването на вземането за плащане на обещаната с него сума е обусловено единствено от волеизявлението на издателя, извършено в предвидената от закона форма за действителност, не и от съществуването на паралелно каузално правоотношение. След като е взел предвид, че в исковата молба и в хода на процеса ищецът не е въвел твърдения за връзка между издаването на записа и конкретно каузално правоотношение, както и че в срока по чл.131 ГПК ответниците също не са се позовали на такова правоотношение и не са доказали наличието му, съдът е направил извода, че недоказването на каузално правоотношение между страните не е причина за отричане на спорното вземане и за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед мотивите към решението поставеният в изложението правен въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не отговаря на допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – да е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС.
При действието на чл.290 ГПК различни състави на ВКС, Търговска колегия, са се произнесли по въпроса дали и в кои случаи доказването на каузално правоотношение е условие за успешно провеждане на предявения от кредитора иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане, произтичащо от запис на заповед. В представените от касатора решения – решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о., решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 149/05.11.2009 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., както в други решения като напр. решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ІІ т. о., решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 143/12.04.2010 г. по т. д. № 634/2010 г. на ІІ т. о., решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г., решение № 159/20.12.2012 г. по т. д. № 960/2011 г. на І т. о., решение № 73/01.02.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. на І т. о., е възприето становището, че съдът, сезиран с иск по чл.422, ал.1 ГПК относно вземане по запис на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, се произнася за съществуването на вземането в зависимост от преценката на формалната редовност и действителност на менителничния ефект; когато ищецът или/и ответникът са основали доводите и възраженията си на твърдения за наличие на друго каузално правоотношение, послужило като непосредствена причина за издаване на записа на заповед, съдът е длъжен да изследва каузалното правоотношение и връзката му със записа на заповед и в зависимост от възникването и съществуването на каузалното вземане да разреши спора за съществуване на обективираното в записа на заповед менителнично вземане. В решение № 85/05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г., решение № 159/20.12.2012 г. по т. д. № 960/2011 г., всички по описа на ВКС, І т. о., е изразена категорична позиция, че редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е твърдял и съответно доказал наличие на каузално правоотношение, от което произтича вземането; Съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК тежестта за доказване на каузалното правоотношение се носи от страната, която го твърди и която следва да докаже както възникването му, така и връзката му със записа на заповед, доколкото същите са релевантни за съществуването на гаранционното менителнично вземане. В конкретния случай в нито един етап от разглеждането на делото ищецът не е твърдял съществуването на каузално правоотношение, наложило издаването на записа на заповед. Ответниците не са депозирали отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, а направените в по-късен момент твърдения за заемно правоотношение, предхождащо издаването на записа на заповед, не са подкрепени с доказателства и са отречени изрично от ищеца в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. При така заявените процесуални позиции на страните и отсъствието на доказателства за сключен договор за заем, обезпечен със записа на заповед, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС като е обосновал изводите си за съществуване на спорното вземане с формалната редовност и действителност на записа на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна сделка. Съответствието със задължителната практика изключва достъпа до касация на поддържаното в изложението основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 486/2012 г.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди сумата 1 350 лв., представляваща ? от платеното адвокатското възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 30.08.2012 г., уговорено в размер на 2 700 лв. за изготвяне на отговор на касационна жалба и за процесуално представителство по делото пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 282 от 27.06.2012 г., постановено по т. д. № 486/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. П. К. с ЕГН [ЕГН] и [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на Г. С. С. от [населено място], [улица], сумата 1 350 лв. /хиляда триста и петдесет лв./ – разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :