5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
София, 22.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 892/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение от 26.03.2012 г., постановено по гр. д. № 12827/2011 г. на Софийски градски съд, ІІІ-Г състав, с което е потвърдено решение от 08.07.2011 г. по гр. д. № 58328/2010 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.57, ал.1 от Закона за платежните услуги и платежните системи за заплащане на сумата 14 024 лв., представляваща стойност на неразрешена от ищеца транзакция, извършена на 31.07.2007 г. от обслужващата го банка – ответник с пари от негова банкова сметка, и акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 075 лв. – обезщетение за забава върху първата сума за периода 01.08.2007 г. – 29.11.2010 г. С посочените решения касаторът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за двете съдебни инстанции в размер общо на 1 251.99 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът излага доводи за неправилна преценка на доказателствата и за неправилно възприемане на фактическата обстановка по спора от страна на въззивния съд. Навежда оплакване, че въззивният съд не е определил правилно действителната правна квалификация на иска за сумата 14 024 лв. като не е съобразил наведените в исковата молба фактически обстоятелства, а е възприел погрешната правна квалификация на първата инстанция, която е следвало да подведе казуса под нормата на чл.55 ЗЗД.
В представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с въпроса : „Следва ли съдът да извърши правна квалификация на иска, изхождайки от фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право”. Касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал., т.1 и т.3 ГПК като твърди, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по делото е образувано по предявен от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 14 024 лв., съединен с акцесорен иск за сумата 6 075 лв. Ищецът е основал главния си иск на твърдения, че в резултат на извършени на 31.07.2007 г. чрез услугата „интернет банкиране” платежни операции от неговата сметка в [фирма] били преведени по сметка на трето лице парични средства на обща стойност 140 496 лв.; Извършените транзакции представлявали неразрешени платежни операции по смисъла на чл.58 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, тъй като не били наредени от ищеца в качеството му на титуляр на сметката; След оспорване на правомерността на транзакциите банката – ответник възстановила част от преведените суми до размер на 126 472 лв., но отказала да възстанови остатъка от 14 024 лв.; Отказът да бъде възстановена посочената сума, преведена чрез неразрешената от титуляра платежна операция, съставлявал нарушение на разпоредбата на чл.57 ЗПУПС и пораждал за ищеца правен интерес от предявяване на иск за връщане на сумата. В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания по чл.129, ал.2 ГПК ищецът е конкретизирал основанието на исковата си претенция с допълнителна молба от 18.02.2011 г., в която е посочил, че сумата 14 024 лв. представлява вреда, настъпила в патримониума му вследствие поведението на трето лице, което е въвело в заблуждение служителите на ответната банка, че паричните преводи формално са наредени от титуляра, и като последица от нареждането банковите служители са изпълнили неразрешената по смисъла на чл.58 ЗПУПС платежна операция със средства от собствената му банкова сметка.
Първоинстанционният Софийски районен съд е квалифицирал иска с правно основание чл.57, ал.1 ЗПУПС и го е отхвърлил като неоснователен по съображения за неприложимост на посочената разпоредба към спорното правоотношение между страните.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Софийски апелативен съд е потвърдил решението на първата инстанция, препращайки по реда на чл.272 ГПК към нейните мотиви. Въззивният съд е възприел изцяло извода в обжалваното решение, че разпоредбата на чл.57 ЗПУПС, предвиждаща задължение за банката да възстанови стойността на неразрешена платежна операция, извършена без нареждане на ползвателя на платежната услуга, не може да послужи като основание за ангажиране отговорността на банката – ответник, тъй като ЗПУПС е влязъл в сила на 01.01.2009 г. и доколкото законодателят не му е придал обратно действие, не може да се приложи към възникналото преди тази дата спорно правоотношение. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на главния иск съдът е посочил и липсата на доказателства, подкрепящи твърдението на ищеца, че не той, а трето неоторизирано от него лице, е наредило извършването на платежните операции от 31.07.2007 г. В резултат на преценка на събраните по делото доказателства съдът е направил извод, че представеното пред банката преводно нареждане притежава всички реквизити, изискуеми от чл.17 на действалата към 31.07.2007 г. Наредба № 3/29.09.2005 г. на БНБ за паричните преводи и платежни системи, включително подпис на наредителя, положен в съответствие с правилата за електронно идентифициране на оправомощения държател на електронния платежен инструмент, договорени между ползвателя и банката съгласно чл.32 от цитираната наредба. Изложени са съображения, че банката не може да носи отговорност за платежни операции, извършени в изпълнение на редовно оформеното нареждане за превод, след като служителите й са идентифицирали платежното нареждане като подадено от ползвателя на платежната услуга и евентуалното узнаване на идентификационните параметри на предоставения на ищеца електронен платежен инструмент не е станало възможно поради действие или бездействие на банковите служители.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Въпросът за правната квалификация на предявения иск е значим за всяко дело, но така, както е поставен от касатора, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. Определянето на правната квалификация на спорното право и на предявения по повод на него иск е израз на същинската правораздавателна дейност на съда. Съдът квалифицира иска като подвежда наведените в исковата молба фактически твърдения, от които ищецът извежда искането си за защита и съдействие, под съответната правна норма, която счита за приложима към спорното правоотношение. Определянето на действителната правна квалификация на спорното право и на предявения иск обуславя правилността на решението, с което съдът разрешава въведения с иска правен спор. Поради това въпросът дали в конкретния случай въззивният съд е подвел релевираните в исковата молба фактически твърдения под хипотезиса на точната правна норма, която според виждането на ищеца поражда задължение за банката – ответник да възстанови преведената чрез платежната операция от 31.07.2007 г. парична сума, е относим към правилността на въззивното решение, а не към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Правилността на решението не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., и евентуалното несъответствие на дадената от въззивния съд правна квалификация с действителната такава не би могло да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Дори да се приеме, че формулираният в изложението въпрос съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, същият не е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, на която се позовава касаторът. Посочвайки Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, касаторът вероятно е имал предвид разясненията в т.19 от съобразителната част на решението отонсоно изискванията към мотивите на въззивното решение. Обжалваното решение съдържа ясни и подробни мотиви, като наред с препращането към мотивите на първата инстанция въззивният съд е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на правния спор. Обстоятелството, че въззивният съд е възприел определената от първата инстанция правна квалификация на иска, не съставлява отклонение от указанията в цитираното тълкувателно решение, а е израз на извършеното от самия него подвеждане на фактическите твърдения на ищеца към правната норма, с която последният е обосновал отговорността на ответната банка за заплащане на претендираната с иска парична сума. Исковата молба не съдържа твърдения за неоснователно обогатяване на банката в резултат на оспорваната като неразрешена платежна операция, а само твърдения, че банката следва да отговаря по правилата на чл.57 ЗПУПС поради това, че е извършила неразрешена от ищеца в качеството му на ползвател на платежна услуга платежна операция със средства от банковата му сметка. Въведените твърдения формират основанието на предявения иск и доколкото не покриват нито един от уредените в чл.55 ЗЗД фактически състави на неоснователното обогатяване, не подкрепят тезата на касатора, че въззивният съд неправилно не е подвел казуса под действително приложимата норма на чл.55 ЗЗД.
Касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но същото не би могло да се приеме за осъществено, тъй като по въпроса за определянето на правната квалификация на предявения иск е формирана многобройна задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване.
По изложените съображения постановеното от Софийски градски съд въззивно решение по гр. д. № 12827/2011 г. не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 400 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.03.2012 г., постановено по гр. д. № 12827/2011 г. на Софийски градски съд, ІІІ-Г състав.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 400 лв. /четиристотин лв./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :