О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
София, 23.02. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5726 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, подадена от Д. И. М., чрез адв. Т. Д. С. против решение № 651/29.04.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 706/2014 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна [фирма], [населено място], представлявано от управителя Х. В. В., чрез юрисконсулт И. П. Г., е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, защото е подадена след изтичане на едномесечния срок по чл. 283 ГПК, който е започнал да тече от 29.04.2014 г., на осн. чл. 315, ал. 2 ГПК. Излага също съображения за липса на основания да се допусне касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията – юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Въззивното решението е постановено в процедура по гл. ХХV ГПК – „Бързо производство”. В съдебното заседание, в което са слушани устните състезания и делото е обявено за решаване, съдът, на осн. чл. 315, ал. 2 ГПК, е уведомил страните, че ще се произнесе с решение на 29.04.2014 г., от когато тече и срокът за обжалването му. Въззивното решение е обявено на посочената дата под № 651. В него обаче, съдът е дал по-дълъг срок за обжалване – едномесечен, считано от датата на уведомяване на страните, вместо едномесечен срок, считано от 29.04.2014 г. В случая Д. И. М. е получила препис от въззивното решение с тези указанията за обжалване, чрез адв. С., на 12.05.2014 г. Касационната жалба е подадена на 12.06.2014 г., което е след законния, но преди изтичане на определения от съда срок, поради което и на осн. чл. 62, ал. 3 ГПК, следва да се приеме, че е жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Налице са и останалите условия за допустимост на касационното производство – жалбата е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Д. И. М. предявила против [фирма], [населено място], искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Въззивният съд, като потвърдил решението на пръвостепенния Варненски районен съд, отхвърлил претенциите.
За да постанови този резултат, съдът установил, че страните са били в трудово правоотношение по трудов договор от 30.04.2009 г., като първоначално М. е заемала длъжността „обслужващ магазин – мърчандайзер”, с уговорен срок на изпитване 6 месеца. С допълнително споразумение страните са изменили мястото на работа – в [населено място], в посочен от агенцията обект, както и размерът на Б.. След изтичането на срока, М. е продължила да изпълнява трудовите си функции, поради което съдът приел, че договорът се е трансформирал в такъв за неопределен срок. С допълнително споразумение от 29.05.2013 М. е преназначена на длъжност „старши мърчандайзер„ с уговорен срок за изпитване от 4 месеца в полза на работодателя, при различно трудово възнаграждение – 940 лв. Със Заповед № 242/8.07.2013 г. на управителя на [фирма], трудовото правоотношение е прекратено на осн. чл. 71 КТ. Съдът сравнил трудовите функции по двете длъжности „обслужващ магазин – мърчандайзер” и „старши мърчандайзер„ като съпоставил съдържанието на длъжностните характеристики за тях, както и свидетелските показания. Приел за установено, че е налице съществено различие между старата и нова длъжност, заемани от М., като „старши мърчандайзер” има много повече трудови функции и отговорности от „обслужващ магазин – мърчандайзер”. По старата длъжност М. е изпълнявала само функции, касаещи прякото обслужване на рафтовете в търговската мрежа, където се предлагат стоки на „Н.”, като е имала задължението и да следи за складовата наличност на същите, и за своевременното зареждане по рафтовете; пряко подчинена е била на супервайзър. С новата длъжността са й възложени ръководни /ръководи мърчандайзери/, организационни /съвместно с мърчандайзерите изготвя седмичен маршрут, съобразен със задачите за съответната седмица/, и контролни функции /следи за спазването на маршрута; пряко контролира изпълнението на специфичните задачи; извършва анализ на работата от лицата, за които отговаря; следи за редовната им отчетност/. Въззивният съд намерил, че заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение, е законосъобразна. Изложил съображения, че договор със срок за изпитване може да се сключи, когато лицето за първи път постъпва на работа или са му вменени задължения, които до този момент не са му били възлагани; целта на срока е да се провери годността на работника или служителя да изпълнява работата по трудовото правоотношение. В случая е било променено не само наименованието на длъжността, заемана от М., но с последното изменение в трудовия договор са й възложили нови по съдържание основни трудови функции. Направен е извод, че няма нарушение на чл.70 ал. 5 КТ за еднократност и изключителност на договора за изпитване и оплакването в този смисъл на М. е неоснователно.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Съставът на Върховни касационен съд намира, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението към касационната жалба са повдигнати правни въпроси, свързани със съдържанието на трудовия договор и договорените между страните изменения в него: когато в допълнително споразумение към основен трудов договор не са вписани конкретни условия за промяната му, а се съдържа единствено съгласие на страните за промяна на текста на трудовия договор, то това споразумение следва ли да се приема за допълнително споразумение към трудовия договор; допустимо ли е с допълнителното споразумение да бъдат променяни всички съществени условия на трудов договор, или подобни изменения следва да се договарят единствено със сключване на нов трудов договор при промяна на длъжността с допълнително споразумение към основен трудов договор, сключено при условията на чл. 70 КТ, заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение прекратява ли и основния трудов договор по отношение на длъжността, за която е сключен, или се отнася единствено за прекратяване на допълнителното споразумение, респективно за договорената в него длъжност.
По поставените правни въпроси не се установи противоречива съдебна практика, нито разглеждането им е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Няма никакво съмнение в съдебната практика и доктрината, че всяко една промяна на уговорени от страните по трудов договор клаузи, при запазване на насрещните страни по трудовото правоотношение, води до изменение на договора, което, щом не е противно на закона, определя правата и задълженията на съконтрахентите. Промяната може да касае една или повече клаузи от съществуващия трудов договор, като не е необходимо „правно обосноваване” на договореното между страните изменение. В отношенията между страните не съществуват едновременно повече от едно правоотношение, след подписване на споразумение, с което се изменя стария трудов договор, дори когато е при условията на чл. 70 КТ, за се поставя изобщо въпроса, прекратяването на измененото (съществуващо) трудово правотоношение, възстановява ли „основното”.
Въпросът – имат ли характер на официални документи издадени от представляващия търговско дружество, респективно от лице, на което е възложено по служба издаването им, щатните разписания и работните седмични и месечни графици и, в случай на направено оспорване от страна на работника на щатните разписания и работните седмични и месечни графици, които не носят подпис на оспорилата ги страна, чия е доказателствената тежест, с оглед разпоредбите на чл. 193 ГПК, също не се разрешава противоречиво от съдилищата. В поредица съдебни решения по чл. 290 ГПК състави на Върховния касационен съд за указали, че изброените документи са по характера си частни, свидетелстващи и, като такива, не разполагат с обвързваща съда материална доказателствена сила, за да се цели отпадането й чрез производство по чл. 193 ГПК. Всички частните свидетелстващи документи, включително и изброените, са годни доказателствени средства /допустими според процесуалния закон/, стига да няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват; съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежи на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153, 154 и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК.
От друга страна, въпросът се явява и неотносим, защото въззивният съд не е обсъждал посочените по-горе писмени доказателства – във въззивното решение само е посочено, че такива са събрани, което по съществото си е възпроизвеждане на съдебен протокол, но документите не са анализирани, нито въз основа на тях са правени фактически и правни заключения.
Съдът е обсъждал единственото релевантно писмено доказателство – длъжностните характеристики, като е преценявал отразеното в тях в съвкупност и със събраните гласни доказателства по делото, което съответства и на принципното разбиране за доказателствената тежест на документа – длъжностна характеристика – нямат обвързваща съда материална доказателствена сила, фактите за които сочи, при спор, се установяват с всички доказателствени средства, по правилата на чл. 154 ГПК, както е сторил и въззивният съд.
Касаторът е поставил още и следните процесуалноправни въпроси: при наличие на спор относно факта променени ли са действително трудовите функции, изпълнявани от даден работник, чия е доказателствената тежест да го установи; при наличие на наведени с въззивната жалба оплаквания за наличие на процесуални нарушения и когато съдът – първоинстанционният и въззивният, не е указал на страната, че не сочи доказателства за някои от твърдяните факти, допустимо ли е едва с решението да бъде възложена доказателствена тежест именно на тази страна; когато в доклада по едно дело, изготвен в изпълнение на чл. 146 ГПК липсва произнасяне относно определен факт, нуждаещ се от доказване, допустимо ли е именно върху този факт съдът да вземе решението си; при наведени оплаквания за наличие на процесуални нарушения, длъжен ли е въззивният съд да провери дадените от първоинстанционния съд указания на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства и в този случай, ако установи опущение, да даде нови указания на страните.
Всички въпроси са свързани с приетото от въззивния съд, в съдебното решение, че в тежест на ищцата (уволненият служител) чрез главно и пълно доказване е да установи, че фактически не е имало промяна в изпълняваните от нея трудови функции, за което по делото не са събрани доказателства. В докладът по чл. 146 ГПК на първоинстанционният съд няма подобно указание.
Вярно е, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 154, ал. 1 ГПК, защото няма никакво съмнение, че в тежест на работодателя, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, е да установи, че уговорката в допълнителното споразумение към трудовия договор, въвеждаща срок за изпитване, е действителна – касае длъжност, която е съществено различна от изпълняваната дотогава, по безсрочното трудово правоотношение, трудова функция. В този смисъл, в тежест на работодателя е да установи, при условията на пълно и главно доказване, твърдението си за съществено различие в двете трудови функции на „обслужващ магазин – мърчандайзер” и „старши мърчандайзер”.
В случая обаче, въпреки неточното тълкуване на чл. 154, ал. 1 ГПК, по същество въззивният съд е достигнал до заключение, че има съществено различие в трудовите функции по двете длъжности, с оглед всички събрани по делото доказателства, които убедително сочат на направения фактически извод. На практика работодателят е провел пълно главно доказване, в изпълнение на доказателствените си задачи. Насрещната страна Д. М. е имала възможността също да сочи доказателства, сочещи на обратното, но доколкото не е нейна тежестта на доказване, съдът няма задължение да й указва за кои факти не сочи доказателства.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 600 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 651/29.04.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 706/2014 г.
ОСЪЖДА Д. И. М. да заплати на [фирма], [населено място], представлявано от управителя Х. В. В. сумата в размер на 600 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: