О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
Гр. С., 27.04.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 2349/2016 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощника адв. Г. С., срещу решение № 1425 от 06.07.2016 г. по в.т.д. № 2559/2016 г. на Софийски апелативен съд. С него, след частична отмяна на решение от 06.06.2013 г. по т.д. № 428/2012 г. на ОС – Благоевград, е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.422 ГПК за установяване, че същият има действително и подлежащо на изпълнение вземане по отношение на [фирма] в размер на 11 288.01 евро, представляващо част от сумата 75 285.75 евро – незаплатен остатък от парично задължение, произтичащо от запис на заповед № 81791/28.02.2008 г., издаден за сумата от 103 208,15 евро като обезпечение на изпълнението по договор за финансов лизинг № 81791/28.02.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на издаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 19.01.2012 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 72/2012 г. на РС – Разлог.
В касационната жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно, поради наличието на всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен, с присъждане на разноските.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: 1. „Предвиждането на неустойка за разваляне, удовлетворяваща и интереса на лизингодателя от получаване на цената на вещта, заплатена при нейното придобиване, съчетана с правото на собственост на лизингодателя върху същата вещ, води ли до неоснователно обогатяване на лизингодателя, респ. нищожна ли е такава клауза поради противоречието й с морала?“. По въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 897/2009 г. на ВКС, II т.о, решение по т.д. № 806/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение по т.д.№ 1025/2009 г. на ВКС, II т.о. Алтернативно се навежда наличието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. 2. „Трябва ли съдът да изследва въпроса, дали неустойката изпълнява всички присъщи й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна при служебната преценка за съответствието на размера на договорената неустойка с добрите нрави?“. Поддържа се допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на т.3 от ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение по т.д. № 984/2009 г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 589/2008 г. на ВКС, II т.о. и решение по т.д. № 426/2012 г. на ВКС, II т.о. 3. „Съставлява ли нарушение на добрите нрави уговарянето на неустойка, чийто размер надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди?“. По този въпрос се сочи наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на т.3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение по т.д. № 818/2009 г. на ВКС, II т.о. 4. „Кога несъответствието между размера на уговорената неустойка и действително претърпените от кредитора вреди е основание да се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, предвид допустимото от закона уговаряне на наказателна /санкционна/ неустойка?“. Твърди се допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. 5. „Налице ли е нищожност поради противоречие с морала /чл.26, ал.1 ЗЗД/ на уговорената в договора за финансов лизинг неустойка за разваляне, ако нейният размер се определя от неизпълнената част на задълженията на лизингополучателя по договора“. По въпроса се сочи допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, отново поради противоречие с т.3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба – [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Волева, е представил писмен отговор със становище, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване, както и че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в законоустановения срок по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по реда на чл. 294 ГПК, след частичната отмяна на предходното решение № 1249/11.06.2014 г. по т.д. № 3227/2013 г. на Софийския апелативен съд и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав с решение № 43/26.05.2016 г. по т.д. № 3027/2014 г. на ВКС, I т.о., въззивният съд е приел следното: Предмет на спора по чл. 422 ГПК е дали ищецът – настоящ касатор има действително и подлежащо на изпълнение вземане по отношение на ответника в размер на 11 288.01 евро – част от вземане в размер на 75 285.75 евро – неплатен остатък от парично задължение, произтичащо от запис на заповед № 81791/28.02.2008 г. с обезпечителна функция относно изпълнението по договор за финансов лизинг № 81791/28.02.2008 г., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 72/2012 г. на РС – Разлог, която сума представлява неустойка за разваляне на договора за лизинг. Съгласно уговорката между страните, при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, същият дължи неустойка в размер на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените месечни лизингови вноски. Естеството и предметът на сключения договор предполагат по необходимост придобиване от лизингодателя на лизинговия обект, посочен от лизингополучателя, и последващото му отдаване за ползване на лизингополучателя по силата на сключения договор за определен срок срещу заплащане на месечни лизингови вноски. Крайната цел на договора за финансов лизинг е придобиване на правото на собственост от страна на лизингополучателя, след пълното заплащане на дължимите лизингови вноски, поради което по време на изпълнение на договора, правото на собственост върху вещта остава в патримониума на лизингодателя. Предметът на договора обосновава икономическия и правен интерес на лизингодателя да получи изцяло и в срок всички лизингови вноски, чийто сбор формира лизинговата цена. В нея е включена цената, по която лизингодателят е придобил лизинговия обект, търговската му печалба, както и начислената лихва. При разваляне на договора поради неплащане на лизингови вноски, лизингополучателят не притежава правото да получи обратно вече заплатените вноски и е длъжен да върне лизинговата вещ. В тази хипотеза лизингодателят има право на обезщетение за претърпените вреди, изразяващи се в пропусната полза, поради преустановяване на плащанията от страна на лизингополучателя. Тук обаче се включват единствено калкулираната търговска печалба и изтеклите лихви, не и цената, на която лизингодателят е придобил вещта. За нея той не търпи вреди, защото същата остава в патримониума му. С оглед това въззивният съд е приел, че клаузата за неустойка по чл.30, ал.1, б. „в“ от договора лизинг, според която лизингополучателят дължи разликата между лизинговата цена на обекта и платените лизингови вноски, излиза извън обезщетителната функция на неустойката, защото предвижда заплащане и на неполучената покупна цена на вещта, собственост на лизингодателя. Тази клауза нарушава равнопоставеното положение между страните по облигационното отношение и създава предпоставки за обогатяване на едната страна за сметка на другата, от което следва, че предвидената в договора за финансов лизинг неустойка излиза извън рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На посоченото основание неустоечната клауза е нищожна, като уговорена в противоречие с добрите нрави, респективно определената съгласно нея неустойка в размер на 11 288.01 евро не се дължи.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице условията за допускане на обжалваното решение до касационна проверка, за което излага следните съображения:
На първо място следва да се посочи, че касационното производство е по реда на чл.295 ГПК и предвиденият касационен контрол е само относно нарушения, допуснати от въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото. С оглед това, въпросът по п.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК – длъжен ли е съдът да изследва дали неустойката изпълнява всички присъщи й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна при служебната преценка за съответствието на размера на договорената неустойка с добрите нрави, не може да обуслови допускането на касационно обжалване на решението. Същият вече е бил обсъден от ВКС в предходното решение № 43 от 26.05.2016 г. по т.д. № 3027/2014 г. на ТК, I т.о. и становището по него представлява част от указанията към въззивния съд относно обхвата на служебната преценка относно действителността на клаузата за неустойка при новото разглеждане на делото, които са спазени.
На следващо място, по останалите относими към предмета на спора въпроси, обусловили решаващата правна воля на съда по конкретния казус, е налице задължителна съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, която настоящият съдебен състав споделя. В тълкувателната част на решение № 193/09.05.2016 г. по т.д.№ 2659/2014 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО е изведено, че уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване /разваляне/ на договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина на лизингополучателя, определена в размер на непогасената част от лизинговата цена, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, т.к. излиза извън присъщите функции на неустойката. Това е така, защото лизингодателят по вече разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна, в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да й предоставя ползването на собствената му вещ, което води до неговото неоснователно обогатяване и нарушава принципа за справедливост. В същия смисъл са и изводите на въззивния съд в обжалваното въззивно решение, поради което то е постановено в съответствие с актуалната практика на ВКС по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и липсват основания за допускането му до касационен контрол.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1425 от 06.07.2016 г. по в.т.д. № 2559/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: