О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
София, 08.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1206 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. д. на в. работи – “П” – гр. С., чрез главен юрисконсулт В. С. , против въззивното решение № 154 от 9 април 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г., с което е оставено в сила решение без номер от 19 март 2007 г., постановено по гр.д. № 931 по описа на Софийския градски съд за 2005 г.
Срещу същото решение е постъпила и касационна жалба от С. Н. Д. от гр. П., чрез процесуалния й представител адв. Ц.
В жалбата на СДВР се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът е кредитирал показанията на свидетели на ищцата, а не са обсъждани доказателствата, представени от касатора; не е посочено конкретното длъжностно лице, което късно е приело обаждането за пожара, нито има данни за дежурните служители в пожарната; съдът е следвало да се произнесе по причинно-следствената връзка между поведението на конкретни длъжностни лица и вредоносния резултат; отхвърлени са всички официални доказателства на касатора; изобщо не е изследвано и не е установено времето на настъпване на смъртта на пострадалите и причината за това; няма произнасяне за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите; не е установено и няма произнасяне дали е била налице непреодолима сила с оглед данните, че апартаментът е на четвъртия етаж и е бил с поставена тристранно заключена метална входна врата; решението е постановено и в нарушение на чл. 243 ал. 2 от ЗМВР – офицерите и сержантите в МВР не носят отговорност за нанесени вреди при и по повод изпълнение на служебни задължения. В допълнителна молба се цитира текстът на ЗМВР и са копирани две съдебни решения, като се твърди, че според първото не може да се ангажира отговорност по чл. 49 от ЗЗД, без да е доказана отговорността по чл. 45 от ЗЗД на конкретни физически лица, въпреки че същите са известни, а останалите цитирани в касационната жалба решения сочат, че атакуваното решение е несъмнено необосновано и противоречи на съдебната практика, особено с мотивите на второто копирано решение на ОСГК от 1967 г. Правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК не са формулирани.
В жалбата на С. Д. се сочи, че решението на съда е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото съдът с определение е отказал да допусне поисканото от касаторката увеличение на предявените искове, което е накърнило интереса на касаторката да получи обезщетение в по-висок размер; отказът за допускане на увеличението е мотивиран със съществуването на влязло в сила решение спрямо втория ответник по осъдителните искове, но те са предявени при условията на евентуално съединяване; съдът не е преценил самостоятелния характер на процесуалните правоотношения; увеличението във второинстанционното производство е допустимо според ТР № 1/2001 г. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че е необходимо произнасяне по въпроса относно допустимостта на увеличението на иска в рамките на висящо въззивно производство при влязло в сила решение за отхвърляне на исковете срещу друг ответник, предявени в условия на евентуално съединяване на претенциите спрямо него.
Касаторът С. д. на в. работи – “П” – гр. С., в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК на жалбата на С. Д. изтъква, че изменение на размера на предявения иск пред втората инстанция е недопустимо.
Касаторът С. Д. в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК на жалбата на С. д. на в. работи – “П” – гр. С. сочи, че жалбата не съдържа изрично изложение на основанията по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК; не са формулирани и правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК; по поставените в касационната жалба проблеми има достатъчна съдебна практика; атакуваното решение освен това е и правилно, като този касатор не е въвел твърдения за съпричиняване и за действие на непреодолима сила.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният съд приел, че определеният от Министъра на в. работи ред за организирането на непрекъснато денонощно дежурство с личен състав и техника не е установен по делото, което е в тежест на ответника по иска; ответникът не е доказал причини от техническо естество за недостигането на сигнал до телефон 160 при многократни опити за свързване с органите на РЗПАБ в продължение на 20 минути, поради което е установено противоправно поведение, изразяващо се в бездействие, при нормативно установено задължение за осъществяване на дължимо активно поведение; противоправното поведение е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат – настъпила смърт на няколко лица в двадесетминутния период, през който съседите са се опитвали да се свържат с пожарната; пасивно материалноправнолегитимиран в случая е ответникът СДВР, а вторият ответник – Дирекция “П” осъществява само методическо ръководство и контрол по отношение на регионалните звена; искът е доказан и по основание и по размер.
По делото се установява, че с решението на първоинстанционния съд касаторът СДВР е осъден да заплати на касаторката Д. сумата от 20 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, а евентуално предявеният иск спрямо Национална служба “Пожарна безопасност и защита на населението” МВР гр. С., е отхвърлен като неоснователен. Въззивна жалба е подадена само от касатора СДВР. По искане на ищцата Д за увеличаване на предявените от нея осъдителни искове в съдебното заседание от 22 октомври 2008 г. въззивният съд приел, че искът е уважен изцяло, не е подадена въззивна жалба от ищцата, поради което заявеното изменение представлява по естеството си нов иск, което е недопустимо във въззивното производство.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по жалбата на С. д. на в. работи – “П” – гр. С., но решението следва да се допусне до разглеждане по жалбата на С. Д.
Касаторът С. д. на в. работи – “П” – гр. С. сочи като основание за допускане до касационен контрол това по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 3 от ГПК. От цитираната от касатора съдебна практика може да се счете, че всъщност искането му е за допускане на касационното обжалване по всички хипотези на чл. 280 ал. 1 от ГПК, тъй като в подкрепа на твърденията си сочи и практика на състави на ВС и на ВКС, което обосновава твърдение за наличието на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК. Касаторът обаче не е успял да формулира какъвто и да е правен въпрос, чието разрешаване да може да се подложи на преценка във връзка с основанията на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Освен това касаторът е посочил противоречие с решения по дела на наказателната колегия на ВС, като тези решения не могат да подкрепят твърдение за наличие на противоречиво разрешаване на спорен проблем, тъй като те не представляват практика по гражданскоправни спорове. Касаторът е поставил проблеми във връзка с установяването на причинно-следствената връзка между поведението на конкретни длъжностни лица и вредоносния резултат, кредитирането на показания на свидетели на ищцата, без да се вземе предвид емоционалното им състояние от разигралото се пред очите им, отхвърлянето на официални документи на ответника, липсата на доказателства за времето и причината за настъпване на смъртта, но тези твърдения по естеството си представляват касационни оплаквания и могат да бъдат разглеждани едва в същинското касационно производство. Конкретни въпроси във връзка с цененето на доказателствата по делото, което да е сторено в нарушение на задължителната за съдилищата практика на ВКС или да са разрешавани противоречиво от съдилищата, не са поставени. Поставеният проблем за наличието на съпричиняване от страна на пострадалите, отново без формулиран въпрос, дори и да беше поставен в съответствие с изискванията на чл. 280 ал. 1 от ГПК, не би обосновал допускането на решението до касационен контрол, защото като противоречива практика е посочено решение на наказателната колегия на ВС. Поставеният проблем за действие на непреодолима сила пък изобщо не би могъл да бъде разглеждан, тъй като подобно твърдение касаторът не е въвеждал до този момент в процеса. На последно място, нарушението на закона и конкретно на чл. 243 ал. 2 от ЗМВР, обосновава касационното основание по чл. 281 т. 3 от ГПК и не е основание за допускане до касационен контрол.
Най-сетне касаторът твърди, че произнасянето по делото е от значение за точното прилагане на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД и за развитието на правото, защото такова не е правено от 1967 г. – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Този извод на касатора също не обосновава допускане до касационен контрол, защото касаторът не сочи по кой точно проблем следва да се стори произнасянето. Касаторът се е задоволил само да посочи, че съдът не е постановявал задължителна съдебна практика в доста продължителен период от време. Тази констатация обаче не означава, че съдебната практика е остаряла или неправилна, та да се търси нейното изоставяне, изменение или осъвременяване по реда на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК.
Поставеният от касаторката С. Д. въпрос за допустимостта на увеличаване на размера на предявените искове пред въззивната инстанция е значим за изхода на конкретния спор и по него е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Ето защо по жалбата на Д. следва да се допусне касационен контрол. Касаторката не дължи държавна такса за касационното производство, тъй като е освободена от внасяне на държавна такса с разпореждане от 8 май 2009 г.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 154 от 9 април 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г. по жалбата на С. д. на в. работи – “П” – гр. С..
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 154 от 9 април 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г. по жалбата на С. Н. Д. от гр. П..
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: