2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№277
С..19.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1003/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т. – Д., М., А.” О., [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 155 от 07.06.2011 г. по в.гр.д.№ 106/2011 г. на Апелативен съд – Велико Т. в частта за уважаване на предявените от Р. Д. Б. и Ю. Д. Б. искове с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 11 460 лв., ведно със законната лихва от завеждане на делото и с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 508.27 лв.
К. поддържа доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касирането му. В жалбата са изложени подробни фактически и правни съображения във връзка с инвокираните основания за касационно обжалване.
В изложението на основанията за допускане до касация се твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните процесуалноправни и материалноправен въпроси, значими за изхода на делото, свързани със запазване действието на включена в предварителен договор неустоечна клауза след сключване на окончателен договор, с който са уредени част от отношенията, предмет на предварителния договор; доколко при заявено възражение за неизпълнение и релевирано възражение за прихващане съдът дължи произнасяне по отговорността за неизпълнение, както и за задължението на въззивния съд по чл.235, ал.2 ГПК. По материалноправният въпрос дружеството касатор се позовава на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, което е основано на решение № 81/ 07.07.2009 г. І т.о. на ВКС, а по процесуалноправните въпроси съответно на т.3 и на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Представени са решения на ВКС, ГК, вкл. и постановени по реда на чл.290 и сл.ГПК.
Ответниците по касация – Р. Д. Б. и Ю. Д. Б., чрез процесуалния си пълномощник, заявяват липсата на основания за допускане на касационен контрол, а по същество – за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното осъдително решение, въззивният състав на Апелативен съд – В.Т. е приел, че уговорената между страните в т.4.4., изр.2 от предварителния договор от 09.06.2005 г. неустойка за неизпълнение на задължението за предаване на изградените обекти е действителна, както и, че такава неустойка се дължи за забава за период от 6 месеца, а не за целия установен период на неизпълнението – от 14.09.2007 г. до 15.08.2008 г. Размерът на дължимата неустойка е определен на база пазарния наем за обектите на ищците, съобразявайки техническата експертиза, изготвена от вещото лице инж.Д.. Решаващият съд, след тълкуване на предвидените договорни санкции при неизпълнение на поетите задължения от дружеството – приобретател на правото на строеж, е изразил разбиране, че с оглед предвиденото право на прехвърлителите за разваляне на договора при закъснение с повече от шест месеца, правото да се претендира неустойка за забавено изпълнение за предаване на строежа с акт обр.15 е ограничено само в рамките на шест месеца, считано от сключване на окончателния договор за суперфиция. С оглед частичната основателност на предявените искове, въззивният съд е разгледал евентуалното възражение за прихващане за сумата 85 450.17 лв., съставляваща неустойка по т.4.5. от предварителния договор за неизпълнено задължение по т.1.6 от предварителния договор и раздел VІ от нот.акт от страна на прехвърлителите за прехвърляне на 75 % ид.части от правото на собственост върху недвижимия имот. Така направеното възражение за прихващане е преценено като неоснователно по съображения, че за неизпълнението на посоченото задължение страните не са уговорили неустойка в т.4.5. от предварителния договор, такава санкция за неизпълнение не е включена и в нотариалния акт от 13.09.2009 г. В мотивите към решението в тази част, въззивният съд е преценил обективираните в предварителния договор неустоечни клаузи и приложимостта им при неизпълнение на конкретни задължения на прехвърлителите – на задължението да сключат окончателен договор и на задължението за оказване на необходимото съдействие.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед посочените по-горе мотиви към обжалвания съдебен акт, поставените от търговското дружество – касатор правни въпроси, относими към тълкуването на договорни клаузи и към запазване действието на клаузи от предварителен договор след сключване на окончателния договор, не може да се приемат като обуславящи за изхода на делото. Въззивният съд не е извършил тълкуване на т.4.5. от предварителния договор, нито на раздел VІ от нотариалния акт, на които е основано евентуалното възражение за прихващане, направено своевременно от дружеството ответник в раздел ІV от първоначалния отговор на исковата молба, нито е направил извод за невъзпроизвеждане на санкционна клауза от предварителния договор в окончателния такъв. Изводите на съда относно липсата на неустоечна клауза, обезпечаваща своевременното изпълнение на задължението за прехвърляне на съответни идеални части от правото на собственост върху дворното място, в 10-дневен срок след разрешението за въвеждане на сградата в експлоатация, са основани единствено на конкретната преценка на предвидената договорна отговорност.
Като неотносим следва да се прецени първият правен въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, предвид конкретизираното евентуално възражение за прихващане при осъществяване защитата на дружеството – ответник/ сега касатор/ срещу първоначалните искове. Що се отнася до останалите релевирани в процеса възражения за забава на прехвърлителите при сключване на окончателния договор за суперфиция, те са възприети изцяло от въззивната инстанция при преценка на началния момент, от който се дължи заявената от ищците неустойка, но са ирелевантни за претендираното насрещно вземане.
След като по тези правни въпроси не е налице основната предпоставка за достъп до касация, то искането за касационното разглеждане следва да се отхвърли като неоснователно, без да съществува задължение за ВКС да се произнася по поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид съображенията на въззивната инстанция за частична основателност на първоначалните искове и неоснователност на възражението за прихващане, основани на цялостна и конкретна преценка на събрания доказателствен материал по делото, не може да се приеме, че са налице данни за отклонение от константната практика на ВКС относно задължението на решаващата инстанция по чл.235, ал.2 ГПК.
Предвид изложеното, искането за достъп до касация следва да се отхвърли. При този изход на делото, на ответниците по касация се дължат разноски в размер на 200 лв., съставляващи половината от заплатеното адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.09.2011 г., който включва не само изготвянето на отговор на касационната жалба, но и защита пред ВКС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 155 от 07.06.2011 г. по в.гр.д.№ 106/2011 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОСЪЖДА „Т. – Д., М., А.” О., с ЕИК[ЕИК] да заплати на Р. Д. Б. и Ю. Д. Б. сумата 200/двеста/ лева – разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: