О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№277
[населено място], 31.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 304 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Д. срещу решение № 2070/27.09.2017г. по т.д. № 3039/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11-ти състав, с което е потвърдено решение от 27.02.2017 г. по гр.д. № 18751/ 2014г. на Софийския градски съд,ГО, І – 11 състав за признаване за установено, че в полза на М. Д. С. съществува вземане срещу касатора в размер на 15 325 евро по запис на заповед от 15.01.2011г., на осн. чл.422 ГПК.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмения си отговор ответникът по касацията М. Д. С. оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, САС е приел, че със запис на заповед от 15.10.2010г. с падеж 15.01.2011г. Н. Д. лично за себе си и като управител на [фирма] се е задължила да заплати на М. С. сумата от 15 325 евро при 2 % месечна лихва. Според въззивния съд нито една от страните в процеса не е навела твърдение за наличие на конкретно каузално правоотношение, за обезпечение на което да е бил издаден процесния запис на заповед, с оглед на което въпросът за доказване на такова правоотношение не е бил разглеждан. За неоснователно е счетено възражението на касатора за плащане по записа на заповед в размер на 7000 евро от страна на дружеството-издател. САС е намерил, че представеният по делото разходен касов ордер не съдържа изискуемите от закона реквизити и в тази връзка представлява нередовен документ, неустановяващ извършено плащане. В заключение е бил направен извод, че записът на заповед е редовен от външна страна документ, който удостоверява изискуемо вземане на поемателя спрямо издателя за цялата претендирана сума.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/Следва ли в производството по чл.422 ГПК относно издаден запис на заповед, при направено възражение от страна на ответника за липса на каузално правоотношение между страните по делото и наличие на такова между едната страна и трето лице, във връзка с което е издаден записът на заповед, ищецът да докаже наличието на каузално правоотношение именно между страните по делото?; 2/Длъжен ли е въззивният съд, при неизпълнение от страна на първоинстанционния съд на задълженията му по чл.145, ал.2 и чл.146, ал.1, т.5 ГПК и наведено от въззивника възражение за неправилност на решението по тази причина, да отстрани сам нарушенията и да извърши пропуснатите процесуални действия – тоест да укаже на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях и съответно да разпредели доказателствената тежест?; 3/ Допустимо ли е менителнично правоотношение между две лица – издател и поемател по него, да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица?; 4/ Какви реквизити следва да съдържа разходен касов ордер, за да бъде приет за доказателство относно извършено плащане?
Всички правни въпроси касаторът обосновава с въвеждане на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.последно ГПК. По първи въпрос твърди противоречие между обжалваното въззивно решение и съдебната практика на ВКС, обективирана в: ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 102/25.07.2011г. по т.д. № 672/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 121/01.07.2009г. по т.д. № 55/2009г. на ВКС, II т.о.; Решение № 127/12.07.2013г. по т.д. № 274/2012г. на ВКС, II т.о., а на осн. чл.280 , ал.2, пр.последно ГПК намира за „очевидно неправилен“ извода на въззивния съд, че записът на заповед като абстрактна сделка сам по себе си може да бъде основание за претенция за заплащане на определена сума от поемателя срещу издателя, независимо дали е издаден като обезпечение на съществуващо каузално правоотношение. По втори въпрос посочва противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 66/30.06.2016г. по т.д. № 3803/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 23/04.08.2014г. по т.д. № 1938/2013г. на ВКС, I т.о., по трети въпрос – в Решение № 127/12.07.2013г. по т.д. № 274/2012г. на ВКС, II т.о., и по четвърти въпрос – в Решение № 81/31.05.2010г. по т.д. № 675/2009г. на ВКС, II т.о.
Първи въпрос попада в предмета на произнасяне на САС, като същото е обусловило решаващите му правни изводи. Не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че в производството по иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 38/07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, I т.о. е прието, че при заявено от ответника-издател на ефекта относително възражение, обуславящо несъществуване на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже фактите, на които основава възражението си, съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. В този случай, ако кредиторът-поемател сочи друго каузално правоотношение, по повод или във връзка с което, според него е издаден записът на заповед, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава твърденията си. Недоказването и от двете страни на поддържаните от тях конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване/несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване/съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника.
Следователно според посочената съдебна практика на ВКС в процесния случай, след като не е налице надлежно въведено в процеса възражение от ответника за съществуване на конкретно каузално правоотношение между страните по спора, а не между ищеца и трето лице, то за кредитора не съществува задължение да докаже възникването на каузално правоотношение между него и ответника по иска. В съответствие с дадените разрешения са и мотивите на въззивния съд. Липсата на противоречие обосновава извод, че даденият от САС отговор по поставения въпрос не е „очевидно неправилен“. Следва да се има предвид, че цитираната от касатора съдебна практика, обективирана в Решение № 102/25.07.2011г. по т.д. № 672/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 121/01.07.2009г. по т.д. № 55/2009г. на ВКС, II т.о.; Решение № 127/12.07.2013г. по т.д. № 274/2012г. на ВКС, II т.о., е формирана преди приемане на ТР № 3/2014г. на ОСГТК на ВКС, с което се преодоляват различията и по задължителен за всички съдилища начин се разрешават поставените въпроси. Поради което и не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Втори въпрос е обоснован с доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в липса на указания до ответника да конкретизира съобразно отговора на исковата молба в какво се изразява каузалното правоотношение, на което се позовава, респ. на ищеца какво е становището по това възражение и да разпредели съобразно изявленията на страните доказателствената тежест. Счита, че оплакване в изложения смисъл е било направено във въззивната жалба, но въззивният съд не е отстранил посоченото нарушение. Настоящият състав на ВКС намира, че в случая не се касае до неконкретизиране на факти относно съдържанието на определено каузално правоотношение, тъй като както с отговора на исковата молба, така и с въззивната и касационната жалби касаторката последователно поддържа становище, че между нея като издател и поемателя по процесната запис на заповед не съществува каузално правоотношение, а такова е налице между издателя – търговско дружество и поемателя. Спорът е относно правните последици, които се свързват с възражение в изложения смисъл, като доводите на касатора са, че независимо от абстрактния характер на записа на заповед, той не може да се разглежда откъснато от каузалната сделка, която обезпечава и в тежест на ищеца-кредитор е да установи наличие на каузално правоотношение. Поради изложените по-горе съображения от настоящият състав по първи въпрос произнасянето на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС.
Трети въпрос въобще не е коментиран от въззивния съд, поради което и не се явява обуславящ за правното разрешение по спора.
Четвърти въпрос изпълнява изискванията за общо и допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според състава на САС тъй като представеният разходен касов ордер не съдържа изискуемите от закона реквизити: не са попълнени имената и личните данни на получателя, а е положен само негов подпис; липсват имената и подписа на касиера и печата на дружеството платец, той е нередовен от външна страна първичен счетоводен документ и не удостоверява извършено плащане. В посоченото от касатора Решение № 81/31.05.2010г. по т.д. № 675/2009г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия състав Решение № 350/30.10.2013г. по гр.д. № 1474/2013г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 218/05.07.2011г. по гр.д. № 775/2010г. на ВКС, III г.о. се приема, че за да бъде доказано с разходен касов ордер извършено плащане, е необходимо от него да се установи лицето, на което е изплатена посочената сума и основанието за плащане. Поради което за проверка съответствието на обжалваното решение по въпроса: Какви реквизити следва да съдържа разходен касов ордер, за да бъде приет за доказателство относно извършено плащане? с така цитираната практика на ВКС, на осн. чл.280 , ал.1, т.1 ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 599,46 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2070/27.09.2017г. по т.д. № 3039/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11-ти състав.
УКАЗВА на касатора Н. А. Д. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 599,46лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: