О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 277
София, 08.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1270 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. г. “Х” гр. З., чрез процесуалния й представител адв. С, против въззивното решение № 127 от 12 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 212 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2009 г., в частта му, с която е отменено решение № 43 от 19 март 2009 г., постановено по гр.д. № 173 по описа на районния съд в гр. З. за 2008 г. и вместо него уволнението на И. М. Р. от гр. З. е признато за незаконно и то е отменено, Р. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и касаторът е осъден да й заплати обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение в размер на 2913 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът не е сторил задълбочена преценка на доказателствата по делото – по делото липсват доказателства, че ищцата е синдикален член и че колективният трудов договор изисква предварително съгласие на синдикалната организация; синдикалното ръководство е уведомило своевременно директора, че той следва да направи свой избор кой да бъде съкратен. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС (сочат се три решения на състави на ВКС – № 186 по гр.д. 1840 по описа на ІІІ ГО за 2002 г., № 1* по гр.д. № 1* по описа на ІІІ ГО за 2001 г. и № 1* по гр.д. № 244 по описа на ІІІ ГО за 2000 г.) по въпроса за доказателствената тежест за фактите, от които страните извличат изгодни за себе си правни последици.
Ответницата И. М. Р. от гр. З. не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че не е спорно, че ищцата е синдикален член; синдикалното ръководство уведомило директора, че той следва да направи избор кой да бъде съкратен, а на 25 септември 2008 г. – след заповедта за уволнение, е постъпило становище относно съкращаването на ищцата, от което ставало ясно, че синдикалното ръководство е запознато с процедурите по съкращаване на Р. , както и че процедурите отговарят на договорените условия в колективния трудов договор; уволнението е незаконосъобразно само поради обстоятелството, че не е дадено предварително писмено съгласие на синдикалния орган.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Макар формално да е посочено основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК, представената съдебна практика обосновава основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК. Касаторът поставя изключително съществен въпрос по принцип. Законодателят е предвидил изричен текст във връзка с определянето на доказателствената тежест – чл. 154 ал. 1 от ГПК, респективно чл. 127 ал. 1 от отменения ГПК. За разглеждания процес обаче, независимо от посочения конкретно въпрос, касаторът не твърди нарушение от страна на съда, изразяващо се в неправилно разпределение на доказателствената тежест. Доводите на касатора са свързани изцяло с цененето на представените по делото доказателства и изводите на съда за формата на становището от страна на синдикалната организация за прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата, но въпрос в тази насока няма поставен. Касационният съд не е властен да променя волята на касатора относно това кой правен въпрос да оцени като такъв, чието разрешаване по различен начин би имало решаващо значение за изхода на спора, нито пък може да извлича такъв значим проблем от представеното изложение или от съображенията в касационната жалба. На второ място, представената съдебна практика не съдържа и изводи на касационния съд относно поставения въпрос (освен простото позоваване на правилото на закона в решение № 186 по гр.д. № 1* по описа на ІІІ ГО за 2002 г.), а дава доводи във връзка с касационните оплаквания на касатора, които обаче биха могли да се разгледат едва в същинското касационно производство. Ето защо искането за допускане на решението до касационен контрол на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, е неоснователно.
Ответната страна не прави искане за заплащане на разноски на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 127 от 12 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 212 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: