6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
София,20.05.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3615/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. Божилова от [населено място] срещу въззивно решение № 1132 от 07.05.2013 г., постановено по гр. д. № 4044/2012 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 29.07.2012 г. по гр. д. № 14802/2010 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторката против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 35 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 07.10.2008 г. пътно – транспортно произшествие.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторката моли за отмяна на решението и за присъждане на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение, ведно с разноските по делото.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на предвидените в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК основания, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
След образуване на касационното производство касаторката е депозирала по своя инициатива 2 бр. допълнения към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с които е въвела допълнителни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Допълнителните изложения и поставените в тях въпроси не следва да се вземат предвид при преценката на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като са представени, респ. въведени, извън преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Ответникът по касация ЗД [фирма] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор от 05.09.2013 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред Софийски градски съд е образувано по предявен от С. В. Божилова против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ. В исковата молба ищцата е навела твърдения, че е претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания от телесни травми, получени при пътно – транспортно произшествие на 07.08.2010 г., причинено виновно и противоправно от Е. К. – водач на превозно средство със застраховка „Гражданска отговорност” в ЗД [фирма]. Поради това е поискала осъждане на ответника – застраховател да й заплати обезщетение за претърпените вреди в размер на 35 000 лв., ведно със законната лихва от момента на увреждането до окончателното плащане.
Първоинстанционният съд е отхвърлил така предявения иск с мотив, че не е доказан елемент от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, обуславяща ангажиране на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност”, а именно – противоправно поведение на водача Е. К..
Въззивният Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ, след като в резултат на самостоятелен анализ на фактите и доказателствата по делото е достигнал до извод, че е оборена презумпцията за вина на водача и не е установена противоправност в поведението му към момента на настъпване на произшествието. Поради отсъствие на преки доказателства за механизма на възникване на произшествието въззивният съд се е позовал на заключението на автотехническата експертиза, основано на използвана емпирична методика за определяне скоростта на движение на лекия автомобил съобразно констатираните щети /спукано предно стъкло и огънати ламарини в предната дясна част/, според което при скорост на движение на автомобила 40 – 50 км./ч. и пресичане на пътното платно от ищцата – пешеходец с бърз ход ударът е бил непредотвратим за водача. Отчитайки условията и мястото на реализиране на произшествието – предприето при засилен трафик и на необозначено място пресичане на трилентово платно за движение между изчакващи потегляне автомобили в двете ленти и преминаващи автомобили в третата лента /в която се е движил и управляваният от водача К. лек автомобил/, съдът е приел, че появата на ищцата на пътното платно пред движещия се с позволена скорост автомобил е била внезапна и неочаквана, което обективно е попречило на водача да я възприеме и да спре преди съприкосновението с нея. В зависимост от възприетия механизъм на произшествието е направен решаващия извод, че водачът не е нарушил установени в ЗДвП и ППЗДвП правила за управление на превозното средство, за да носи деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените на ищцата вреди, и че единствената причина за увреждането е несъобразеното с правилата за движение поведение на ищцата като пешеходец.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е посочила като значими за изхода на делото две групи въпроси, по отношение на които поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първата група въпроси, за които се твърди, че са разрешени в отклонение от посочена задължителна практика на ВКС /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, са формулирани в раздел І от изложението : 1. Налице ли е движение с несъобразена скорост с конкретни пътни условия от водач на МПС, респ. негово противоправно поведение при последвало ПТП, при положение, че скоростта е била разрешена за съответното населено място; 2. Следва ли при постановяване на акта си съдът да се съобрази с всички доказателства по делото, а именно – въззивният съд изпълнил ли е задължението си да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства при положение, че не е съобразил решението си с приетите по делото съдебномедицинска и автотехническа експертизи и е тълкувал по различен начин автотехническата експертиза; 3. Нарушен ли е принципът на служебното начало за изясняване на делото от фактическа и правна страна, ако съдът установи, че е налице непълнота на доказателствата поради обективни причини и не даде изрични указания на страната да ангажира други по вид доказателства за изясняване на делото.
Поставеният в п.1 въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за формирането на правните изводи на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.226, ал.1 КЗ. Въззивният съд е основал изводите си за скоростта на движение на лекия автомобил, механизма на произшествието и поведението на участниците в него на заключението на автотехническата експертиза, чрез което са изяснени спорните факти във връзка с настъпване на произшествието. Преценката на заключението и възприемането на изяснената чрез него фактическа обстановка по спора е израз на решаващата правораздавателна дейност на съда, поради което изградените върху заключението изводи за оборване на презумпцията за вина на водача и за липса на противоправност в поведението му, респ. за настъпване на произшествието като последица единствено от поведението на пострадалата ищца /сега касатор/, имат значение за правилността на обжалваното решение. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които се отнасят до обсъждането и преценката на доказателствата и до възприемане на фактическата обстановка по спора от въззивния съд, не съставляват правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, а въпроси от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поради значимостта му за правилността на въззивното решение разглежданият въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и въпросите по п.2 и п.3 от изложението. Данните по делото не сочат на необсъждане на доказателства, значими за правилното формиране на решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на вина и противоправност в поведението на водача, застрахован със застраховка „Гражданска отговорност” в ответното застрахователно дружество. Отхвърлянето на иска по чл.226, ал.1 КЗ не е резултат от нарушаване на закрепения в чл.7 ГПК принцип на служебното начало поради недаването на указания до ищцата, че следва да ангажира и други доказателства за установяване на противоправността на водача. Във формираната при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС /напр. решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, І г. о., посочено от самата касаторка, и решение № 893/291.2.2009 г. по гр. д. № 111/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о./ е възприето становището, че от принципа на служебното начало по чл.7 ГПК не произтича задължение за съда да указва на страните какви доказателства трябва да представят в подкрепа на защитните си позиции в процеса, тъй като даването на такива указания противоречи на друг основен принцип, гарантиращ безпристрастността на съда – принципът на състезателното начало по чл.8 ГПК.
Поради несъответствие на посочените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда представената във връзка с тях съдебна практика.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по формулираните в раздел ІІ от изложението въпроси, за които бланкетно се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът следва ли въззивният съд при иск за неимуществени вреди на пострадал срещу застраховател да обсъди подробно в мотивите си поотделно дали ищецът е доказал или не е доказал всеки от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане /п.1/ е поставен неясно и няма отношение към отхвърлянето на иска по чл.226, ал.1 КЗ. В правната теория и в съдебната практика е прието еднопосочно, че елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД се намират в кумулативна връзка и липсата на всеки един от тях изключва възникването на отговорността. В случая въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу ответника – застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, след като от доказателствата по делото е направил извод, че произшествието, при което е увредена ищцата, не е причинено виновно и противоправно от застрахования водач. При извод за липса на вина и противоправност в поведението на водача необсъждането на твърдението в исковата молба за причинени вследствие на произшествието неимуществени вреди не рефлектира върху постановения с обжалваното решение правен резултат.
Въпросите може ли ответникът, който е твърдял съпричиняване на вредоносния резултат в отговора на исковата молба, да твърди наличие на случайно деяние в отговора на въззивната жалба, т. е. възможна ли е промяна в защитната теза и до кой момент в хода на производството /п.2/, и налице ли е произнасяне свръхпетитум от съд при положение, че в преклузивния срок за отговор на исковата молба ответникът не е навел твърдения за случайно деяние, а само за съпричиняване, и съдът е приел, че не е налице противоправно поведение /п.3/, са поставени некоректно и подвеждащо. В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на искова молба ответникът е заявил изрично, че оспорва наличието на деликт. Макар и недостатъчно конкретизирано, оспорването съставлява по същността си възражение за отсъствие на деликтна отговорност на водача по чл.45 ЗЗД като предпоставка за ангажиране на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” в хипотезата на чл.226, ал.1 КЗ.
Извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са въпросите налице ли е непълнота на доказателствата, ако ищецът не е ангажирал такива поради обективната им липса /п.4/, допустимо ли е гражданският съд да приеме, че определено деяние не е противоправно, при положение, че прокуратурата е приела същото деяние за престъпление /п.6/, и какви са правните последици за дължимото застрахователно обезщетение на пострадал от ПТП, ако гражданският съд приеме, че деянието, от което лицето е пострадало, не е противоправно, при положение, че прокуратурата е приела деянието за престъпление /п.7/. В мотивите към въззивното решение не се съдържат изводи, че недоказването на противоправността в поведението на водача се дължи на обективна липса на доказателства за механизма на произшествието, а това сочи на неотносимост на първия поставен въпрос. Другите два въпроса не са обсъждани от въззивния съд, но по тях съществува трайно установена практика на Върховния касационен съд в смисъл, че квалифицирането на едно деяние като престъпление от органите на досъдебното производство/прокуратурата не е задължително за гражданския съд, разглеждащ иска на пострадалото лице за обезщетяване на вредите от същото деяние. Въззивният съд е разрешил спора по чл.226, ал.1 КЗ в съответствие с така установената практика, основавайки изводите си за липса на вина и противоправност в поведението на водача само на събраните в хода на делото доказателства, без да взема предвид становището на прокуратурата относно престъпния характер на деянието.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 4044/2012 г.
Ответникът по касация е поискал разноски, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат, независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1132 от 07.05.2013 г., постановено по гр. д. № 4044/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :