1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
гр. София, 28.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2505 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П.“ ЕООД –гр. Стара Загора срещу решение № 589 от 12. 03. 2018 г. по т. д. № 2904/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, пети състав. С него е потвърдено решение № 2174 от 13. 12. 2016 г. по т. д. № 1485/2015 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Застрахователно дружество Е.“ АД, при условията на чл. 134 ЗЗД, искове с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ за осъждане на ответника да заплати на „Е. Ауто“ ЕАД сума в размер на 51 200 лв. заедно със законната лихва и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане да заплати сума в размер на 1 469, 72 лв.
К. жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и моли решението да бъде отменено по изложени в жалбата съображения. В жалбата се излагат оплаквания срещу извода на Софийски апелативен съд за прекратяване на договора за лизинг, сключен между ищеца, лизингополучател и „Е. Ауто“ АД, лизингодател към момента на настъпване на застрахователното събитие и за несъществуване на вземане на ищеца към лизингодателя към същия момент. В договора не бил предвиден прекратителен срок и същият не бил развален от лизингодателя поради неизпълнението му от страна на ищеца. Ищецът погасил главното си задължение по договора за лизинг или лизинговата цена, поради което за лизингодателя не била налице „икономическа вреда“ по смисъла на т. 13.8 от Общите условия към договора за лизинг и за него не бил възникнал правен интерес да получи цялото застрахователно обезщетение. С оглед качеството на ищеца на кредитор на лизингодателя и бездействието на последния ищецът предявил исковете по чл. 134 ЗЗД срещу застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение и на обезщетение за забава на лизингодателя.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните значими за изхода на делото въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „1. Какъв е характерът на „лизинговия срок“ по договор за финансов лизинг – прекратителен по отношение на облигационната връзка или срок по чл. 84, ал. 1 ЗЗД, установяващ падеж на задължението на лизингополучателя?; 2. В хипотезата на пълна загуба на лизингова вещ, поражда ли се за лизингополучателя право върху заместващата облага /застрахователното обезщетение/ в случай, че той е изпълнил със забава задължението си за изплащане на лизинговата стойност /т. е. след изтичане на лизинговия срок/?; 3. С прекратяването на договора за финансов лизинг погасява ли се задължението на лизингодателя, в случай на загуба на лизинговата вещ /кражба/, да изплати на лизингополучателя частта от застрахователното обезщетение, надвишаваща икономическата вреда, разбирана като неизплатена част от лизинговата цена с дължимия ДДС?“
Ответникът по касационната жалба „Застрахователно дружество Е.“ АД е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивния акт, съотв. – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В обжалваното въззивно решение е прието, че ищецът в качеството на лизингополучател е предявил срещу ответника в качеството на застраховател на лизингодателя иск с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ за осъждане на застрахователя да заплати на лизингодателя „Е. ауто“ ЕАД застрахователно обезщетение от настъпването на застрахователен риск – кражба на застраховано МПС, обект на сключен между ищеца и „Е. ауто“ ЕАД договор за финансов лизинг. Посочено е, че съществуването на договор за финансов лизинг № 01002553/001/, сключен между „Е. ауто“ ЕАД и „П.“ ЕООД на 18. 06. 2007 г., и неговите условия не се оспорват. На 20. 01. 2014 г. автомобилът е отнет от фактическата власт на лизингополучателя, като към датата на кражбата е бил застрахован по застраховка „КАСКО“ по договор при общи условия от 18. 07. 2011 г., сключен между лизингодателя и ответния застраховател.
Въззивният съд е приел за установено, че договорът за финансов лизинг е сключен за срок от 60 месеца, съответно в него е уговорено заплащането на 60 броя лизингови вноски. В договора не е предвидена опция за придобиване на автомобила след приключване на договора за лизинг. Съгласно ОУ при липса на такава отбелязана опция се счита, че лизингополучателят ще придобие правото на собственост върху имуществото с изтичане срока на договора, но само при условие, че е извършил точно и в пълен размер всички дължими плащания съобразно договора, в това число погасителния план, представляващ неразделна част от договора за лизинг. В случай, че лизингополучателят е заявил изрично намерението си да придобие собствеността върху имуществото след изтичане срока на договора, то това се извършва по предвидения в закона ред, а именно чрез сключване на договор за продажба. При „кражба“, „грабеж“, „пълно погиване“ /“тотална щета“/ сумата, получена по застраховката на имуществото, обезщетява лизингодателя за пълния размер на претърпени от него икономически вреди, които са дефинирани като неизплатената част на лизинговата цена и дължимия данък върху добавена стойност. Частта на застраховката, която надвишава пълния размер на икономическите вреди на лизингодателя, се изплаща от последния на лизингополучателя.
При анализ на договорните клаузи въззивният съд е заключил, че за да придобие собствеността на процесния автомобил след приключване срока на договора за лизинг, лизингополучателят следва да е изряден платец по него и да е направил изрично изявление, че желае да му бъде прехвърлена собствеността. Приел е, че срокът на договора за лизинг е изтекъл през м. юни 2012 г., като липсват доказателства след тази дата ищецът да е направил достигнало до лизингодателя изрично изявление, че желае да му бъде прехвърлена собствеността върху ползваното на лизинг МПС. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза решаващият състав е направил извод, че лизингополучателят е заплатил на лизингодателя всички лизингови вноски, но със забава. След изтичане срока на договора е останал задължен за заплащане на лизингова вноска с падеж 10. 06. 2012 г., неустойки за забава, застрахователни премии по застраховки „КАСКО” и „ГО”, пътен данък и възнаграждение за ползване на GPS услуга. Неизплащането на всички парични задължения по договора към датата на изтичане на 60-месечния срок на договора го е лишило от правото да придобие собствеността на лизинговия автомобил, като за него е възникнало задължение да върне на лизингодателя държането на ползвания автомобил. Продължилото фактическо ползване след м. 06. 2012 г. до 20. 01. 2014 г. /датата на кражбата/ няма данни да е основано на нов договор или анекс към вече сключения преди това договор. Изтъкнато е, че страните са уговорили прекратителен /краен/ срок, чието изтичане води до отпадане на облигационната връзка между тях. Съобразена е и изричната норма на чл. 347, ал. 2 ТЗ, която изключва приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. С прекратяването на договора към юни 2012 г. е отпаднало и задължението на лизингодателя, в случай на кражба, да изплати на лизингополучателя частта от застрахователното обезщетение, която е в размер над неговата икономическа вреда. Поради това е формиран извод, че към датата на осъществяване на застрахователното събитие – кражба /20. 01. 2014 г./, ищецът не е имал парично притезание спрямо лизингодателя за получаване на заместващата лизинговия автомобил облага, следователно не е бил негов кредитор, което сочи на липса на първата изискуема предпоставка за уважаване на иска по чл. 134 ЗЗД, съответно главният и акцесорният искове с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежат на отхвърляне.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По отношение на първия поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „Какъв е характерът на „лизинговия срок“ по договор за финансов лизинг – прекратителен по отношение на облигационната връзка или срок по чл. 84, ал. 1 ЗЗД, установяващ падеж на задължението на лизингополучателя?“, който е свързан с основния довод на касационния жалбоподател, че страните по договора за лизинг не са предвидили краен срок по сделката, не е доказано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В съответствие със задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационното обжалване въз основа на сочения от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обусловено както от наличието на непълна или неясна конкретна правна норма, нуждаеща се от разширително, респ. корективно тълкуване, с оглед непротиворечивото й прилагане от отделните съдилища, така и от предизвикана обществена необходимост за промяна на възприетото до момента тълкуване на закона или отделна негова разпоредба, което от своя страна води до развитие на правото по вложения от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК смисъл. В случая не е посочена неясната, непълна или противоречива правна норма, провокирала противоречиво тълкуване, в отговор на поставения въпрос, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива съдебна практика, но явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Освен това следва да се изтъкне, че договорът за лизинг е по правило срочен, като в него се определя крайният срок на ползването на вещта. Това обстоятелство има значение за определяне на лизинговите вноски, за заплащането на които лизингополучателят е задължен. Цитираното задължение обаче се изпълнява съобразно погасителен план, съставен на основата на лизинговия период и размера на лизинговите вноски. Ето защо съществува разграничение между предварително уговорения по договора за лизинг прекратителен срок като бъдещо сигурно събитие, с чието настъпване се прекратява договорната връзка, и падежа на задължението на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски, което не е отчетено при поставянето на първи въпрос.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси по т. 2 и 3 от изложението не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводите на съда по тези въпроси не са обусловени от тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и на съдържанието на сключения при общи условия от касатора и „Е. ауто“ АД договор за лизинг. В случая съдът, като е обсъдил подробно съдържанието на договора за лизинг, сключен при общи условия, е заключил, че към датата на осъществяване на застрахователното събитие – 20. 01. 2014 г. ищецът не е имал право да получи заместващата лизинговия автомобил облага, съответно не е бил кредитор на лизингодателя „Е. ауто“ ЕАД. Този решаващ извод е основан на преценката съобразно уговорките на страните за настъпване на крайния срок по договора за лизинг към м. 06. 2012 г., за несъществуване на правото на ищеца да придобие собствеността върху лизинговия автомобил поради липсата на точно изпълнение на задълженията му договора и на изявление за желание да придобие собствеността, съответно за отпаднало задължение на лизингодателя в случай на кражба да изплати на лизингополучателя частта от застрахователното обезщетение, която надхвърля дефинираните икономически вреди на лизингодателя. Въпросите нямат характеристика на правни въпроси по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговорът им е в зависимост от конкретните договорни клаузи и установената по делото фактическа обстановка, поради което не представляват основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е обоснована релевантността на разгледаните от въззивния съд въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност като основание за достъп до касация е независимо от поставените въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Като характеристика тази предпоставка за допускане на касационно обжалване насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Освен това касаторът не е обосновал ясно приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като в изложението сочи само, че дадените от въззивния съд разрешения на поставените правни въпроси са очевидно неправилни.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на настоящото производство касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация – „Застрахователно Дружество Е.“ АД сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 589 от 12. 03. 2018 г. по т. д. № 2904/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, пети състав.
ОСЪЖДА „П.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. Стара Загора, [улица], вх. В, ет. 6, ап. 18 да заплати на „Застрахователно Дружество Е.“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, [улица], на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: