О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
София, 05.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2400/2016 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от З. Д. В., чрез адв. Б., срещу определение № 1137 от 04.04.2016г., постановено по ч.гр.д.№ 5184/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 6669/27.09.2015г. по гр.д. № 2034/2004г. по описа на Софийски градски съд, в частта за разноските за разликата над 880 лв. до присъдения размер от 4 700 лв., вместо което искането за присъждане на разноски е отхвърлено за разликата над 880 лв.
В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт. Иска се обезсилване на определението, алтернативно неговата отмяна и присъждане на разноски в пълния претендиран размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ „Допустимо ли е продължаването на срок за обжалване на решение в частта за разноските, за която част решението има характера на определение?“; 2./ „Ако едната страна е представлявана от двама адвокати, но претендира възнаграждение само за единия адвокат, може ли съдът да избере да бъде присъдено адвокатското възнаграждение за другия адвокат, включително и при положение, че това възнаграждение не е претендирано, а в списъка за разноските е претендиран единствено хонорарът на единия адвокат?“; 3./ „Може ли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение под минималния размер по чл. 36 от ЗА, който минимален размер е установен с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“
По отношение на първия формулиран въпрос обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди противоречие на въззивното определение с определение № 180/20.04.2015г. по ч. гр. д.
№ 1841/2015г. на ВКС, I ГО, определение № 378/22.06.2012г. по ч. т. д.
№ 377/2012г. на ВКС, I ТО. Във връзка с втория въпрос заявява, че е налице противоречие на възприетото от въззивния съд с т.1 от тълкувателно решение от 06.11.2013г. на ВКС по т. д. № 6/2012г. ОСГТК, а по третия въпрос аргументира противоречие на въззивното решение с т. 3 от същото тълкувателно решение.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. А. И. – пълномощник на ответника по жалбата ЖСК „ Български художник“, в който се изразява становище за неоснователност на искането.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред Софийски градски съд се е развило по реда на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, по реда на ГПК от 1952г. С постановено по делото решение № 6669 от 27.09.2015г. съдът се е произнесъл по предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като с оглед изхода на спора е присъдил в полза на З. В. сторените в производството разноски в размер на 4 700 лв. Срещу решението в тази му част е постъпила частна жалба от ЖСК „Български художник“ на 26.10.2015г. /в четиринадесетдневен срок от уведомяването на страната – 12.10.2015г./, която е била предмет на атакуваното пред настоящата инстанция определение.
Въззивният съд е приел, че същата е допустима като подадена в срока за обжалване, указан от първоинстанционния съд, позовавайки се на разпоредбата на чл.38 ГПК /отм./. Обосновал е, че възражението за прекомерност, релевирано в частната жалба по повод претендираното адвокатско възнаграждение на адв. Б. в размер на 4000 лв. би било предмет на разглеждане след положителен извод за реалното заплащане на възнаграждението. След анализ на представените доказателства въззивният съд е приел, че адвокатско възнаграждение е заплатено на адв. Китова в размер на 280 лв., но не и на адв. Б. в размер на 4000 лв., поради което счел, че на страната следва да се присъдят разноски до размера на реално извършените, включващи депозити за вещо лице и адвокатско възнаграждение в общ размер на 880 лв., като за присъдената сума над този размер първоинстанционното решение е отменено.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
По отношение на първия поставен въпрос не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Същият не е включен в предмета на спора и не е обусловил правната воля на съда. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса относно продължаването на процесуалните срокове. Първоинстанционният съд не е бил сезиран с искане по смисъла на чл. 36 от ГПК /отм./, за да извършва въззивният съд преценка за евентуалната основателност на произнасяне по него. В настоящия случай срокът за обжалване е бил указан в решението, като същият не е диференциран с оглед характера на различните негови части. В посочения от съда срок страната е подала частна жалба и въззивният съд, изхождайки от разпоредбата на чл. 38 ГПК /отм./, предвиждаща, че когато съдът по погрешка определи по-дълъг срок от установения в закона, извършеното след законния, но преди изтичане на определения от съда срок действие не се счита за просрочено, е приел жалбата за допустима.
За пълнота следва да се посочи, че касаторът не установява и съществуването на допълнителното основание, предвидено в чл.280 т.1 ГПК, за което навежда твърдения, позовавайки се на определение
№ 180/20.04.2015г. по ч. гр. д. № 1841/2015г. на ВКС, I ГО и определение
№ 378/22.06.2012г. по ч. т. д. № 377/2012г. на ВКС, I ТО. Представените съдебни актове не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а същевременно, доколкото са част от каузалната практика, не са от естество да обосноват извод за наличие на основанието и по чл.280 т.2 ГПК, тъй като дават разрешение на различни от поставените в изложението правни въпроси.
Не представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и вторият поставен въпрос. Въззивният съд не е извършвал избор, за кого от двамата процесуални представители на страна да присъди адвокатско възнаграждение, а е изхождал от това, за кои разноски са представени доказателства за реалното им извършване. В случая е счел за установено реалното заплащане на адвокатския хонорар единствено на адв.Китова, съответно е обосновал извод, че не е установено реалното заплащане на уговореното в полза на адв.Б. възнаграждение. Съгласно този си извод е счел, че следва да се присъди реално заплатеното. Следва да се посочи, че изложението на касатора, в което той се позовава на т.1 от тълкувателно решение от 06.11.2013г. на ВКС по т. д. № 6/2012г. ОСГТК, изразявайки и доводи за неправилен анализ на доказателствата и за формирани следствие на това грешни крайни изводи, представлява оплакване за неправилност на въззивното определение, което би било предмет на преценка във фазата по разглеждане на касационната жалба по същество, а не във фазата по нейната селекция.
По отношение на третия въпрос също липсва произнасяне на въззивния съд. Преценка за съответствие между размера на договорено през 2006г. адвокатско възнаграждение с предвидения за съответната услуга размер, съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в последната й редакция, на която се позовава касатора, не е извършвана. Формулираният въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК. Същият е общотеоретичен, а не конкретен и обуславящ решаващите мотиви на съда.
Същевременно във връзка със съдебната практика, на която касаторът се позовава, следва да се посочи, че преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение въззивният съд не е извършал по изложени съображения относно липсата на доказателства за заплащане на възнаграждение в размер на 4000 лв., за което именно е наведено възражение по смисъла на чл. 64, ал.4 ГПК /отм./. В този смисъл тълкувателно решение от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по т. д.
№ 6/2012г. е неотносимо.
В обобщение следва да се посочи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
С оглед изхода на делото на жалбоподателя разноски не следва да се присъждат. Ответната страна по касацията има право на разноски, но такива не са претендирани.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1137 от 04.04.2016г., постановено по ч.гр.д.№ 5184/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: