6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 28
гр. София, 11.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2189 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София против решение № 1823 от 22.03.2018 г. по гр. дело № 11396/2017 г. на Софийски градски съд, ІІІ „В“ въззивен състав.
Ответникът К. И. Т. поддържа становище за липсата на основания по чл. 280 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение от 17.02.2017 г. по гр. дело № 71551/2016 г. на СРС /Софийски районен съд/ в частта, с която са уважени предявените от К. И. Т. против „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София искове – по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за признаване уволнението за незаконно и отмяна на заповед № РД – 15 – ЗП 17/22.11.2016 г. на изпълнителния директор на дружеството, с която на основание чл. 188, т. 3 КТ е наложено на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“, по чл. 344, ал.1, т. 2 КТ, за възстановяване на заеманата преди прекратяване на правоотношението длъжност „организатор работа с клиенти“, сектор „Локално платено паркиране“, Дирекция „Паркиране и мобилност“ при същото дружество. За да постанови този резултат въззивният съд приема, че нарушението /обработване и регистриране на заявление вх. № ВС36933, подадено от И. Т., при което вместо статус на автомобила „първи“ е въведен статус „последващ“, обуславящо плащане на 300 лв., вместо 100 лв., стойност на право на локално паркиране, за което Т. е уведомен, чрез съобщение по електронна поща на 20.07.2015 г./ е осъществено най – късно на 20.07.2015 г., едногодишният срок по чл. 194, ал. 1 КТ изтича на 20.07.2016 г., а заповедта е връчена на 22.11.2016 г., съответно преклудирано е правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с ищеца.
Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа твърденията, че СГС е решил няколко въпроса в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, „които доказват неговата очевидна неправилност“, а именно: „Първият въпрос, който се повдига е процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото“. Касаторът поддържа, че СГС е влязъл в противоречие с практиката на ВКС. Липсва мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което съпоставянето на правните разрешения на въззивния съд с обективираните в приложената практика изводи да подкрепя твърдението на ответника по исковете за отклонение на решаващия състав от актове на ВКС. В цитирания въпрос не са посочени необсъдените от съда, според страната доводи и доказателства. По този начин въпросът не очертава конкретните обстоятелства, за които се поддържа, че не са разгледани. Тези обстоятелства не се извеждат служебно, респективно касационният съд не формулира правните въпроси. Необосноваването на приложното поле на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК има за правна последица недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Практиката, на която се позовава жалбоподателя – ТР № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. дело № 1263/2016 г. на състав на ІІІ г.о., решение по т. дело № 2220/2015 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС, решение по гр. дело № 4287/2015 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, не аргументира становището му за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради вече изложеното, като следва да се има предвид и друго съображение, а именно, че в мотивите на въззивното решение са обсъдени доводите на въззивника за извършване на процесното нарушение на по – късна дата /изтичане срока на издадения винетен стикер/, т.е. твърденията за необсъждане на релевантни факти не съответстват на данните по делото – мотивите на решението. Несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция не обосновава довод за отклонение на съда от практиката, изискваща обсъждане на доводи, възражения и доказателства. С оглед гореизложеното следва да се приеме липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е посочил, че „Следващият въпрос е свързан с точното прилагане на закона е допустимо ли е въззивният съд при спазване на задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да прави фактически констатации и да гради извод върху тях, при положение, че тези фактически констатации са въз основа на грешен прочит на писмените доказателства“. И този въпрос, както предходния е общ и без връзка с конкретен мотив на СГС. И по него страната не излага конкретни обстоятелства, като не отразява кои са фактическите констатации, направени „въз основа на грешен прочит на писмените доказателства“. Самото твърдение за „грешен прочит на писмените доказателства“ е оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и въз основа на същото не се формулират правни въпроси, тъй като съгласно разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК са въпросите от значение за формиране решаващата воля на съда, а извън тях остават въпросите за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Констатациите, произтичащи от „погрешен прочит на писмените доказателства“, какъвто прочит твърди страната, се отнасят именно до въпросите за възприемане на фактическата обстановка и за обсъждане на събраните по делото доказателства, които не формират общи основания за допускане на касационен контрол. Ето защо с цитирания въпрос не се релевират предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е да се посочи още и необосноваността на твърдението за отклонение на СГС от разрешенията в практиката на ВКС, във връзка с което касаторът прилага определение по ч. гр. дело № 707/2009 г. на ВКС, състав на ІV г.о. Определението не обективира съдебна практика по чл. 290 ГПК /отм./и отразява разбирането за произнасяне на въззивния съд по оплакванията в жалбата. В жалбата е засегнат въпроса за спазване на 1 – годишния срок по чл. 194, ал. 1 КТ и в съответствие с практиката на ВКС, включително в съответствие с разрешенията в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, СГС се е произнесъл по този въпрос. Затова не е налице противоречие на правни разрешения между въззивния съд и касационния съд. Липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос следва и от въвеждането на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „от значение за точното прилагане на закона“, което не е мотивирано с позоваване на практика, която е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална, предвид промяната на законодателството и обществените условия. Предвид тези съображения следва да се приеме липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Третият въпрос в изложението е със следното съдържание: „От процесуално – правна гледна точка това е въпросът възможно ли е въззивният съд служебно да се произнася по въпрос, по който няма направени искания и релевирани възражения“. И този въпрос не е обвързан с посочването на конкретни мотиви, в които съдът да обсъжда, според твърдението на касатора искания и възражения, които не са били релевирани. Кои са тези мотиви страната не е посочила, а и съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Затова въпросът, като необвързан с конкретни правни разрешения не релевира основания за допускане на касационно обжалване. Следва да се имат предвид и вече развитите по – горе съображения за произнасяне на СГС по поддържаните във въззивната жалба оплаквания, включително по въпроса за спазването на чл. 194, ал. 1 КТ. ВКС в настоящия си състав намира, че и по този въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на основания за допускане на касационен контрол.
Четвъртият въпрос в изложеното е формулиран, както следва: „От неправилното решение на СГС следва и въпросът, свързан с приложението на чл. 269 ГПК допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражения, които не са наведени във въззивната жалба и въз основа на изводите върху и излизайки извън посоченото във въззивната жалба да изгражда крайният си извод“. Както по предходните въпроси и цитираният въпрос не визира възраженията, по които СГС се е произнесъл, но които според страната не са били въведени във въззивната жалба. Изложението трябва да бъде мотивирано, както при очертаване на хипотезите, по които съдът се е произнесъл във въззивното производство, така и при обосноваване на твърденията за наличие на допълнителни основания за допускане на касационен контрол, което в случая жалбоподателят не е направил. К. съд не е длъжен и не може да извежда служебно правният въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Затова липсата на очертана от жалбоподателя хипотеза във въпроса, по която въззивният съд да се е произнесъл, обуславя липсата и на общо основание. За пълнота на настоящите мотиви следва да се изложи и следното допълнително съображение. Решаващият мотив на второинстанционния съд е, че работодателят е нарушил чл. 194, ал. 1 КТ, като е наложил наказание по чл. 188, т. 3 КТ след 1 – годишния срок, предвиден в кодекса. Произнасянето на СГС е по оплакване, развито във въззивната жалба във връзка с изводи на СРС по повдигнат с исковата молба спор за преклудиране на потестативното право на работодателя да уволни служителя по реда на чл. 188, т. 3 КТ. Следователно при разрешаване на трудовия спор въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, както и в съответствие с актове по чл. 290 ГПК /отм./, включително цитираните в приложението съдебни актове относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на делото. Касаторът не е съобразил, че изброяването на нормативните текстове на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предложение трето ГПК не съставлява мотивиране на предпоставки за допускане на касационен контрол. При предявяване на искане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната трябва да обоснове изискуемите предпоставки за допускане за разглеждане на касационната жалба, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. Във връзка с изложеното не са съобразени при изготвяне на изложението разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Същото основание не може да релевира предпоставки за допускане на касационен контрол при наличието на задължителна съдебна практика по въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, която не се нуждае от промяна и с която същият съд се е съобразил. Твърдението по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК, за очевидна неправилност на въззивното решение също така не е мотивирано. За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предложение 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1823 от 22.03.2018 г. по гр. дело № 11396/2017 г. на Софийски градски съд, ІІІ „В“ въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: