1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр. София 23.01.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2644 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Българско средно училище „Д-р Петър Берон“, гр. Прага, Чешка Република, чрез адв. М. Р. срещу решение №1366/26.02.2019 г. по в.гр.дело № 11111/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отменено изцяло решение № 440000/28.06.2018 г. по гр.дело № 77909/2017 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените искове от Е. Г. П. с правно основание чл.344, ал.1,т.1 и т.2 КТ и вместо това посочените искове са уважени. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят или евентуални делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
В изложението са формулирани въпросите:1.при своевременно заявено с отговора на исковата молба възражение за недействителност на процесния трудов договор, прекратяването на който се оспорва, следва ли съдът първо да се произнесе по този преюдициален въпрос и само ако установи, че трудовия договор е действителен да продължи с произнасяне по основателността на оспорването на заповедта за прекратяване по същество, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. относно мотивиране на въззивното решение и задължението на съда да обсъди всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3.за задължението на съда да изложи ясни и разбираеми мотиви и последиците от немотивиране, решен в противоречие с практиката на ВКС, 4. Императивни ли са нормите на чл.111-113 КТ и нарушаването им опорочава ли втория трудов договор в степен на недействителност, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5. Подлежи ли на тълкуване договор, в който страните са уговорили и вписали изрично и вида му, по който въпрос според жалбоподателя касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2 ГПК, 6. Тълкуването на договора следва да се извършва при съобразяване на критериите на чл.20 ЗЗД – отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, т.р. № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
Ответницата по касационната жалба Е. Г. П., чрез адв.Хр.Т. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата Е. Г. П. на основание чл.325,ал.1,т.4 КТ и за неговата отмяна, и за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението.
От фактическа страна е прието за установено от приложените по делото писмени доказателства, че на 27.09.2013 г., на 05.08.2014 г., на 07.07.2015 г. и на 26.08.2016 г. ищцата в качеството й на служител и Министерството на образованието и науката в качеството му на работодател са сключили трудови договори на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ за длъжността „начален учител“ и място на работа – Българско средно общообразователно училище „Д-р Петър Берон“, гр. Прага. Съгласно посоченото в т. 4 всеки от договорите е сключен до завършване на определена работа – „за изпълнение на преподавателска работа, възложена със списък-образец № 1 на Българско средно общообразователно училище „Д-р Петър Берон“, гр. Прага“ за съответната учебна година, „но не по-късно от 31.08.“ на следващата година.
Приел е, че със заповед № 46 от 13.07.2017 г. на министъра на образованието и науката трудовото правоотношение на Е. П. е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ – със завършване на определената работа – приключване изпълнението на преподавателската работа, възложена със списък-образец № 1 на Българско средно училище „Д-р Петър Берон“, гр. Прага, за учебната 2016 г./2017 г., считано от 01.09.2017 г. Заповедта е връчена на ищцата на 26.07.2017 г.
Посочено е, че по делото е приета заповед № РД09-673/13.06.2013 г., издадена от министъра на образованието и науката на основание чл. 25, ал. 4 ЗА, пар. 1 от ДР на Правилника за прилагане на Закона за народната просвета, във връзка с Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина и кадровото осигуряване на българските училища в чужбина, с която са определени условията и реда за сключване, изменение и прекратяване на трудовите договори с учителите, възпитателите, служителите и работниците в българските училища в чужбина. В заповедта е посочено, че министърът на образованието и науката сключва срочни трудови договори по реда на Кодекса на труда с учителите, възпитателите и служителите в българските училища в чужбина и ги командирова при условията и реда на Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина, а изменението и прекратяването на трудовите им правоотношения се извършва по реда на Кодекса на труда.
Прието е, че на 18.08.2016 г. ищцата е подала заявление до министъра на образованието, с което е заявила желанието си да бъде назначена за в.и.д. „директор“ на процесното училище. На 08.09.2016 г. страните са подписали допълнително споразумение към трудовия договор, с което ищцата е била преназначена на длъжност „директор“ до заемане на длъжността въз основа на конкурс.
Прието е също, че със заповед № РД13-338/12.09.2016 г. на министъра на образованието и науката ищцата е била командирована на основание чл. 36, ал. 1 от Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина в гр. Прага, Чешка република, за времето от 01.09.2016 г. до 31.08.2017 г. със задача: „за изпълнение на преподавателска работа, възложена със списък-образец № 1 на Българското средно училище „Д-р Петър Берон“ за учебната 2016 г./2017 г., но не по-късно от 31.08.2017 г.“.
Съдът е приел, че със заповед № РД13-381/03.10.2016 г. на министъра на образованието и науката е била изменена заповедта за командироване от 12.09.2016 г. като към задачата е било добавено през периода от 09.09.2016 г. до заемане на длъжността „директор“ въз основа на конкурс да организира, контролира и отговаря за цялостната дейност на училището като изпълнява временно длъжността „директор“.
С ново допълнително споразумение № 95/26.10.2016 г. ищцата отново е била преназначена от длъжността „директор“ на длъжността „начален учител“, съответно със заповед № РД13-441/09.11.2016 г. е била прецизирана отново задачата й във връзка с извършеното командироване.
Прието е, че с писмо от 15.11.2017 г. директорът на 21 Средно училище „Хр. Б.“ е уведомил директор на Дирекция „Човешки ресурси и административно обслужване“, че в периода 01.10.2013 г. – 31.08.2017 г. Е. П. е ползвала неплатен отпуск, като от 01.09.2017 г. не ползва неплатен отпуск и работи като „старши учител, начален етап на основното образование“ в същото училище.
От правна страна е приел, че спорен между страните е характерът на сключения между тях на 26.08.2016 г. трудов договор – дали същият е срочен или безсрочен. Приел е също, че в договора е посочено, че същият се сключва на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ до завършване на определена работа: „за изпълнение на преподавателска работа, възложена със списък-образец № 1 на Българско средно училище „Д-р Петър Берон“, гр. Прага за учебната 2016 г./2017 г., но не по-късно от 31.08.2017 г.“. Съдът е приел, че характерът на договора следва да бъде определен чрез тълкуване на неговото съдържание и приложимата нормативна уредба, като не е обвързан от посочената в договора разпоредба.
Прието е, че Списък-образец № 1 представлява приложение № 1 към Наредба № 8 от 11.08.2016 г. за информацията и документите за системата на предучилищното и училищното образование. Съдът се е позовал на чл. 1 от посочената наредба и е посочил, че със същата се приема държавният образователен стандарт за информацията и документите за системата на предучилищното и училищното образование, който определя условията и реда за воденето на националната електронна информационна система за предучилищно и училищно образование (НЕИСПУО). Приел е, че по силата на чл. 3 от същата наредба Министерството на образованието и науката организира воденето на НЕИСПУО и поддържа електронен архив на информацията и документите в електронен формат, който архив се организира чрез електронни информационни модули и регистри в НЕИСПУО. Посочил е, че един от тези модули съгласно чл. 7, т. 1 от наредбата е модул „Институции“, който съдържа информацията, описана в Приложение № 1, което представлява посоченият в процесния трудов договор списък-образец № 1. Взета е предвид разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от наредбата и е прието, че този списък-образец служи за отразяване на информация за институцията, организацията на образователния процес за учебната година и установяване на съответствието й с нормативната уредба. Посочено е, че той съдържа информацията за организиране дейността на учебната година, посочена в Приложение № 1 към наредбата, а именно: 1. данни за училището: наименование, местонахождение; данни за контакт; БУЛСТАТ/ЕИК; година на създаване; акт за създаване или преобразуване; начин на финансиране; утвърдена численост на персонала; данни за Обществения съвет; 2. данни за паралелката/групата: клас/група, брой ученици и вид на паралелката/групата, списък на учениците в паралелката/групата; изучаван профил/професия/специалност; форма и срок на обучение; брой ученици, повтарящи класа; пътуващи ученици и ученици със специални образователни потребности; 3. учебен план за текущата учебна година: име на учебния предмет/модул; клас/група, в които се преподава; раздел от учебния план, по който се изучава предметът/модулът; брой учебни седмици и часове седмично; общо учебни часове за предмета; задължителна норма за преподавателска заетост; необходим брой щатни места за преподаване на предмета; брой назначени преподаватели на щатно място, формирано от учебни часове по този учебен предмет/модул; остатък брой учебни часове; 4. педагогически специалисти/непедагогически персонал: данни за педагогическите специалисти и непедагогическия персонал; длъжност и щатно място, на което е назначен; трудов стаж; данни за назначаване; данни за образованието и квалификацията; данни за задължителната норма преподавателска заетост; 5. данни за учениците; 6. проектна дейност и други дейности извън графика на редовните учебни занятия; 7. физическа среда и 8. работна карта „Характеристика на средата – образователното ниво и трудовата заетост на семейството“.
Като е взел предвид посочената нормативна уредба въззивният съд е преценил, че възражението във въззивната жалба на ищцата за липса на индивидуализация на работата по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ е основателно. Прието е, че Списък-образец № 1 е уреден като документ, отразяващ информацията, която се въвежда в модул „Институции“ в националната електронна информационна система за предучилищно и училищно образование, че с него не се „възлага“ извършване на определена работа и той не може да служи за определяне на вида и обема работа, която страните по трудово правоотношение се съгласяват да бъде изпълнявана от работника или служителя. Приел е, че в договора е посочена и крайна дата – не по-късно от 31.08.2017 г., като при тълкуване на начина, по който е описана работата, според съда въпреки посочването на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, процесният договор всъщност е сключен за определен срок по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, който е учебната 2016 г./2017 г. , но не по-късно от 31.08.2017 г. Преценено е за основателно възражението във въззивната жалба на ищцата за посочване на два взаимноизключващи се и противоречащи си критерии за определяне срока на трудовия договор. Посочил е, че според чл. 101, ал. 3 от Закона за предучилищното и училищното образование учебната година е с продължителност 12 месеца и започва на 15 септември. Приел е, че в процесния трудов договор едновременно е посочено, че страните се уговарят да бъде изпълнявана работа през учебната година 2016 г./2017 г., която приключва на 14.09.2017 г., а същевременно е включен и срок до 31.08.2017 г.
Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай е липсвало основание за сключване на процесния трудов договор като срочен и по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, както и по т. 2. Позовал се е на чл. 68, ал. 3 КТ, според който срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 се сключва за изпълнение на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. Възприета е практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, според която началното сключване на срочен трудов договор за определено време е допустимо в две групи от случаи, уредени в чл. 68, ал. 3 и 4 КТ. Първата група случаи по чл. 68, ал. 3 КТ включва две хипотези – едната е с оглед на видовете работи, за изпълнението на които се сключват срочните трудови договори – временни, сезонни и краткотрайни, а втората хипотеза е приложима при сключване на срочни трудови договори независимо от естеството или характера на работата, с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или ликвидация предприятия. Съобразена е практиката на ВКС, изразена в решение № 176 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 3022/2008 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС и е прието, че учителската работа е постоянна, като обособяването й в учебни години сочи на цикличност в непрекъснатия педагогичен процес, но не и на завършване на определена работа, тъй като работата с деца, продължава и извън определения за учебна година период и преминава в следващата учебна година. Посочил е, че съгласно възприетата практика на ВКС изпълняваната учителска длъжност е съществувала преди сключване на трудовия договор, че същата няма характер на временна, сезонна или краткотрайна по смисъла на чл. 68, ал. 3 КТ, а се касае за работа с постоянен характер, че такъв е и настоящият случай. С оглед на посоченото е изведен извод, че не е налице хипотезата на чл. 68, ал. 3 КТ.
Съдът е приел, че втората група от случаи, при които е допустимо сключване на срочни трудови договори за определено време, е уредена в чл. 68, ал. 4 КТ, според който срочен договор може да се сключи за работи или дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, но се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя, но само по изключение, което е дефинирано в § 1, т. 8 ДР на КТ – при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. Приел е също, че според възприетата съдебна практика посочените разпоредби са императивни, поради което е изведен извод за задължителност на изискването на § 1, т. 8 ДР на КТ обуславящите срочността на трудовия договор обстоятелства да са вписани в трудовия договор. Прието е, че в процесния трудов договор такива обстоятелства не са вписани. Посочил е, че липсва и законово основание, по силата на което за трудовите договори на служителите в българските държавни средни училища в чужбина да не се прилагат изискванията на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ. Според съда специална уредба за тези служители се съдържа в Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина, която се отнася до реда и условията за командироването им, но не и до сключването на трудови договори с тях, като ограниченията за сключване на срочни трудови договори, уредени в Кодекса на труда, не могат да бъдат преодолени със заповед на министъра на образованието и науката, нито със своеобразно „съгласие“ между страните, които, както е отбелязано от първоинстанционният съд, са сключили няколко идентични срочни трудови договора в периода 2013 г. – 2017 г. С оглед на тези съображения е формиран извод, че в процесния случай не е налице и хипотезата на чл. 68, ал. 4 КТ.
Прието е, че по силата на изричната разпоредба на чл. 68, ал. 5 КТ срочен трудов договор, който е сключен в нарушение на ал. 3 и ал. 4, се смята сключен за неопределено време. Изведен е извод, че процесният трудов договор следва да се смята за сключен за неопределено време и спрямо него е неприложимо прекратяване в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, поради което обжалваното уволнение следва да бъде признато за незаконно и да бъде отменено. Преценено е за неоснователно направеното от ответника възражение за недействителност на процесния трудов договор, тъй като обстоятелството, че по същото време ищцата е ползвала неплатен отпуск при друг работодател, не води до недействителност на трудовия договор по смисъла на чл. 74 КТ. Прието е, че ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на общо направеното възражение за нарушаване на чл. 111 – чл. 113 КТ. Според съда дори такива нарушения да съществуват, те не биха представлявали основание за недействителност на трудовия договор.
С оглед основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е приет за основателен и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата до уволнението длъжност „начален учител“ с място на работа Българско средно училище „Д-р Петър Берон“, гр. Прага, Чешка Република, който следва да бъде уважен.
При тези съображения е изведен извод,че обжалваното решение следва да се отмени изцяло, а предявените искове да се уважат.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски градски съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение №218/05.07.2011 г. по гр.дело № 775/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК по въпроса допустимо ли е съдът да обяви за недействителен трудов договор, който не е бил обявен за недействителен по реда на чл.74 и сл. КТ е възприето даденото разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 176 от 17.03.2010 г. по гр.д. № 3022/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., като е прието, че по недействителността на трудовия договор съдът може да се произнесе и без да е предявен нарочен иск за нея по чл.74 КТ, преюдициално – по довод или възражение на страните – в процес по искове, чиято основателност обуславя. На основание чл. 75 от КТ отношенията между страните до обявяване недействителността се уреждат като при действителен договор.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение са формирани правни изводи за неоснователност на възражението на ответника-сега жалбоподател за недействителност на процесния трудов договор. В тази насока е прието, че обстоятелството, че по същото време ищцата е ползвала неплатен отпуск при друг работодател не води до недействителност на трудовия договор по смисъла на чл.74 КТ, че ответникът не е ангажирал доказателства по възражението за нарушаване на чл.111-чл.113 КТ, че и такива нарушения да съществуват същите не представляват основание за недействителност на трудовия договор. Тези изводи не са в отклонение от разрешението на правния въпрос в цитираното решение на състав на ВКС по чл.290 ГПК. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
С решение № 17/23.07.2014 г. по т.дело № 811/2012 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение по чл.188, ал.1 ГПК, аналогичен на чл.235, ал.1 ГПК, да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение. Поради това изискването за спазване на цитираното процесуално правило от въззивната инстанция е застъпвано последователно както в трайната, така и в задължителната практика на ВС и ВКС – ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1/04.01.2001 г. /т. 19/ на ОСГК на ВКС.
С решение № 63/17.07.2015 г. по т.дело № 674/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че според задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. практика на ВКС, намерила отражение в решения, постановени по чл.290 ГПК. Посочено е, че при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.
В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите решения, посочени от жалбоподателя, постановени по чл.290 ГПК с изключение на решение № 55/03.04.2014 г. по т.дело № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т.дело № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК, с които две решения са разрешени различни правни въпроси от поставения.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателствата и факти по делото, обсъдил е всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, формирал е свои самостоятелни фактически и правни изводи, които са отразени в мотивите към решението. С оглед на това съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението, тъй като същият е разрешен в съответствие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и цитирана по-горе.
С решение № 432/26.10.2010 г. по гр.дело № 826/2010 г. на ВКС, II г.о. по чл.290 ГПК е прието, че нищожността е най-тежкия порок на съдебните решения и тя е налице когато волята на съда изобщо не е надлежно формирана /не е постановено от надлежен орган в надлежен състав; не е писмено или не е подписано/ или ако е формирана воля, но тя е така изразена, че съдържанието й не може да бъде установено дори и по пътя на тълкуването. В последния случай решението е абсолютно неразбираемо. Относно пороците при формиране на правните изводи на съда съдебният състав е приел, че липсата на мотиви по някои възражения или погрешните мотиви не водят до нищожност на решението, а евентуално до недопустимост или неправилност. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 69/20.03.2014 г. по гр.дело № 6690/2013 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК.
С решение № 355/03.10.2012 г. по гр.дело № 35/2012 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че с ТР № 1 от 04.01.2001г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС източникът на силата на присъдено нещо е определен със закона (чл. 189, б. „г“ ГПК отменен, респективно – чл. 236, ал. 2 ГПК от 2007г.) и това е диспозитивът на решението, даващ констатация относно спорното право. Мотивите към решението съобразно посочените текстове, не са част от него, а нарушаването на изискването за мотивираност на съдебния акт не означава липса на решение. В случай на такова нарушение, е налице основание за отмяната на решението като неправилно.
Съдебният състав е приел, че процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, че следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Възприета е съдебната практика, според която нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление, че към момента на постановяване на решението е дадено и задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в решение № 668 на ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009 г. Според същото съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС, изразена в описаните решения, постановени по чл.290 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено от законен съдебен състав на съда, в пределите на правораздавателната му власт, изразено е в писмена форма и е подписано. Волята на съда е обективирана в ясни мотиви, в които е намерила израз преценката на съда на събраните доказателства по делото, приетите за установени факти и обстоятелства, съответно са формирани и правни изводи. С оглед на посоченото съдът преценява, че въззивното решение не е нищожно. Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос не е установено и поради това не следва да се допусне касационно обжалване на това основание.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Неустановяването на общото основание е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК по петия въпрос от изложението. По въпроса за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение съдът е изложил съображения по-горе, поради това намира, че не следва да ги повтаря отново. Относно доводът за недопустимост на въззивното решение, то същият е неоснователен. Въззивният съд се е произнесъл по въведените от ищцата Е. П. факти и обстоятелства в исковата молба, като е съобразил формулираните искания и е определил правната квалификация на предявените обективно съединени искове по чл. 344,ал.1,т.1 и т.2 КТ. Решението е постановено в рамките на търсената от ищцата защита.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос.
С решение № 80/08.05.2012 г. по гр.дело № 1315/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка