5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
София, 20.01.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 674/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 297 от 01.11.2013 г., постановено по в. т. д. № 186/2013 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 31 от 25.11.2012 г. по т. д. № 105/2011 г. на Разградски окръжен съд, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че солидарно с [фирма] М. С. С. дължи на [фирма] сумата 54 830.76 евро, представляваща вземане по запис на заповед от 11.03.2008 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК № 910/22.03.2011 г. в производството по ч. гр. д. № 360/2011 г. на Разградски районен съд, и е осъден М. С. С. да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 5 628.45 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноските по делото.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 17.02.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на Разградски окръжен съд, с което по реда на чл.422 ГПК е признато за установено съществуването на парично вземане в полза на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ към М. С. С. за сумата 54 83076 евро, произтичащо от издаден от [фирма] и авалиран от М. С. С. запис на заповед от 11.03.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Варненски апелативен съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на решението и е възприел крайния извод в тях за доказаност на произтичащото от записа на заповед парично вземане.
При постановяване на решението въззивният съд е съобразил безспорния в процеса факт, че записът на заповед с падеж 01.08.2008 г. е издаден като обезпечение във връзка със задължения на [фирма] като лизингополучател по сключен с [фирма] договор за финансов лизинг №[ЕИК] с лизингов обект нова линия за рязане на плоско стъкло SMFR с покупна цена 188 000 евро и обща стойност 202 092 евро. Съдът е взел предвид и другия безспорен факт, че освен посочения договор, между [фирма] и [фирма] са били сключени още два договора за финансов лизинг – договор №[ЕИК] с обект нова праволинейна квантоваща машина и договор №[ЕИК] с лизингов обект нов камион „Скания” и нов кран, като в общите условия към трите договора е предвидено, че в случай на сключени между лизингодателя и лизингополучателя повече от един договор за лизинг лизингодателят има право да погаси с което и да било плащане на лизингополучателя всяко вземане, станало изискуемо на основание всеки един от договорите. Като се е позовал на заключението на назначената във въззивното производство съдебносчетоводна експертиза, в което е посочено, че за погасяване на задълженията по трите договора лизингодателят е превел на лизингодателя суми в размер на 546 760.84 лв., от които 144 285.81 лв. по договор №[ЕИК], и че към 16.02.2010 г. размерът на неплатените дължими суми общо по трите договора възлиза на 127 477.89 лв., въззивният съд е направил извод, че сумата от 54 830.76 евро по авалирания от ответника М. С. запис на заповед от 11.03.2008 г. покрива изцяло неиздължените десет месечни вноски по посочения договор за лизинг. С оглед на това е споделил становището на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Във въззивната си жалба ответникът М. С. е изложил подробни доводи за недължимост на вземането по записа на заповед поради ограничаване на обезпечителната функция на менителничния ефект само до задълженията по на [фирма] за лизингови вноски по договор за лизинг №[ЕИК] и погасяване на обезпечените задължения чрез плащане. Въззивният съд е квалифицирал тези доводи като неоснователни с лаконичния мотив, че според заключението на счетоводната експертиза е невъзможно да се установи дали има извършвани плащания по договора за лизинг, във връзка с който е издаден и авалиран записът на заповед от 11.03.2008 г., които да са отнасяни от ищеца – лизингодател като погашения на задълженията по другите два договора за лизинг, съобразно предвиденото в общите условия за лизинг. Без да излага мотиви, съдът е определил като недоказано възражението на обжалващия ответник, че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като е авалирал задълженията на лизингодателя в качеството на управляващ и представляващ [фирма], а не в лично качество.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решени в противоречие с практиката на ВКС и с практиката в решение № 961/07.06.2012 г. по т. д. № 4014/2011 г. на Софийски апелативен съд и решение № 1251/08.10.2012 г. по гр. д. № 984/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. Като значими по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са формулирани въпросът за квалификацията на записа на заповед като акцесорно или самостоятелно задължение при условието, в което е подписан в конкретния случай – от страна на лицето, в качеството на управляващ и представляващ юридическото лице – длъжник по договора за лизинг; въпросът може ли длъжникът в конкретния случай да прави възражения срещу дължимостта на сумата по записа на заповед, основани на каузалното отношение, по повод на което е бил издаден записът на заповед, независимо, че последният представлява абстрактна сделка; въпросът недобросъвестен ли се явява ищецът – приносител на записа на заповед, когато от една страна е приел обратно лизинговата вещ и не е осчетоводил стойността й, а от друга страна не е изпълнил задължението си към издателя на записа на заповед да му върне същата съобразно договореното помежду им и наличието на клаузи в договора за лизинг веднага след погасяване на задълженията по договора за съответната година /в случая 2008 г./; въпросът при договор за лизинг и направени доводи за недължимост на задължението, поради погасяване на правото, следва ли последните да се вземат предвид от съда; въпросът може ли длъжникът в конкретния случай да прави възражения срещу дължимостта на сумата по записа на заповед, основани на каузалното отношение, по повод на което е бил издаден записът на заповед.
Поставените въпроси са относими към предмета на делото, но част от тях – като въпросът за качеството, в което касаторът е авалирал задължението по записа на заповед и въпросът за недобросъвестността на приносителя на записа на заповед, изобщо не са обсъждани от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, а останалата част са от значение за правилността на решаващите изводи, с които въззивният съд е аргументирал уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Поради това, че не са обусловили изхода на спора и са от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК, въпросите не могат да бъдат подведени под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. В този смисъл са и указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1. Отсъствието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на които е основано искането за допускане на касационно обжалване.
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване и с процесуалноправния въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни. Съпоставяйки наведените във въззивната жалба на ответника доводи за недължимост на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане със съдържанието на мотивите към обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и че е доказано твърдението на касатора за разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Отклонението от задължителната практика на ВКС съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по посочения процесуалноправен въпрос.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 297 от 01.11.2013 г., постановено по в. т. д. № 186/2013 г. на Варненски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора М. С. С. от [населено място] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 144.79 лв. /две хиляди сто четиридесет и четири лв. и седемдесет и девет ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :