2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
гр. София, 17.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 876 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на СОУ „Н. Й. В.” – [населено място] срещу решение № 200/09.10.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 388/2015 г. на Шуменския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 339/28.04.2015 г. по гр. дело № 2594/2014 г. на Шуменския районен съд, са уважени, предявените от М. М. М. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 74, ал. 4, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ, като е прогласена недействителността на клаузата от трудов договор № РД77-19/16.07.2014 г. – „във връзка с чл. 70, ал. 1 от КТ“, съдържаща срок за изпитване, поради противоречието ? с чл. 70, ал. 5 от КТ; признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ със заповед № РД-07-21/21.08.2014 г. на началника на Р. – [населено място]; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 от КТ, длъжност „директор” на ответното училище-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 1 896.90 лв. – обезщетение за времето, през което поради уволнението е работил на по-нископлатена работа – за периода 08.09.2014 г. – 08.03.2015 г., равняващо се на разликата в заплатите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.10.2014 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение – в частта му по иска по чл. 74, ал. 4 от КТ, както и за неправилност – в останалата му част, поради съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните осем правни въпроса: 1) допустимо ли е да бъде разгледан и уважен инцидентен установителен иск, който не е надлежно предявен и няма реквизитите на искова молба, нито ясно заявени основание и петитум; 2) за успешното провеждане на иск по чл. 74, ал. 4 от КТ и на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, следва ли да бъде доказано, и кой носи тежестта да докаже, че трудовият договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ (включително статута на работодателя) – ищецът-работник/служител или ответникът-работодател, и следва ли да бъде приемано като подлежащо на доказване възражение, становището на ответника, че ищецът не е доказал, че трудовото му правоотношение е възникнало при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ; 3) преклудира ли се правото на ответника да упражни процесуалното си право на възражение за недействителност на трудовия договор във въззивната инстанция, ако не е посочил на кои правни норми противоречи договорът и съдът не му е дал указания да уточни основанията за възражението си; 4) кой се явява работодател и надлежен ответник по иск с правно основание чл. 74, ал. 4 от КТ, предявен от работник или служител, твърдящ, че трудовият му договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ – работодателят или горестоящият спрямо работодателя орган; 5) допустимо ли е сключването на трудов договор за длъжността „директор“ на училище въз основа на покана, а не на подадена от служителя молба след спечелен конкурс, както и води ли до недействителност на трудовия договор, сключен за длъжността „директор“ на държавно или общинско училище, неспазването на разпоредбата на чл. 148, ал. 1 от ППЗНП за провеждане на конкурс, както и на процедурата по обявяване на вакантното място по реда на чл. 147, ал. 7 от ППЗНП; 6) следва ли да бъдат зачетени юридическите предпоставки, довели фактически до прекратяване на сключения с ищеца трудов договор, а именно – отмяна по реда на чл. 344, ал. 2 от КТ на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и възстановяването на работа на незаконно уволнения работник, заемал длъжността преди неговото назначаване; и 7) следва ли и от кого следва да бъде доказано престирането на работна сила от ищеца по време на действие на сключения между него и началника на Р., трудов договор. Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като сочи и представя актове на ВС, ВКС и други съдилища, излагайки съображения, че горните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с тях, поддържайки наред с това и доводи, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. М. М., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Първият процесуалноправен въпрос, изведен от касатора, е свързан с оплакванията му за недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта му, постановена по предявения от ищеца инцидентен иск с правно основание чл. 74, ал. 4 от КТ. Жалбоподателят поддържа, че този иск не бил предявен по предвидения в процесуалния закон ред, тъй като не бил предявен с писмена молба с препис за ответника, а ищецът го е инкорпорирал в становището си по доклада на съда, като не бил посочил основанието и петитума на иска; в тази връзка касаторът се позовава на тълкувателно решение (ТР) № 87/02.09.1954 г. на ОСГК на ВС. Последното е постановено по реда на отменения ЗУС от 1952 г., а не по реда на ЗСВ, поради което няма характера на задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това, ТР № 87/02.09.1954 г. на ОСГК на ВС, като постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г., не е актуално относно реда за предявяване на инцидентен установителен иск, тъй като в отклонение от общата разпоредба на чл. 212 от ГПК, специалната разпоредба на чл. 314, ал. 1 от ГПК изрично постановява, че в рамките на бързото производство (каквото е и това по настоящото дело – чл. 310, ал. 1, т. 1 от ГПК) ищецът може да предяви инцидентен установителен иск със становището си по доклада на първоинстанционния съд. Освен това в случая обстоятелствата, на които се основава искът по чл. 74, ал. 4 от КТ, т.е. неговото основание, както и петитумът му са ясно посочени от ищеца, като на касатора-ответник е връчен препис и той е подал отговор на инцидентния иск. От изложеното следва, че няма основание за допускане на касационното обжалване по първия въпрос, тъй като той не е разрешен в противоречие с ТР № 87/02.09.1954 г. на ОСГК на ВС, а при точно приложение на процесуалната норма на чл. 314, ал. 1 от ГПК и не е налице вероятност за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта му, постановена по инцидентния иск по чл. 74, ал. 4 от КТ.
Също с оплакванията за недопустимост на тази част от въззивното решение, са свързани и вторият и четвъртият правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 61, ал. 2, във вр. с чл. 74, ал. 4 от КТ, като училището-касатор поддържа, че не е надлежен ответник по инцидентния иск по чл. 74, ал. 4 от КТ, както и че този иск е извън „приложното поле“ на ТР № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС. Последното действително е посветено на тълкуването и приложението на чл. 61, ал. 2, във вр. с чл. 344, ал. 1 от КТ, но от разясненията в мотивите му е очевидно, че възприетото в диспозитива му разрешение, че когато трудовият договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ, то надлежен ответник е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган, се отнася не само до исковете по чл. 344, ал. 1 от КТ, а и до всички останали искове относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, по които трудовият спор е такъв между работника/служителя и работодателя съгласно чл. 357, ал. 1 от КТ, като искът по чл. 74, ал. 4 от КТ не съставлява изключение. Като е приел, позовавайки се именно на разпоредбата на чл. 357, ал. 1 от КТ, че и по настоящото дело надлежен ответник по този иск по чл. 74, ал. 4 от КТ, както и по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, е ответното училище, а не началника на Р., който е сключил трудовия договор с ищеца при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ, въззивният съд е разрешил четвъртият правен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ТР № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС. Във връзка с този въпрос касаторът неоснователно се позовава на решение № 109/25.02.2010 г. по гр. дело № 89/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 560/27.06.2012 г. по гр. дело № 508/2012 г. на Шуменския районен съд (Ш.). В първото от тях, което е постановено от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, е прието, че когато трудовият договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ, исковете по чл. 344, ал. 1 от КТ могат да се предят алтернативно – по избор на ищеца – срещу работодателя или срещу горестоящия орган. Това решение обаче е постановено преди противоречивата практика на ВКС да бъде уеднаквена по задължителен за всички съдилища начин с ТР № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС, поради което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). След като четвъртият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителното ТР № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС, то е без значение дали е налице противоречие с посоченото и представено от жалбоподателя първоинстанционно решение на Ш., още повече, че няма данни то да е влязло в сила (представени са доказателства, че то е потвърдено от въззивния съд, но няма данни решението на последния да е влязло в сила), като въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в този смисъл са и т. 3 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Вторият изведен от касатора правен въпрос, също е разрешен от въззивния съд в съответствие с ТР № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че съгласно чл. 37 от ЗНП трудовите договори с директорите на общински училища се сключват от началника на Р. при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ. В случая окръжният съд е приел, че процесният трудов договор № РД77-19/16.07.2014 г. е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ, тъй като макар това да не е изрично посочено в него, той е сключен между началника на Р.-Шумен и ищеца за длъжността „директор“ на ответното училище-жалбоподател, като пред първата инстанция между страните не е имало спор, че то е общинско училище, каквито са и данните по делото, а във въззивната си жалба касаторът е поддържал единствено, че ищецът не е представил доказателства за статута на училището, без да излага твърдения и доводи и без да сочи доказателства, опровергаващи статута му на общинско училище. В тази връзка жалбоподателят неоснователно се позовава на ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е посветено на правния интерес при предявяване на отрицателни установителни искове за собственост и други вещни права, поради което няма никакво отношение към трудовите спорове. Касаторът не е представил препис от соченото от него решение № 19/19.02.2001 г. по гр. дело № 526/2000 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, което очевидно е постановено по реда на отменение ГПК от 1952 г., поради което то не би могло и не следва да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, съгласно приетото в т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, вторият правен въпрос е и без значение, както за допустимостта на обжалваното въззивно решение, така и за изхода на правния спор по делото, поради което този въпрос не съставлява и общо основание за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото дори по делото да беше установено, че ответното средно училище не е общинско (а например държавно или спортно), то отново би било надлежен ответник по предявените по делото искове по чл. 74, ал. 4, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ – в качеството си на работодател на ищеца, заемал длъжността негов директор.
Няма основание да се допуска касационното обжалване и по третия изведен от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 133, във вр. с чл. 131 от ГПК – относно преклузията на правоизключващите възражения на ответника-работодател за недействителност на трудовия договор във въззивната инстанция, ако той не е посочил на кои правни норми противоречи договорът и съдът не му е дал указания да уточни основанията за възражението си. В случая въззивният съд е приел, че възражението на ответното училище за недействителност изцяло на процесния трудов договор № РД77-19/16.07.2014 г. с ищеца поради противоречие с разпоредбите на чл. 90, ал. 2 от КТ, чл. 37 от ЗНП и чл. 147 и чл. 148 от ППЗНП, е преклудирано, тъй като това възражение е направено за първи път едва с въззивната жалба, а не в срока за отговор на исковата молба, поради което ищецът не е могъл да вземе становище по него и да направи доказателствени искания своевременно – в първото по делото заседание. Въззивният съд е намерил възражението за преклудирано, не поради това, че пред първата инстанция ответникът не е посочил правните норми, т.е. – не е извършил правна квалификация на възражението си, каквато е некоректната постановка на този въпрос, изведен от касатора. С отговора на исковата молба, той е направил възражение за недействителност изцяло на процесния трудов договор на ищеца, единствено с твърденията и доводите, че е сключен в противоречие с нормата на чл. 70, ал. 5 от КТ, съгласно която за една и съща работа и с един и същ работник или служител в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж (т.е. – на основанието, на което след това ищецът е предявил инцидентния си иск за недействителност само на клаузата за срок за изпитване). В преклузивния срок по чл. 133, във вр. с чл. 131 от ГПК ответното училище по никакъв начин не е направило други правоизключващи възражения за недействителност изцяло на процесния трудов договор, като едва във въззивната си жалба е изложило такива с твърденията, че той е сключен, без да е проведен конкурс и без мястото да е обявено за вакантно. Поради това, от една страна третият процесуалноправен въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както предвид некоректната му формулировка, така и поради това, че макар да го е приел за преклудирано, въззивният съд е разгледал по същество и е намерил за неоснователно и това правоизключващо възражение на ответника за недействителност изцяло на трудовия договор на ищеца. От друга страна, приетото от въззивния съд, че това правоизключващо възражение е преклудирано е в пълно съответствие със задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като в случая нито са наведени с въззивната жалба, нито са обсъждани от въззивния съд и не са установени нарушения на съдопроизводствените правила пред първата инстанция, предвид които това възражения да не е било преклудирано и да е могло да бъде въведено за първи път пред въззивната инстанция, каквато е некоректната постановка на въпроса.
От горното следва, че няма основание да се допусне касационното обжалване и по петия изведен от жалбоподателя правен въпрос, който е свързан с правните изводи на въззвния съд за неоснователност на същото правоизключващо възражение на ответника-касатор, което обаче е преклудирано и като такова изобщо не би могло да повлияе на крайния изход на материалноправния спор по делото. Наред с това следва да се отбележи, че този изведен от касатора правен въпрос не е обсъждан и разрешаван с представеното от него, влязло в сила решение № 408/15.08.2014 г. по гр. дело № 1859/2013 г. на Горнооряховския районен съд (ГРС), а соченото от жалбоподателя решение № 1298/27.06.2000 г. по гр. дело № 33/2000 г. на III-то гр. отд. на ВКС, което очевидно е постановено по реда на отменение ГПК от 1952 г., не е представено (в препис) към изложението, поради което не е установено и твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на този въпрос по смисъл на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По аналогични съображения, не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по последните два въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба. С представеното от касатора, влязло в сила решение № 408/15.08.2014 г. по гр. дело № 1859/2013 г. на ГРС, са разгледани и отхвърлени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, като трудовият договор с ищцата по това дело за длъжността „директор“ на детска градина е бил сключен със срок по чл. 68, ал. 1, т. 4 от КТ – за времето, докато длъжността бъде заета въз основа на конкурс; уволнението на ищцата е извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ – с постъпване на работа на служителя, спечелил конкурса, което обстоятелство е било установено по делото и затова съдът е отхвърлил исковете за защита срещу незаконно уволнение. Обжалваното по настоящото дело въззивно решение не е и не би могло да е в противоречие с това влязло в сила първоинстанционно решение, тъй като обстоятелствата и основанията за уволнение по двете дела са напълно различни. По настоящото дело въззивният съд е установил, че процесният трудов договор № РД77-19/16.07.2014 г. е сключен с ищеца със срок по чл. 68, ал. 1, т. 3 от КТ – за заместване и до завръщане на работа на отсъстващия титуляр на длъжността Н. А., която е била назначена за областен управител; както и със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 от КТ. Уволнението на ищеца, извършено с процесната заповед № РД-07-21/21.08.2014 г. на началника на Р. – [населено място], е на основание чл. 71, ал. 1 от КТ – в срока за изпитване. Като е приел за установено, че и предходният трудов договор № РД07-15/22.04.2014 г., сключен с ищеца за длъжността „директор“ на ответното училище-касатор, е бил с уговорка със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 от КТ, въззивният съд е намерил за основателен инцидентния иск на ищеца по чл. 74, ал. 4 от КТ за недействителност на същата тази клауза в процесния трудов договор № РД77-19/16.07.2014 г., поради противоречието ? с чл. 70, ал. 5 от КТ. Предвид това, окръжният съд е приел и че уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, е незаконосъобразно, поради което е намерил за основателен и иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на уволнението. С оглед на това и като е приел, че по делото не са налице доказателства за завръщане на титуляра на длъжността Н. А., въззивният съд е намерил за основателен и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищеца на длъжността „директор“ на ответното училище-касатор. В тази връзка и тъй като процесният трудов договор № РД77-19/16.07.2014 г. е бил сключен с ищеца със срок до завръщане на работа именно на отсъстващия титуляр на длъжността Н. А., но не и за заместване на нейният друг временен заместник С. К., която е била дисциплинарно уволнена преди назначаването на ищеца, въззивният съд е приел, че евентуалната незаконосъобразност на нейното дисциплинарно уволнение е извън предмета на делото, поради което не е обсъждал, изтъкваните от ответника-касатор обстоятелства, че това дисциплинарно уволнение междувременно е било отменено от началника на Р. – [населено място] по реда на чл. 344, ал. 2 от КТ, както и че по делото нямало доказателства ищецът да бил престирал работна сила по процесния трудов договор. От изложеното е видно и че последните два въпроса в изложението на касатора не са подлежали на разрешаване и не са разрешени с обжалваното въззивно решение, поради което те не съставляват и общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 780 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 200/09.10.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 388/2015 г. на Ш. окръжен съд;
ОСЪЖДА СОУ „Н. Й. В.” – [населено място] да заплати на М. М. М. сумата 780 лв. (седемстотин и осемдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.