1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
гр. София, 28.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2748 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. В. срещу решение № 1686 от 2. 07. 2018 г. по гр. д. № 6460/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав. С него е потвърдено решение от 1. 10. 2017 г. по гр. д. № 9914/2015 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено, че Г. М. В. дължи на „Х. А. Резолюшън Ауто България“ ООД сумата от 24 284, 16 евро по запис на заповед, издаден на 4. 04. 2008 г. с падеж 1. 05. 2011 г., заедно със законната лихва от 4. 04. 2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приел, че направеното от касатора оспорване на автентичността на процесния запис на заповед е преклудирано и е отхвърлил исканията му по доказателствата във връзка с това оспорване. Прави се искане за отмяна на обжалваното въззивно решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. Допустимо ли е съдът да приеме, че образуваното гражданско производство ще се развие като особено исково производство по реда на глава 32 ГПК, без да съобщи това изрично на ответника-физическо лице, като му укаже съдопроизводствения ред, вида на предявените искове и предмета на делото и без да му връчи постановеното изрично разпореждане в този смисъл /нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ГПК/?; 2. Може ли съдът да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени с чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ГПК, като поставя едната в привилегировано положение и по този начин влияе определящо за изхода на спора?; 3. Следва ли поправената по почин на съда искова молба /вкл. преминаване от установителен към осъдителен диспозитив/ да се връчи на ответника по реда на първоначалната и да му се даде възможност за становище и искания въз основа на новите фактически твърдения и промяна във вида на търсената защита?; 4. Допустимо ли е да се преклудира възможност за заявяване на доказателствени искания, основани на писмен документ /и конкретно оспорване на истинността и свързаните с това експертизи/, който не е част от разменените книжа по реда на чл. 131, респ. чл. 367, ал. 1 ГПК и ответникът не се е запознал нито с текста на документа, нито с положените от него подписи върху записа на заповед?; 5. Допустимо ли е да бъде зачетено възражение на ответника, дори и да е направено след срока за отговор, но преди действията на съда по чл. 375, ал. 1 ГПК, респ. чл. 143 ГПК?“ Касаторът поддържа, че формулираните процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, като в изложението не сочи конкретни съдебни актове, в отклонение от които е произнасянето на съда по първите два въпроса. Твърди, че дадените от въззивния съд разрешения противоречат на: решение № 315 от 7. 12. 2010 г. по гр. д. № 3555/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 429 от 21. 06. 2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, I г. о. – по третия поставен въпрос, т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. – по четвъртия въпрос и на решение № 382 от 6. 01. 2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, IV г. о. – по петия въпрос. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба „Х. А. Резолюшън Ауто България“ ЕООД не е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на Софийски градски съд с обжалвания въззивен акт, Софийски апелативен съд е приел за установено, че със запис на заповед, издаден на 4. 04. 2008 г., издателят „К. инвест лимитид – клон България“, представляван от Г. М., неотменимо и безусловно се е задължил срещу представяне на записа да заплати на „Х. А.-А.-аутолизинг“ ЕООД /със сегашно наименование „Х. А. Резолюшън Ауто България“ ООД/ или на негова заповед сумата от 24 284, 16 евро. Г. М. В. е подписал записа на заповед лично и като авалист. За дата на плащане е посочена 1. 05. 2011 г., като с подпис и печат на издателя на записа е удостоверено предявяването му на цитираната дата. В срока по чл. 414 ГПК издателят и авалистът, по отношение на които ищецът се снабдил със заповед за изпълнение, са подали възражения срещу заповедта, в които не се съдържат възражения срещу автентичността на записа на заповед и авторството на подписите, положени от името на дружеството – длъжник и авалиста. Въззивният съд е установил, че кредиторът е предявил искове по чл. 422, ал. 1 ГПК в срока по чл. 415 ГПК, като образуваното по исковете производство по гр. д. № 9914/2015 г. на СГС е прекратено по отношение на клона на чуждестранния търговец поради липса на правосубектност на клона с влязло в сила определение.
Във въззивното решение е споделен изводът на първоинстанционния съд, че отговорът на исковата молба на ответника В., в който се оспорват подписите на лицето за издател и авалист по менителничния ефект, не е подаден в срок, като решаващият състав е препратил към мотивите си в постановеното определение по чл. 367 ГПК за отхвърляне на искането за допускане на съдебно-графическа експертиза с оглед направеното оспорване. Приел е, че на жалбоподателя е бил редовно съобщено, че спорът ще бъде разгледан като търговски – по реда на Глава 32 от ГПК и че в двуседмичен срок има право да възрази срещу този ред, като той не се е възползвал от тази изрично указана възможност. Обстоятелството, че съобщението не е връчено лично на него, а е получено от неговата майка /на адреса, на който В. е постоянно регистриран и който адрес е издирен от съда чрез служебно извършена справка в НБДН/, според съда, не обосновава извод за нередовно връчване на препис от исковата молба и приложенията.
Във въззивния акт са формирани изводи, че не е опровергана валидността на записа на заповед, с който задължението за плащане е поето и от авалиста, като записът на заповед съдържа задължителните реквизити по чл. 535 ТЗ. Прието е, че не са доказани възраженията, депозирани по реда на чл. 414 ГПК за липса на вземане, на изискуемост и на ликвидност на същото. Въззивният съд е изтъкнал, че не са направени доводи за каузално правоотношение. Изразил е становище, че прекратяването на производството срещу клона не се отразява на задължението на авалиста, като се е позовал на нормата на чл. 485, ал. 2 ТЗ и на неустановяването на недостатък във формата.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/.
Поставените от касатора първи, четвърти и пети процесуалноправни въпроси съставляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при формиране на изводите на въззивния съд, че възражението на касатора, че не е подписал процесния запис на заповед е преклудирано и не подлежи на разглеждане като направено извън срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, че исканията по доказателствата във връзка с това възражение не могат да бъдат уважени, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Тези въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора въпроси не кореспондират и на процесуалните действия на съда и на страните по делото. В случая не е отчетено, че на касационния жалбоподател, чрез майка му, е било връчено съобщение с указания за срока /двуседмичен/ и съдържанието на отговора на исковата молба съобразно чл. 367 ГПК, за възможността в същия срок да бъде направено възражение, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на глава 32 ГПК „Производство по търговски спорове“ и за последиците от неподаване на отговор, включително преклудирането на възможността да се оспори истинността на представен документ. Към това съобщение са били приложени исковата молба и приложенията към нея, част от които е бил издаденият на 4. 04. 2008 г. запис на заповед. Ето защо с формулираните от касатора първи, четвърти и пети въпрос не може да бъде обосновано приложното поле на касационното обжалване, тъй като въпросите, които общо се отнасят до неприложимост на общото правило за преклудирането на възраженията на ответника с изтичането на срока за отговор, не са съобразени с връчването на препис от процесния запис на заповед като част от приложенията към исковата молба на ответника, съответно с възможността да се запознае с него и с изричните указания на съда за двуседмичния срок по чл. 367 ГПК, в който може да бъде депозиран отговор на исковата молба, съответно оспорена истинността на представения документ и за възможността в същия срок да се направи възражение по чл. 369 ГПК. Независимо, че по отношение на поставените въпроси не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се посочи, че отсъства и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първия въпрос касаторът въобще не се позовава на практика на касационната инстанция, на която въззивният акт противоречи. Неуместно е изтъкнатото от касатора противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по четвъртия формулиран въпрос, тъй като даденото от въззивния съд разрешение, че възражението на ответника за неавтентичност на записа на заповед, връчен на ответника заедно с исковата молба, е преклудирано като направено извън срока по чл. 367, ал. 1 ГПК не се отклонява от разясненията по посочената точка на решението, че с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Решение № 382 от 6. 01. 2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, IV г. о., в което е прието, че преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства настъпва след изпълнение на задълженията на съда по чл. 143 и чл. 146 ГПК, не доказва твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, тъй като в случая касаторът е направил ясно оспорване, че е подписал записа на заповед извън срока за отговор на исковата молба и не извежда възможността за това оспорване и ангажиране на доказателства във връзка с него от нарушения на цитираните процесуални норми от първоинстанционния съд.
Поставените в изложението втори и трети въпрос не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода на делото. Вторият въпрос представлява твърдение за недопустимо съдействие, оказано на ищеца, тоест за нарушение на процесуалните правила от съда. От друга страна, въпросът е поставен във връзка с постановеното разпореждане на първоинстанционния съд за оставяне без движение на исковата молба срещу „К. Инвест лимитид – клон България“ КЧТ. По отношение на клона на чуждестранното дружество, с оглед липсата на правосубектност на същия, производството по делото е прекратено с влязло в сила определение, което изключва значимостта на въпроса за изхода на спора по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу касатора. Третият въпрос досежно задължението на съда да връчи на ответника поправената искова молба и да му даде възможност за становище и искания въз основа на новите фактически твърдения и промяна във вида на търсената защита не може да се приеме за релевантен, тъй като в първоинстанционното производство по указания на съда ищецът е уточнил единствено, че не претендира установяване с иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на задължението на ответника да му заплати направените в заповедното производство разноски, а иска същите да му бъдат присъдени в исковия процес. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 422 ГПК, а представляват законната последица от уважаването, респ. отхвърлянето на иска и се разпределят от съда, разглеждащ този иск. При направеното от ищеца уточнение във връзка с претендираното присъждане на разноските за заповедното производство нито се въвеждат нови факти, нито се промяна вида на търсената защита, поради което поставеният трети въпрос не може да се приеме за обуславящ изхода на спора.
Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Твърденията на касатора, че в невлязло в сила решение по друго дело между същите страни /гр. д. № 2897/2014 г. на СГС/ е прието, че друг запис на заповед, издаден на същата дата и за същата сума като процесния, не носи подписа на лицето, сочено като негов издател, а именно на Г. В. не могат да обосноват очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение в изяснения й смисъл.
По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1686 от 2. 07. 2018 г. по гр. д. № 6460/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: