О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
София, 27.03.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3487 по описа за 2017 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. Г. С., чрез адв. А. У., срещу въззивно решение № 235/01.06.2017 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по гр.д. № 261/2017 г.
Излага доводи за неправилност противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли след допускане на касационно обжалване, въззивното решени да бъде отменено и потвърдено това на първата инстанция.
Насрещната страна [фирма], [населено място], чрез адв. М. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за касационно обжалване, както и, че касационната жалба е неоснователна. Претендира съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Пазарджишки районен съд, приел за установено по реда на чл. 422 ГПК, че [фирма], [населено място] има вземане от П. Г. С., както следва – 13 439 лв., представляващи недължимо платени трудови възнаграждения за периода април-септември 2014 г. и обща сума от 1347,02 лв., представляваща сбор от лихва за трудово възнаграждение за съответния месец до датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично задължение.
За да постанови този резултат, съдът установил, че страните били в трудовоправна връзка, прекратена през февруари 2014 г. След това, в продължение на шест месеца, бившият работодателя превеждал суми по сметка на С. в размер общо на 13 439 лв. Съдът установил, че те не съставляват закъснели плащания по трудови възнаграждения или други дължими по прекратеното трудово правоотношение суми. Допусната е грешка, като парите са дължими на друг работник, но неправилно превеждани по сметката на С.. Съдът приел, че последният не може да се ползва от презумпцията по чл. 271 КТ, защото е знаел, че няма основание за получаване на пращаните му суми, бил е наясно, че няма непогасени задължения на бившия работодател към него; в периода април – септември не е бил в трудово правоотношение с платеца, така, че няма основание да получи парите по повод нововъзникнали в този период облигационни задължения за трудово възнаграждение.
Касаторът счита, че са налице едновременно основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) за разглеждане и отговор на два правни въпроса.
Въпросът „прилага ли се презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ по отношение на добросъвестността по чл. 271, ал. 1 КТ“ е поставен поради твърдението, че възражението на ответника за добросъвестно получаване на сумите е отхвърлено без да се обсъжда законната презумпция по чл. 8, ал. 2 КТ и без да се преценява дали е извършено нейното оборване с пълно насрещно доказване от носещата тежестта за това страна.
Така поставеният въпрос се явява без значение за постановения резултат, защото съдът е приел за установено по безспорен начин, че липсва добросъвестност от страна на С. при получаване на сумите. Този извод е направен не поради необорване на презумпцията за добросъвестност, а поради безспорно установено недобросъвестност.
Така поставеният въпрос не е разглеждан и в посочените от касатора съдебни актове – решение № 24/28.01.2010 г. на I г.о. на ВКС по гр.д. 4744/2008 г., решение № 89/29.03.2013 г. на IV г.о. на ВКС по огр.д. № 558/2012 г. г., решение № 791/17.01.2011 г. на III г.о. на ВКС и ТР № 79/ на ОСГК на ВС на РБ. Тълкуването на чл. 8, ал. 2 и чл. 271, ал. 1 КТ, дадено в тях не е в противоречие с приетото в обжалваното решение на въззивния съд. Относно прилагането на цитираните норми има многобройна и трайна съдебна практика, като не се налага, а и не се твърди наличие на основание за изоставането или изменението й.
Безспорно, общ принцип в правото е изискването за добросъвестност при упражняване на предоставените права; изрично той е прокламиран и в чл. 8, ал. 1 КТ, което изисква точно и честно отношение на всеки един субекти по трудовото правоотношение, изпълнение на правата и задълженията в съответствие със законовите разпоредби. Нормата е обща и законодателят е създал оборимата презумпция по чл. 8, ал. 2 КТ, че трудовите права и задължения се осъществяват от страните по трудовото правоотношение добросъвестно съобразно изискванията на законите, до установяване на противното.
По общо правило, добросъвестността няма отношение към задължението да се върне онова, което е получено без основание. Привилегия, създадена само в полза на работника/служителя и само за получена от него сума като трудово възнаграждение и обезщетенията по трудовото правоотношение е предвидена в чл. 271, ал. 1 КТ – дори когато сумата е получена без основание, работникът/служителят може, но не е длъжен да я връща, ако е бил добросъвестен при получаването й (аналогична на фикцията по чл. 75, ал. 1 КТ). За преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да не е имал съзнанието, че не съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми – в този см. и ТР 79/1965 г. на ОСГК на ВС на РБ. Безспорно, както е и изрично предвидено в чл. 8, ал 2 КТ добросъвестността се предполага до установяване на противното. Съдът в случая не е приел нещо различно.
Вторият поставен въпрос е „допустимо и основателно ли е да се релевира и доказва наличие на правно основание за получаване на трудово възнаграждение от работника и респективно допустимо и основателно ли е да се релевира, презюмира или доказва добросъвестност по чл. 271, ал. 1 КТ, когато става въпрос за суми, платени от работодателя и респективно получени от работника едва след прекратяване на същестуващото между тях трудово правоотношение.“
По отношение на този въпрос не е осъществено нито едно от поддържаните о снования по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Дали е осъществено („основателно“) едно фактическо твърдение и правен довод е въпрос по съществото на материално-правния спор; фактическите твърдения съдът приема за осъществени или не, след преценка на събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение. Изводът за правилност на правните доводи на страните съдът прави на базата на установената по делото фактическа обстановка, подведена под приложимата правна норма, с оглед предмета на делото.
Под „допустимост“ да се релевират фактически твърдения и правни доводи („наличие на правно основание“, „добросъвестност“) навярно страната има предвид тяхната относимост към спора. При иск за връщане на даденото при липса на основание, какъвто е предметът на настоящия иск, релевантни са фактическите твърдения на ищеца, относими към довода, че даденото е при начална липса на основание, както и фактическите твърдения, имащи отношение към доводите му, че е полученото от него е на правно основание. Съответно, в хипотезета на чл. 271 ГПК релевантни са и фактическите твърдения и доводите, имащи отношение към добросъвестността на работника/служителя; неговото субективно отношение към основанието, на което е получил парите, е елемент от фактически състав на нормата.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Ответникът по касация е направил искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, но не е представил доказателства за извършени в инстанцията съдебноделоводни разноски, поради което такива не му се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 235/01.06.2017 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по гр.д. № 261/2017 г.
РАЗНОСКИ не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: