О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
София, 07.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдията Татяна Върбанова
ч. т. дело № 1000/2016 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, частна касационна жалба срещу определение № 3413 от 30.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4893/2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, ІІ състав, с което след отмяна на определение от 16.11.2015 г. по ч.гр.д. № 14636/2015 г. на Софийски градски съд, ІІІ-В състав, е допуснато обезпечение на бъдещ иск на С. С. К., предявим срещу [фирма], на основание чл.92 ЗЗД за сумата 29280 лв., чрез налагане на запор на посочените в определението банкови сметки на дружеството, до размер на сумата 29 280 лв., при гаранция в размер на 2 930 лв., вносима от С. К..
В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания въззивен съдебен акт, като се твърди, че обезпечението е допуснато без да са представени убедителни писмени доказателства, обосноваващи евентуалната основателност на бъдещия иск, както и при отсъствие на доказана от ищеца по бъдещия иск обезпечителна нужда. Твърди се, че договорът, от който черпи права молителката, е прекратен с писмено уведомление, обективиращо нежеланието на дружеството за продължаване на срока на договора. Иска се отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на молбата за обезпечение на бъдещ иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, а като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси: 1. Допуска ли се обезпечение на иска, когато от въведените от молителя твърдения може да се направи обоснования извод, че претендираното право не съществува, както и, че искът е вероятно неоснователен; 2. Какво означава вероятна основателност на иска и налице ли е такава при иск за договорена неустойка в трикратен размер на евентуално дължимо възнаграждение по комисионен договор и 3. Изпълнил ли е съда задължението си да прецени дали исканата обезпечителна мярка е подходяща. Във връзка с поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, частният касатор е представил следните копия от съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК: определение по ч.гр.д. № 198/2016 г. на І г.о., определение по ч.гр.д. № 1810/2008 г., ІІІ г.о. и определение по ч.гр.д. № 3999/2013 г., ІV г.о.
Ответницата по частната касационна жалба – С. С. К., чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество определението на Апелативен съд – София е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 396, ал. 2 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени изцяло определението на Софийски градски съд и да допусне обезпечение на бъдещ иск на С. К., предявим срещу [фирма], чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответника, Софийски апелативен съд е възприел становището на първата инстанция за допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск, а по отношение на обезпечителната нужда е извел извод, че тя не подлежи на самостоятелно доказване. Изразено е разбирането, че правната логика предполага, че е налице интерес от обезпечението за реализиране на паричното вземане по бъдещо осъдително решение.
При постановяване на въззивното определение, съдебният състав е преценил представените с молбата за обезпечение писмени доказателства – сключения между страните комисионен договор от 16.08.2013 г. и доказателства за осъществена продажба на двата недвижими имота без посредничеството на молителката, поради което последната ще претендира уговорената в чл.5 от договора неустойка. Наред с тези писмени доказателства, относими към предпоставките по чл.391, ал.1 ГПК за допускане на обезпечение на иск, решаващият състав на Апелативен съд – София е определил и парична гаранция в размер от 10% върху главницата по бъдещия иск – 2 930 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не отговорят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Първите два въпроса са основани изцяло на твърденията на частния касатор за несъществуване на претендираното право, с оглед въведените в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения за преустановяване на договорната връзка, евентуално за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.5 от процесния комисионен договор. Тези твърдения не биха могли да бъдат предмет на разглеждане в рамките на обезпечителното производство.
От друга страна, правилността на преценката на въззивния съд на представените в обезпечителното производство писмени доказателства и доколко те са достатъчни за доказване на провопораждащия претендираното право факт и съответно за вероятната основателност на бъдещия иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, не подлежат на обсъждане на рамките на производството по селекция на жалбите. Именно в резултат на тази преценка е изведен извод за наличие на всички предпоставки за допускане на исканото обезпечение, чрез налагане на посочените от молителката обезпечителни мерки, като въззивният състав е определил и гаранция, която следва да се внесе от молителя в хипотезата на чл.391, ал.1, т.2 ГПК. Изцяло относим към правилността на атакуваното определение е и формулираният от частния касатор трети въпрос.
Независимо от недоказаността на основния селективен критерий, в случая не е налице и първата поддържана от частния касатор допълнителна предпоставка за достъп до касация. По приложението на разпоредбата на чл.391, ал.1 ГПК, е налице непротиворечива практика на ВКС, надлежно публикувана – например, определение № 746/30.09.2011 г. по ч.т.д. № 601/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 15/14.01.2013 г. по ч.т.д. № 434/2012 г. на ВКС, II т. о., определение № 610 от 23.09.2013 г. по ч.т.д. № 3165/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., в която е възприето становище, че преценката на съда относно предпоставките за допускане на обезпечение е винаги конкретна и е обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства; с оглед на конкретните факти и доказателства по делото съдът разполага с правомощие да прецени дали е налице обезпечителна нужда по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК и дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск / чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК/ или е необходимо ищецът да представи гаранция в определен размер / чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК/, за да обоснове основателността на исковата си претенция. В случая липсват данни за отклонение от тази практика, поради което не е налице основание за допускане на обжалването.
Позоваването от страна на частния касатор на определение по ч.гр.д. № 198/2016 г. е неоснователно, доколкото правният въпрос, на който е даден отговор в тълкувателните мотиви на определението, не е идентичен. Останалите две определения не са постановени по аналогични дела, а преценката на съответните съдебни състави на ВКС за вероятната основателност на съответните искове и за адекватност на обезпечителната мярка е в зависимост от конкретните данни по делата.
Останалите допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се преценяват, доколкото не е приложена практика на съдилищата, попадаща в обхвата по т.2 и разпоредбата на чл.391, ал.1 ГПК относно предпоставките за допускане на обезпечение е ясна, като по нейното приложение е създадена непротиворечива практика.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3413 от 30.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4893/2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, ІІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: