6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№283
София, 25.04. 2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 545/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място], Д. С. Т. и Д. С. Д., двамата от [населено място], против решение № 37 от 06.02.2012 г. по в. т. д. № 1001/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 271 от 20.06.2011 г. по т. д. № 684/2010 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място], при условията на солидарност, срещу тримата касатори положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане за сумата 30 913.06 евро – част от сумата 84 170.09 евро по запис на заповед от 16.02.2007 г., предмет на заповед за изпълнение № 1291 от 20.05.2010г. и изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч. гр. д. № 1909/2010г. на Пазарджишки районен съд.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо и евентуално неправилно поради нарушениe на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Основното им оплакване е във връзка с извода на съда за дължимост на исковата сума солидарно от издателя на процесния запис на заповед [фирма] и авалистите на същия Д. С. Т. и Д. С. Д., като аргументират становището си, че доколкото не са поръчители по възникналите между [фирма] и ответника [фирма] каузални правоотношения по три броя договори за финансов лизинг, авалиралите записа на заповед лица не следва да отговарят за неизпълнените задължения по каузалните правоотношения. Доводите си за недопустимост на обжалвания акт по отношение на авалистите касаторите обосновават с твърдението за подмяна на правното основание на предявения иск, тъй като в производството по чл. 422 ГПК ищецът е уточнил, че вземането, предмет на заповедното производство произтича от главници, лихви, неустойки, застраховки, данъци и други разходи по трите договора за финансов лизинг, а не по процесния запис на заповед. Освен това, считат, че ищецът не е уточнил на какво се дължи разминаването между сумата по записа на заповед 84 170.09 евро и заявената в заповедното производство сума – 30 913.06 евро, както и че липсва яснота по кой от трите договора за лизинг са претенциите му, основани на процесния запис на заповед.
Като основен за допускането на касационното обжалване въпрос в изложението по чл. 284,ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя материалноправния въпрос: Солидарно отговорен ли е авалистът по запис на заповед към поемателя за плащане, когато се установи, че този запис на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение, съществуващо само между издателя и поемателя на записа на заповед. Като свързани с него са посочени и въпросите: „В заповедното производство по чл. 417 ГПК, при възражение за недължимост на претенция, основаваща се на менителнично правоотношение, допустимо ли е установителният иск по чл. 422 ГПК да се основава на каузално правоотношение, което е обусловено от записа на заповед, по който е издадена заповед за незабавно изпълнение? При предявяването на установителния иск какъв е процесуалният ред и съществува ли задължение на ищеца да индивидуализира вземанията си като главница, лихва, неустойка и др., когато се касае за неизпълнение на задължения по каузалното правоотношение? При наличието на безспорно установена връзка и обусловеност между менителничното правоотношение и каузалното такова, отпада ли абстрактният характер на менителничното правоотношение и допустимо ли е съдебното производство да започне въз основа на претенция по абстрактната сделка? Когато страните в абстрактната сделка са различни от страните в каузалната такава и безспорно е установена обусловеността между двете облигационни връзки, може ли да се ангажира солидарната отговорност на поръчителите по абстрактната сделка за дължимите плащания по каузалната сделка? Налице ли е злоупотреба с право от страна на дружеството лизингодател, когато се установи, че след развалянето на договора за лизинг и връщането на лизинговата вещ, същата се продаде на трето лице и въпреки това лизингодателят по реда на заповедното производство се домогва до осъждането на авалистите по запис на заповед, издаден във връзка с лизинговото правоотношение, за да заплатят сумите, претендирани по каузалната сделка.”
По отношение на поставените въпроси касаторът поддържа всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не посочва съдебна практика, а в подкрепа на основанието по т. 2 – се позовава на влязлото в сила въззивно решение № 359 от 11.07.2011 г. по в. т. д. № 306/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – изразява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 04.06.2012 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство в размер на 500 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], Д. С. Т. и Д. С. Д., двамата от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане за сумата 30 913.06 евро – част от сумата 84 170.09 евро по запис на заповед от 16.02.2007 г., предмет на заповед за изпълнение № 1291 от 20.05.2010г. и изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч. гр. д. № 1909/2010 г. на Пазарджишки районен съд., въззивният съд е приел за доказано съществуването на вземане за посочената сума към настоящия момент. Като е отчел безспорния по делото факт, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на сключените между издателя му [фирма], [населено място] и ищцовото дружество [фирма], [населено място] три договора за финансов лизинг, решаващият състав е обвързал съществуването на вземането на дружеството към авалиралите менителничното задължение лица от съществуването на задължението на издателя на записа на заповед по каузалните правоотношения. С оглед на това и предвид данните от основното и допълнително заключение на изслушаната в пръвоинстанционното производство счетоводна експертиза, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /19.05.2010 г./ неизпълнените задължения по процесните договори за финансов лизинг възлизат на сумата 68 528.13 лв., като неплатените лизингови вноски до прекратяването на тези договори са в размер на 61 485.18 лв., равностойна на 30 913.06 евро, която именно е предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, съдът е направил извод, че исковата сума е дължима.
Като неоснователно е преценено възражението на ответниците-физически лица, че не са поръчители по договорите за финансов лизинг и поради това не следва да отговарят за неизпълнението по каузалните сделки. В тази връзка е изразено разбирането, че поради гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед, който тези лица са авалирали, право на кредитора е да иска изпълнение или на менителничното или на каузалното задължение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо, че е обуславящ изхода на конкретното дело, поставеният от касаторите основен въпрос, свързан с отговорността на авалистите по запис на заповед в хипотезата, когато същите не са поръчители по каузалното правоотношение, обезпечено с авалирания от тях запис на заповед (в този смисъл са и два от допълнителните въпроси), не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Отсъствието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК произтича от наличието на задължителна съдебна практика по този въпрос, формирана по реда на чл. 290 ГПК. В решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на І т. о. е прието, че абстрактният и неакцесорен характер на отговорността на авалиста изключва правото му да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения за несъществуване на вземането, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед, доколкото авалистът не е страна по това правоотношение, освен ако не е доказал, че приносителят е бил недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. По този начин касационната инстанция е отговорила и на въпроса, дали кредиторът може да се позовава на абстрактната сделка (менителничното поръчителство), когато авалистът не е поръчителствал каузалната сделка. Макар изложените от въззивния съд съображения да не почиват на цитираната практика, доколкото крайният правен извод е в съответствие със същата, касационното обжалване на постановеното от него решение не следва да бъде допуснато на нито едно от поддържаните основания. Именно поради наличието на посочената задължителна практика на ВКС, не подлежи на обсъждане представеното от касаторите влязло в сила решение на Пловдивски апелативен съд.
По отношение на въпроса за наличие на злоупотреба с право на ищеца не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос няма обуславящ изхода на делото характер, тъй като е поставен за първи път в настоящото производство и доколкото не е бил предмет на спора в предходните инстанции, по него липсва произнасяне в обжалвания акт, а такова не е било и дължимо.
Що се отнася до останалите въпроси, касаещи производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и подлежащите на изследване факти и отношения, същите не могат да обосноват допускане на касационния контрол, от една страна, тъй като са поставени общо, а не с оглед конкретния казус и от друга страна, тъй като не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК – първите две основания са недоказани, а третото основание – е неприложимо, предвид обстоятелството, че по тези въпроси вече е създадена обилна практика на ВКС по чл. 290 ГПК.
На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и поради вероятност въззивното решение да е недопустимо. Поддържаните в тази връзка твърдения на касаторите са относими изцяло към правилността на акта, а не към неговата допустимост.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 37 от 06.02.2012 г. по в. т. д. № 1001/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], Д. С. Т. и Д. С. Д., двамата от [населено място], да заплатят на [фирма], [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: