2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
гр. София, 25.02. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 910 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. (ТУ) – София срещу определение (по естеството си решение) № 372/08.02.2011 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК по въззивно гр. дело № 750/2010 г. на Благоевградския окръжен съд. С него е оставено без уважение искането на жалбоподателя за допълване на постановеното по същото въззивно гр. дело решение № 455/11.11.2010 г. чрез прогласяване нищожност на заповед № 359/22.02.2003 г. на заместник-ректора по учебната част на ТУ-София, с която ответникът по делото Р. Л. К. е приет и зачислен като редовен докторант в Катедра „Хидродинамика и хидравлични машини” на Енергомашиностроителния факултет на същия университет.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд, което неточно е наименовано „определение” (чл. 250, ал. 3 от ГПК), и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът Р. Л. К., в отговора си излага становище и доводи, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на касационната жалба; претендира присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) относно отказа на въззивния съд да прогласи нищожност на заповедта на заместник-ректора; и 2) дали е допустимо чрез упълномощаване ректорът да делегира на заместник-ректор правомощието си по чл. 32, ал. 1, т. 4 от ЗВО да решава окончателно въпросите, свързани с приемането, отписването и преместването на студенти, докторанти и специализанти. По отношение на първия правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с влязлото в сила (като необжалвано) решение № 455/11.11.2010 г., постановено по същото въззивно гр. дело, чието допълване е искано, както и в противоречие с решение № 12288/2007 г. по адм. дело № 8002/2001 г. на V-то отд. на Върховния административен съд (ВАС). По отношение на втория правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
За да постанови обжалвания съден акт, въззивният съд е приел в мотивите към него, че направеното с въззивната жалба на касатора-ищец искане за прогласяване нищожност на заповед № 359/22.02.2003 г. на заместник-ректора, съставлява нов, непредявен пред първата инстанция инцидентен установителен иск, поради което неговото предявяване за първи път пред въззивния съд е процесуално закъсняло и недопустимо, поради което въззивната инстанция е отказала да го допусне за разглеждане още с определението си по чл. 267 от ГПК с № 1638/13.09.2010 г. по делото.
Така приетото от въззивния съд разрешение на първия изведен от касатора правен въпрос, е в пълно съответствие с константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, намерила израз и в т. 9 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В случая следва да се отбележи и че иск за прогласяване нищожност на индивидуален административен акт, какъвто е заповедта № 359/22.02.2003 г. на заместник-ректора, е и поначало недопустим пред общите съдилища.
Отделно от горното, приетото от въззивния съд разрешение на първия изведен от касатора правен въпрос, по никакъв начин не противоречи и на постановеното по същото дело въззивно решение № 455/11.11.2010 г., с което такъв иск за прогласяване нищожност на заповед на заместник-ректора не е разгледан. В мотивите към това въззивно решение единствено – по пътя на инцидентния съдебен контрол за валидността на административните актове (чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК), по изрично и своевременно направено още с отговора на исковата молба възражение на ответника, – е прието, че е нищожна друга заповед № 559/26.02.2007 г. на заместник-ректора, с която ответникът е отстранен от редовна докторантура. Посоченото и представено от касатора, решение № 12288/2007 г. по адм. дело № 8002/2001 г. на V-то отд. на ВАС не следва да бъде обсъждано, тъй като то поначало не би могло да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 (и мотивите към нея) от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият правен въпрос, изведен в изложението на касатора, изобщо не е разглеждан и не е разрешен с обжалвания съдебен акт, с който по реда на чл. 250 от ГПК въззивният съд е отказал допълването на постановеното по делото въззивно решение. Поради това, този правен въпрос не е и обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт, в който (както беше посочено) е прието, че направеното с въззивната жалба искане на касатора за прогласяване нищожност на заповедта № 359/22.02.2003 г. на заместник-ректора е недопустимо. Този въпрос би бил от значение за изхода на производството по чл. 250 от ГПК, единствено ако в обжалвания акт въззивният съд бе обсъждал по същество валидността на тази заповед, но това не е направено поради процесуалната недопустимост на релевираното за първи път с въззивната жалба искане на касатора за това. По тези съображения, вторият изведен от касатора правен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което не е необходимо да се обсъжда и наведеното във връзка с него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 (и мотивите към нея) от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед гореизложеното, тъй като не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение (неточно наименовано определение) на въззивния съд, същото не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендиарните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение (по естеството си решение) № 372/08.02.2011 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК по въззивно гр. дело № 750/2010 г. на Благоевградския окръжен съд;
ОСЪЖДА Т. – София да заплати на Р. Л. К. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.