2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
гр. София, 26.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6567 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Х. срещу решение № 1015/15.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1206/2013 г. на Варненския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 254/21.01.2013 г. по гр. дело № 14595/2012 г. на Варненския районен съд, като краен резултат са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за отмяна на уволнението на жалбоподателя, извършено със заповед № 542/26.09.2012 г., за възстановяване на жалбоподателя на длъжността „сътрудник” в отдел „Амбалаж” в магазин „Метро-Варна” при ответното дружество и за осъждане на последното да заплати на жалбоподателя сумата 3 455.82 лв. – обезщетение за времето, през което той е останал без работа, считано от 26.09.2012 г.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) следва ли наименованието на работодателя да е записано в текста на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение или е достатъчно само да е положен печат в края на документа; 2) допустимо ли е съдът служебно да събира доказателства, представянето на които е било задължение на ответника по правния спор; 3) законосъобразна ли е заповед за прекратяване на трудово правоотношение, ако в нея липсват мотиви и не е посочено основанието за издаването й; и 4) приложима ли е разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ за прекратяване на трудови правоотношения, възникнали преди 18.06.2010 г. с лица, придобили и упражнили правото си на пенсия преди сключването на трудовия договор.
По отношение и на четирите правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа те да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с решение № 231/16.03.2010 г. по гр. дело № 496/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС; вторият въпрос – в противоречие с решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 341/02.07.2010 г. по гр. дело № 177/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; третият въпрос – в противоречие с т. 29 от ППВС № 6/30.12.1959 г., решение № 313/21.07.2010 г. по гр. дело № 201/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 884/26.07.2010 г. по гр. дело № 381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 542/09.06.2009 г. по гр. дело № 256/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Също в тази връзка, в изложението се сочат и са представени (в преписи) с него, и определение № 421/02.04.2012 г. по гр. дело № 1205/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 82/24.01.2011 г. по гр. дело № 1165/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 354/19.03.2012 г. по гр. дело № 1238/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Същите обаче, като постановени по реда на чл. 288 от ГПК, не са годни да формират практика на ВКС и противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което не следва да бъдат обсъждани (в този смисъл – т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят навежда и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице, така наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на касатора-ищец, че процесната заповед за уволнение страдала от пороци, касаещи формата и мотивите за издаването на същата. В тази връзка е посочено, че видно от заповедта, трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 10а от КТ, като същата е подписана от лица, които имат право да представляват дружеството-работодател, което е видно от извлечението от търговския регистър, като в положения върху заповедта печат е посочено, като работодател, ответното дружество. Изложени са и съображения, че заповедта е писмена, поради което отговаря и на изискванията на КТ относно формата, която е форма за действителност, както и че в заповедта са изложени подробни мотиви за прекратяването на трудовия договор, независимо че част от тези мотиви възпроизвеждат изцяло законовия текст на чл. 328, ал.1, т. 10а от КТ, която правна норма също е посочена в заповедта.
Така приетото от въззивния съд относно формата и мотивирането на процесната заповед за уволнение изцяло съответства на съдържанието на същата. В нея достатъчно ясно са посочени: наименованието на ответното дружество-работодател – освен в печата върху заповедта, и в самия текст на същата – в указателната й част, стояща непосредствено преди положените подписи „за работодателя”, като са посочени и имената на двете лица, подписали заповедта от негово име; както и – „причина за прекратяване на трудовия договор: чл. 328, ал. 1, т. 10а: когато трудовото правоотношение е възникнало, след като работникът или служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст”.
При това положение, първият и третият от формулираните от касатора материалноправни въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не представляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в тази връзка виж и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото първият правен въпрос изхожда от хипотеза, при която наименованието на работодателя да не е посочено в текста на заповедта за уволнение, а само в печата, положен върху нея; а третият правен въпрос – от хипотеза, при която в заповедта липсват мотиви и не е посочено основанието за издаването й. В случая обаче, видно от гореизложеното, такива хипотези не са налице. Освен това, мотивите на въззивния съд относно формата и мотивирането на процесната заповед за уволнение по никакъв начин не противоречат, а напротив – изцяло са в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора, т. 29 от ППВС № 6/30.12.1959 г., решение № 231/16.03.2010 г. по гр. дело № 496/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 313/21.07.2010 г. по гр. дело № 201/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Вторият формулиран в изложението на касатора – процесуалноправен въпрос се свързва с оплакванията му в касационната жалба, че въззивният съд превишил правомощията си и нарушил принципите на състезателното начало и равнопоставеността на страните в процеса, като бил събрал доказателства в полза на ответника-работодател относно представителната власт на двете лица, подписали от негово име процесната заповед за уволнение. Както беше посочено по-горе, този извод на въззивния съд е основан на извлечение от търговския регистър, каквото е представено по делото от самия касатор-ищец, и то – още като приложение към исковата му молба. При това положение, и вторият изведен от касатора правен въпрос, който изхожда от постановката, съдът да е събрал служебно доказателства в поза на едната от страните по делото, каквато хипотеза в случая очевидно не е налице, също не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това, изводът на въззивния съд относно наличието на представителна власт за лицата, подписали процесната заповед за уволнение, основан на представеното от ищеца по делото извлечение от търговския регистър, също по никакъв начин не е в противоречие с приетото в посочените и представени (в преписи) от жалбоподателя, решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 341/02.07.2010 г. по гр. дело № 177/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.
По делото е установено, че касаторът-ищец се е пенсионирал като военнослужещ през 1995 г., а трудовият договор между страните е сключен след това – през 2001 г., като с последващи допълнителни споразумения през 2003 г. и 2011 г. ищецът е бил преназначаван на други длъжности при ответника-работодател, последният път – на процесната по делото длъжност. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел за законосъобразно уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал.1, т. 10а от КТ, като е изложил съображения, че съгласно тази разпоредба работодателят има правото да прекрати трудовото правоотношение с работник, който е придобил и упражнил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без оглед на други обстоятелства, както и че тази правна норма важи и се прилага след приемането и влизането й в сила на 18.06.2010 г. Наред с това, позовавайки се на решение № 349/18.10.2011 г. по гр. дело № 374/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, окръжният съд е изложил и съображения, че с това ново основание за уволнение е отречено възприетото дотогава в практиката на ВКС становище, че само придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по време (след възникването на) трудовото правоотношение е основание за прекратяването му съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ.
В задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, никога не е имало съмнение и колебания при разрешаването на четвъртия изведен от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ, а именно – че установеното с тази правна норма основание за уволнение се прилага и по отношение на заварени трудови правоотношения при влизането й в сила на 18.06.2010 г., респ. – при изменението й, което е в сила от 01.01.2011 г., стига уволнението на това основание да е извършено след тази дата на влизането в сила на правната норма, респ. – на изменението й. На този материалноправен въпрос изрично е отговорено в този смисъл с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 197/20.06.2013 г. по гр. дело № 706/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че законът не прави разлика дали конкретното трудово правоотношение е възникнало преди или след влизането в сила на правилото (правната норма), като преценката за законосъобразното упражняване на правото на уволнение на работодателя при тази хипотеза (основание) се осъществява само за прекратяване на трудови правоотношения (за уволнение), настъпило след влизането на правната норма в сила. Именно в този смисъл е и направеното с цитираното от въззивния съд решение № 349/18.10.2011 г. по гр. дело № 374/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, разграничение между основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ и по чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ (в редакцията на последната разпоредба преди изменението й с ДВ, бр. 7/2012 г.). В това решение също достатъчно ясно е прието, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ е приложимо по отношение и на заварени трудови правоотношения, стига уволнението да е извършено след 18.06.2010 г. Именно това се има предвид и в посоченото и представено от касатора, решение № 884/26.07.2010 г. по гр. дело № 381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което – също при проведено разграничаване на основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ и по чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ (в редакцията на последната разпоредба преди изменението й с ДВ, бр. 7/2012 г.), е посочено (недотам прецизно), че възможност за уволнение на новото основание по чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ „ще бъде налице за бъдещи правоотношения”, като ясно е допълнено – „а не и за прекратеното с процесната заповед № 6/01.04.2008 г.”, която очевидно е била издадена, респ. трудовото правоотношение с нея е било прекратено преди 18.06.2010 г. С другото посочено от касатора в тази връзка, решение № 542/09.06.2009 г. по гр. дело № 256/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е разрешен правен въпрос единствено по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, но не и по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ, като това решение на ВКС е постановено и преди обнародването и влизането в сила на последната разпоредба, поради което то очевидно няма никакво отношение към правоприлагането по нея, респ. – към изведения от касатора, четвърти материалноправен въпрос.
От гореизложеното е видно, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, наведено от касатора с оглед допускане на касационното обжалване по този въпрос.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1015/15.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1206/2013 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.