5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
София, 25.04.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 590/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. О. Д. от [населено място] срещу решение от 09.03.2012 г. по гр. д. № 11722/2011 г. на Софийски градски съд, ІІ „Д” въззивен състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, ГК, 53 състав решение от 24.06.2011 г. по гр. д. № 53449/2010 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Р. К. К. от [населено място] срещу касатора положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 20 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 07.04.2010 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от 09.07.2010 г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение от 11.08.2010 г. по ч. гр. д. № 34081/2010 г. на Софийски районен съд, ГК, 53 състав.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в отказа на въззивния съд да назначи нова единична или тройна графическа експертиза за изясняване на делото от фактическа страна във връзка с истинността /автентичността/ на процесния запис на заповед от 07.04.2010 г. Със същите съображения аргументира и допускането на касационното обжалване, като твърди, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС – решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на І г. о. и решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на І т. о.
Ответникът по касация – Р. К. К. от [населено място] – моли да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради отсъствие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение. Подробни съображения за това са изложени в представения по делото отговор от 31.05.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Р. К. К. от [населено място] срещу В. О. Д. от [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК, въззивният съд е приел за безспорно установено съществуването на твърдяното от ищеца вземане за сумата 20 000 лв., произтичащо от процесния запис на заповед от 07.04.2010 г. С оглед подписаното от страните споразумение от същата дата 07.04.2010 г., в което ответникът по иска В. О. Д. е заявил, че е получил от Р. К. К. в брой сумата 20 000 лв. като краткосрочен безлихвен заем, решаващият състав е счел за доказано наличието на каузално правоотношение, произтичащо от договор за заем. Съобразявайки конкретните обстоятелства по делото: че споразумението и записът на заповед са подписани на една и съща дата; че са за една и съща сума – 20 000 лв.; че падежът им е един и същ – 07.05.2010 г.; че подписите и върху двата документа са заверени от един и същ нотариус и че са заведени в нотариалния регистър с последователни номера, въззивният съд е стигнал до извода за връзка между каузалното правоотношение и менителничния ефект, т. е. че записът на заповед има обезпечителен характер. Като неоснователни решаващият състав е счел всички заявени от ответника по иска възражения. Неоснователността на възражението за неистинност (неавтентичност) на записа на заповед е мотивирана с категоричното заключение на вещото лице от изслушаната в първоинстанционното производство графическа експертиза, за което, освен че съдържа задълбочено сравнително изследване и изследване под микроскоп на оригиналите на двата документа (записа на заповед и споразумението) и че сочи ясно и недвусмислено като техен автор именно ответника В. О. Д., съдебният състав е преценил, че същото не е в противоречие с показанията на разпитаната по делото свидетелка – помощник-нотариуса Т., установяваща факта, че страните са се явили пред нея лично и са подписали тези документи. Възражението на въззивника, че ищецът не разполага със собствени средства, които да е могъл да му предостави в заем, е счетено за ирелевантно за дължимостта на процесната сума. По отношение евентуалното противоречие на клаузите на споразумението, които го определят като предварителен договор за продажба на апартамента на жалбоподателя, е изразено становището, че то би довело до нищожност само на тези клаузи, но не и до нищожност на договора за заем, който незаконосъобразно обезпечават и че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД същите ще бъдат заместени по право от повелителните правила на закона (в случая нищожното обезпечение ще бъде заместено по право от общото обезпечение по чл. 133 ЗЗД).
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да бъде посочен от самия касатор, като израз на диспозитивното вачало на гражданския процес. Изрично е подчертано, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
В случая касаторът не е изпълнил това свое задължение. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат единствено оплаквания за неправилност на обжалвания акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, каквито са развити и в самата касационна жалба, но не и конкретно посочване на релевантния за изхода на делото въпрос, което, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. Твърдяното от касатора процесуално нарушение при постановяване на въззивния акт не може да бъде преценявано като значим за спора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като то е относимо към правилността на акта, а както е посочено в цитираното тълкувателно решение, проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва едва, след като той бъде допуснат до касационно обжалване.
Независимо от изложеното, дори и при изпълнено задължение за формулиране на значим за конкретното дело въпрос, касационният контрол отново не би могъл да бъде допуснат поради отсъствие на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед мотивите на въззивното решение, не може да се приеме, че решаващият състав се е отклонил от цитираната задължителна съдебна практика по въпроса за назначаване на нова единична или тройна експертиза при оспорване заключението на допуснатата такава от първоинстанционния съд. Приложените две решения на ВКС по чл. 290 ГПК са постановени при факти, различни от тези по настоящото дело. Изводът за допуснато нарушение на процесуалните правила във връзка с отказа да бъде назначена нова експертиза в разгледаните от касационната инстанция дела е обоснован с конкретните данни по тях, създаващи съмнение за неговата правилност – в решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на І г. о. необходимостта от нова експертиза е мотивирана с твърдението на страната за некомпетентност на вещото лице, а в решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на І т. о. – с липсата на яснота дали вещото лице е изследвало оригинала на оспорения документ или негово заверено копие. За разлика от тези случаи, в настоящата хипотеза ответникът изобщо не е мотивирал оспорването на заключението. Поради това обстоятелство, от една страна, и предвид наличието и на други подкрепящи извода на експерта доказателства (показанията на свидетелката Т.), от друга страна, не може да се счете, че отказът на съдебния състав да допусне нова експертиза е в противоречие с цитираната практика.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 09.03.2012 г. по гр. д. № 11722/2011 г. на Софийски градски съд, ІІ „Д” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: