О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 25.02. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1066 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. М. И., приподписана от адв. С. А. срещу въззивно решение № 97/23.04.2012 г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 10/2012 г.
К. излага доводи за неправилност. Счита също така, че решението е недопустима, защото иска е заведен не срещу надлежния ответник.
Насрещната страна П. П. П. не е отговорил в срока по чл. чл. 287, ал. 1 ГПК.
П. С. П. – трето лице помагач на А. М. И. не е обжалвал въззивното решение, нито сее присъединил към жалбата на главната страна, която подпомага.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение, като е изменено това на първостепенния Луковитски районен съд, А. М. И., при участието на трето лице-помагач на своя страна – П. С. П., е осъден да заплати на П. П. П. сумата от 3 700 лв. – неотчетена сума по договор за поръчка от 11.05.2010 г. Отхвърлил е иска за разликата до 5 200 лв. като погасен чрез прихващане с насрещно вземане по същия договор – 500 лв. разноски, на осн. чл. 285, предл. 2 ЗЗД и 1000 лв. уговорено възнаграждение, на осн. чл. 286 ЗЗД. За разликата над 5 200 лв. до пълния предявен размер от 8000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Прието е, че довереникът А. И. е получил 6000 лв., които следва да отчете на доверителя П. П., но му е платил само част – 800 лв.
Съдът е присъдил още и лихва за забава върху главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – в размер на 258,35 лв. за периода 18.08.2010 г. до датата на предявяване на иска – 21.04.2011 г., както и след тази дата в размер на законния лихвен процент до окончателното изплащане на главницата.
В изложението към касационната жалба е поставен въпроса дали може „пълномощното да се тълкува като договор, от който да произтичат задължения и за двете страни и допустимо ли е в такива случаи съдът да се произнася по съществото на правния спор в случай, че едната от страните е предявила спрямо другата определени претенции”.
Поддържа се, че „по горния казус” липсва съдебна практика на ВКС и той е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото „по отношение на чл. 38, ал. 2, чл. 43, ал. 3 и чл. 79 ЗЗД и чл. 270, ал. 3 ГПК”.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Повдигнатите правни проблеми са неотносими към разрешенията, дадени от въззивната инстанция, при което е постановен и крайния резултат по съдебния спор.
Представените по делото пълномощни, ведно с последващите действия на упълномощеното лице А. И. по изпълнение, включително твърденията и признанията на страните по делото, съдът е ценил в съвкупност, за да стигне до извод, че между тях е сключен договор за поръчка. А. И. като довереник дължи, на осн. чл. 284, ал. 2 ЗЗД отчет и трябва предаде на доверителя всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.
Ясно е, че договорът за поръчка е неформален и по правило едностранен договор; двустранен е при уговорено в него възнаграждение. В случая, съдът е приел, че по договора за поръчка има задължение за плащане на възнаграждение въз основа на признание по делото на доверителя П. П.. Следва да бъде изяснено на касатора, че подобно заключение е само в негов интерес – в противен случай той дължи по-голяма сума от присъдената с въззивното решение.
Предявяването на „определени претенции” от едната страна против другата, не прави иска недопустим. Такъв е той, ако не са налице условията за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, съответно ако са налице процесуални пречки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск.
Ако касаторът има предвид длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на предмета, с който е сезиран, то в случая този въпрос не стои, защото въззивната инстанция е постановила решението си според заявените насрещни страни, правопораждащи юридически факти и петитум. Правната квалификация се дава от правораздавателния орган и в случая, приложимата материалноправна норма е точно издирена – чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Правилото на чл. 79 ЗЗД урежда общата хипотеза при неизпълнение, на при наличие на специална правна норма, тя е приложимата.
В случай, че въпросът е повдигнат с оглед касационния довод за липсата на надлежна легитимация, то явно страната прави смешение между материалноправна легитимация и процесуалноправна легитимация. Съдът проверява с решението си дали ищецът е носител на защитаваното субективно материално право, съответно дали ответникът отговаря по спорното правоотношение и заключението му е от значение за основателността, съответно неоснователността на иска. За процесуалната допустимост на исковото производство е от значение процесуалната легитимация, а тя се определя от твърденията в исковата молба. В случая А. И. е посочен като ответник и в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че той е страна по договора за поръчка, съответно той дължи неотчетената сума,
В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 97/23.04.2012 г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 10/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: