О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 26.02. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 4840 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] чрез ст.юрисконсулт Е. М. против решение № 226 от 16.04.2013 г. на Плевенския окръжен съд, ІV граждански въззивен състав, постановено по въззивно гр.д. № 218/2013 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по касация Л. И. П. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва да е налице основание за допускане на касационно обжалване, както и възразява срещу основателността на касационната жалба по същество.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 187 от 10.12.2012 г., постановено по гр.д.№ 452/2012 г. по описа на Левченския районен съд, с което са уважени предявените от Л. И. П. срещу [фирма] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ – за отмяна на уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ със заповед № 26 от 15.06.2012 г. на изпълнителния директор на [фирма]; за възстановяване на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона” с място на работа Звено „Стопански комплекс „Белене”, сектор „Транспорт”, [населено място] и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 5 703,24 лева.
При постановяване на обжалваното решение е прието, че ответникът по исковете не е подал отговор в срока по чл. 131 ГПК, не е изразил становище и не е представил доказателства. В акта си въззивният съд подробно е обосновал защо приема, че в случая са налице предпоставките за приложението на чл. 133 ГПК. По съществото на спора е намерил за правилни фактическите и правни изводи на районния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от него мотиви, като заедно с това е изложил и собствени мотиви относно релевантните за спора обстоятелства и произтичащите от тях права в отговор на заявените с въззивната жалба на [фирма] оплаквания.
С изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са повдигнати следните въпроси: (1) относно приложението на чл. 50, ал. 3 ГПК, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 43 от 11.01.2013 г. по ч. т. д.№ 826/2012 на ВКС, ТК, І т.о.; (2) относно приложението на чл. 133 ГПК, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и с определение № 328 от 24.04.2012 г. по т. д.№ 777/2011 на ВКС, ТК, І т.о.; (3) по въпроса може ли пред въззивния съд валидно да се заявяват възражения, които не са направени пред първоинстанционния съд поради обективни препятствия, като се поддържа, че решението е постановено в противоречие с т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, както и (4) дали следва да се прилагат постановките на т. 6 и т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По първия поставен въпрос ВКС намира следното:
Разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК гласи: „Връчването на търговци и на юридически лица става в канцелариите им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя.”. Видно от съобщението по чл. 131, ал. 1 ГПК, адресирано до [фирма] (л.8 от гр.д.№ 452/2012 г. на Левченския РС), преписите от исковата молба и приложенията към нея са връчени на дружеството на 29.08.2012 г., като книжата са получени от М. Н. А. – юрисконсулт. Така удостовереното връчване изцяло удовлетворява изискванията на чл. 50, ал. 3 ГПК, поради което се налага извода, че въззивният съд е процедирал при стриктно спазване на Закона и не е налице противоречие между приетото от него и произнасянето с определение № 43 от 11.01.2013 г. по ч. т. д.№ 826/2012 на ВКС, ТК, І т.о. Това от своя страна означава, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от формулираните в изложението въпроси.
По втория въпрос от изложението: Съгласно чл. 133 ГПК когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1 , чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Нормата е в сила от момента на влизане в сила на действащия ГПК – 01.03.2008 г., като в отменения ГПК не съществува неин аналог. При това положение постановките на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК нямат никакво отношение към приложението на тази разпоредба и съответно не е налице основанието за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото в изложението определение № 328 от 24.04.2012 г. по т. д.№ 777/2011 на ВКС, ТК, І т.о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК. Съобразно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК определението по чл. 288 ГПК няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. Становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл. 288 ГПК, представлява само едно правно мнение, което не разрешава по окончателен, обвързващ начин този въпрос. По тази причина и съобразно т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК определенията по чл. 288 ГПК не съставляват част нито от задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито от практиката на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ето защо, дори да е налице противоречие между разрешение, възприето с обжалваното решение, и разрешение, възприето с определение по чл. 288 ГПК, то това противоречие не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Третият и четвъртият въпроси от изложението са може ли пред въззивния съд валидно да се заявяват възражения, които не са направени пред първоинстанционния съд поради обективни препятствия (за който се твърди, че е разрешен в противоречие с т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК), както и дали следва да се прилагат постановките на т. 6 и т. 12 от посоченото Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. (отговорът на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото). Отговор на тези два въпроса е даден с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се прецени дали възприетото от въззивния съд разрешение противоречи на така формираната задължителна съдебна практика.
Касаторът поддържа, че е заявил възражение за прихващане. Направеното от процесуалния му представител изявление в тази насока е удостоверено за първи път в протокола от о.с.з.29.10.2012 г. по гр.д.№ 452/2012 г. на Левченския РС (л.40) така: „Доказателства нови няма да представям, като със сигурност при постановяването на задачата към вещото лице, ако съдът прецени, че е необходимо да се постави, моля да бъдат съобразени получените от ищеца обезщетения и от Бюрото по труда и по смисъла на КТ”. Така направеното изявление не може да бъде характеризирано като възражение за прихващане. Освен това то не е заявено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което и с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК инстанциите по съществото на спора не са имали задължение да обсъждат неговата основателност. Касаторът е твърдял наличието на „особено непредвидено обстоятелство”, което му е попречило да депозира отговор на исковата молба в срок (съответно – да заяви и възражение за прихващане в срок), изразяващо се в уволнението на юрисконсулта на поделението му АЕЦ Белене, район „Площадка Белене” в края на м.юли 2012 г. и последвалото от това възлагане на всички съдебни дела от юрисконсулт Е. М.. Утвърденото в практиката разбиране за съдържанието на понятието „особено непредвидено обстоятелство” е, че следва да се касае за събитие, неподвластно на волята на съответната страна (например: природни стихии, внезапно тежко заболяване, задържане от органите на МВР и др.подобни). Уволнението на юрисконсулта на поделението на [фирма] – АЕЦ Белене, район „Площадка Белене” – в края на м.юли 2012 г., наред с други наети лица в същото поделение, не съставлява събитие, неподвластно на волята на [фирма]. При преценката си дали се нуждае от този свой служител, касаторът е разполагал с възможността да съобрази произтичащата от уволнението му необходимост от преразпределение на възложената на този юрисконсулт работа, както и да създаде съответната организация, за да може тази работа да бъде разумно поделена между другите наети в [фирма] юрисконсулти. Ако не е процедирал по този начин, касаторът сам се е поставил в невъзможност да упражнява своевременно процесуалните си права, което в никакъв случай не би могло да бъде основание процесуалното му бездействие в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК да бъде преценявано като извинително. Като краен резултат – в случая не се установява противоречие между обжалваното решение и т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК.
В обобщение – в случая отсъстват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 226 от 16.04.2013 г. на Плевенския окръжен съд, ІV граждански въззивен състав, постановено по въззивно гр.д. № 218/2013 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 226 от 16.04.2013 г. на Плевенския окръжен съд, ІV граждански въззивен състав, постановено по въззивно гр.д. № 218/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: