О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 286
гр. София, 24.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 7734/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. М. Д. срещу решение № 211 от 18.10.2013 г. по гр. дело № 444/2013 г. на Ловешки окръжен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Ловешки окръжен съд е потвърдил решение № 238 от 17.07.2013 г. по гр. дело № 2081/2012 г. на Ловешки районен съд в частта, с която първостепенния съд е отхвърлил исковете, предявени от настоящия жалбоподател против [фирма], [населено място] с правно основание чл. 200, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, както следва: за разликата над 6 000 лв. до 10 000 лв. за настъпила фрактура на 7 – мо, 8 – мо и 9 – то ребро в ляво, ведно с лихва за забава върху горната сума за разликата над 684.91 лв. до претендирания размер от 1141.54 лв., за периода от 17.10.2011 г. до 23.11.2012 г.; за разликата над 300 лв. до 1 000 лв. за натъртвания по тялото, болка и оток в областта на лявата лакетна става, ведно с лихва за забава върху горната сума за разликата над 34.26 лв. до претендирания размер от 114.15 лв., за периода от 17.10.2011 г. до 23.11.2012 г., ведно със законната лихва върху размера на претендираните главници от 23.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумите. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че са налице всички основания за ангажиране отговорността на работодателя за обезщетение за неимуществените вреди, вследствие на възникналата трудова злополука на 17.10.2011 г. – падане на Д. Д. в дълбок, необезопасен и необозначен изкоп при обход, като охранител при ответното дружество на маршрут в района на охраняване. При определяне на обезщетението въззивният съд е посочил фактите, имащи правно значение за размера на неимуществените вреди – вида, характера и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са получени травмите, състоянието на ищеца след изписване от болничното заведение, причинения вредоносен резултат, възрастта на пострадалия – 61 години. По отношение на възражението на въззивника, че районният съд при определяне на размера на обезщетението не бил съобразил социално – икономическите условия в страната към момента, инфлационните процеси и размера на минималната работна заплата решаващият състав на въззивната инстанция е приел, че обезщетението се определя към момента на настъпване на вредата – т.е. към момента на злополуката.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен само въпроса: „Следва ли обезщетението за неимуществени вреди да се редуцира, при фактическо увеличение на размера на М., необходимите средства за издръжка и инфлационните процеси в страната ?”. Същият въпрос се свързва с твърдения за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, възпроизвежда се единствено нормативния текст на разпоредбата, като същевременно се поддържа, че въззивният съд е разрешил спора в противоречие със събраните по делото доказателства и установената съдебна практика, без да се излагат разрешенията в приложените решения, на които се позовава страната. С цитирания въпрос касаторът не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е поставил този въпрос с оглед на приетите разрешения от въззивния съд, обвързващи критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с конкретен момент, към който те следва да се преценяват, а именно момента на настъпване на вредата, а със собственото си становище за приложимост на тези критерии. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, по който съдът се е произнесъл – респективно обусловил е правните му изводи по конкретното дело. Въпроси, които са относими към становищата на страните не релевират основания по чл. 280, ал.1 ГПК, съответно не са предпоставка за допускане на касационен контрол. В случая жалбоподателят поради изложените съображения не е обосновал общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което самостоятелно води до недопускане на касационно обжалване / арг. т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Касаторът не е обосновал и допълнителни основания по въпросите, по които въззивния съд се е произнесъл. В приложението липсва аргументиране на твърдението за противоречие на разрешенията във въззивното решение с приложените съдебни актове. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК е необходимо въззивният съд да се е произнесъл по правни въпроси, по които в задължителната или казуална съдебна практика са аргументирани други правни разрешения. Жалбоподателят не е направил мотивирано изложение, в което да са съпоставени разрешенията във въззивното решение и в приложените решения на съдилищата, от които да е видно, в какво се състои противоречието в тълкуването и прилагането на конкретни норми. В приложените решения /с изключение на решение по гр. дело № 1047/2012 г. на Плевенски окръжен съд и решение по в.о.н.х.д. № 1070/2011 г. на Старозагорски окръжен съд/ липсват данни, че съдебните актове са влезли в сила, поради което същите актове не релевират допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, предвид разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК, съгласно които единствено влезлите в сила решения формират съдебна практика. С другите две посочени решения, които са влезли в сила, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, поради липсата на общо основание за допускане на касационен контрол, за което са изложени съображения по – горе. Не е обосновано и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд, тъй като страната не е посочила неправилна или неактулна съдебна практика, респективно насоката, в която според нея следва да се развива тази практика, не е развила доводи за липсата на практика, в която хипотеза следва да се посочат разпоредби, които са непълни, неясни или противоречиви според касатора, за да се създаде практика по прилагането им. Не съставлява въвеждане на основание за допускане на касационно обжалване възпроизвеждането на нормативните текстове по чл. 280, ал.1 ГПК, както и излагането на основания по чл.281, т.3 ГПК. Основанията по чл. 281, т. 3 ГПК не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, а в производство по чл.290 ГПК, ако бъде допуснат касационен контрол. Следва да се има предвид също така, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба /т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 211 от 18.10.2013 г. по гр. дело № 444/2013 г. на Ловешки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: