7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
София,03.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2177/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 246 от 13.02.2014 г., постановено по т. д. № 4487/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение от 30.08.2013 г. по гр. д. № 11788/2012 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 във вр. с чл.415 ГПК от И. А. А. против Руси Й. И. иск за съществуване на вземане за сумата 38 000 лв. по запис на заповед от 02.09.2009 г. с падеж 15.05.2010 г., ведно със законната лихва от 26.04.2012 г. до окончателното плащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 21015/2012 г. на Софийски районен съд, и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ответника по иска в размер на 760 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. К. навежда оплаквания, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е отрекъл самостоятелния характер на записа на заповед и е приел, че поради издаването му с цел обезпечаване на каузално правоотношение между издателя и трето лице записът на заповед е лишен от основание и не удостоверява валидно възникнало вземане към издателя. Позовава се на съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.266 ГПК, чл.267 ГПК, чл.269 ГПК и чл.80 ГПК при обсъждането и преценката на доказателствата, установяването на релевантните за спора факти, допускането на нови доказателства във въззивното производство, произнасянето по въззивната жалба на ответника и присъждането на разноски. С жалбата е въведено и оплакване, че въззивното решение е постановено „свръхпетитум”, тъй като въззивният съд е отхвърлил иска по съображения за липса на основание за поемане на менителничното задължение, без ответникът да е релевирал възражение в тази насока.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация Руси Й. И. от [населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Подробни съображения излага в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Софийски градски съд и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от И. А. А. против Руси Й. И. установителен иск за съществуване на вземане за сумата 38 000 лв. по запис на заповед от 02.09.2009 г. с падеж 15.05.2010 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че макар записът на заповед да отговаря на формалните изисквания за редовност по чл.535 ТЗ, удостовереното в съдържанието му парично вземане не съществува, тъй като задължението на издателя е лишено от основание и ищецът – поемател не може да претендира изпълнението му.
При осъществяване на решаващата си правораздавателна дейност въззивният съд е съобразил задължителната практика в решение № 127 от 12.07.2013 г. по т. д. № 274/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., според която менителнично правоотношение между две лица не може да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица. Като е счел за безспорно установен факта, че ответникът Руси Й. е издал записа на заповед в качеството си на физическо лице с цел да гарантира изпълнението на поети от трето лице – [фирма], задължения към ищеца И. А. по договор за консултантски услуги, съдът е направил извод, че с оглед непосредственото основание за менителничното задължаване – да се гарантира удовлетворяване на вземане на поемателя към трето за менителничното правоотношение лице, а не вземане на самия издател, записът на заповед няма самостоятелен характер и е лишен от спецификата на абстрактен източник на безусловно задължение за плащане на посочената в съдържанието му сума. Въззивният съд е преценил, че е допустимо да се произнесе относно липсата на основание за поемане на менителничното задължение, въпреки отсъствието на изрични възражения в този смисъл, за да осигури точно прилагане на установена в публичен интерес материалноправна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Неоснователни са доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд „свръхпетитум”. В исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, са изложени твърдения, че спорното вземане произтича от запис на заповед, издаден от ответника в качеството му на физическо лице с цел обезпечаване на задължения на представляваното от него [фирма] към ищеца по сключен с дружеството договор за консултантски услуги. С отговора на исковата молба ответникът е потвърдил връзката между записа на заповед и договора за консултантски услуги, като е противопоставил релативни възражения за несъществуване на вземането по издадения с обезпечителна функция запис на заповед поради липса на неизпълнени задължения на дружеството към ищеца – поемател на менителничния ефект. Въззивният съд се е произнесъл по иска за съществуване на вземането в рамките на очертания с исковата молба предмет на делото и не е излязъл извън пределите на търсената защита, което изключва предположението за вероятна недопустимост на решението. Произнасянето, че вземането на записа на заповед не съществува поради липса на основание за поемане на менителничното задължение, е мотивирано с необходимостта от прилагане на императивна правна норма от значение за спорното правоотношение. Допустимостта да се извърши такава преценка при наличие на ограничението на чл.269 ГПК е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поради изложеното няма основание процесуалната допустимост на въззивното решение да се проверява по реда на чл.290 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси : 1. Може ли трето лице по каузалното правоотношение да обезпечи изпълнението по същото, поемайки задължението вместо страна по договора при изрично вписана клауза в договора, уговорена между страните по него, че за обезпечаване на вземането на изпълнителя ще послужи запис на заповед, издаден от трето лице, след като по делото се съдържат доказателства в тази насока и безспорно е установен този факт – наличието на изрична уговорка между страните в процеса по каузалното отношение във връзка с обезпечаване на същото от трето лице по това правоотношение, което като физическо лице съвпада с едноличния собственик на капитала на търговското дружество; 2. Записът на заповед, издаден като обезпечение на каузално правоотношение, може ли да изпълнява гаранционно – обезпечителна функция на процесната каузална сделка в случай, че издателят не е страна по каузалното правоотношение; 3. Съществува ли вземането срещу издател на запис на заповед, с който е обезпечена каузална сделка, когато издателят не е страна по договора, като се вземе под внимание и факта, че физическото лице – издател съвпада с едноличния собственик на капитала и представляващ на търговеца – страна по каузалното правоотношение; 4. Когато трето лице поеме задължение за изпълнение на чуждо задължение по договор, по който не е страна, липсва ли правно основание за поемане на това задължение и търсене на изпълнение по него; 5. Налице ли е общ менителничен иск в случай, както е приел въззивният съд, че не е налице връзка между записа на заповед и договора за консултантски услуги, или е налице каузално правоотношение, обезпечено със запис на заповед; 6. Налице ли е абстрактна сделка или е налице обвързаност между издадената ценна книга и договора за консултантски услуги и след като се установява, че процесният запис на заповед е обезпечение, трябва да бъде уважен на общо основание; 7. Предвид факта, че е налице договор и издаден запис на заповед като обезпечение по силата на изрична договореност, налице ли е установена в публичен интерес материалноправна норма.
Въпросите по п.1 – п.4 от изложението са поставени непрецизно, но уточнени от касационната инстанция съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до един общ въпрос – може ли със запис на заповед да се обезпечи каузално правоотношение между две лица, когато издателят на записа на заповед не е страна по каузалното правоотношение. От гледна точка на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК този въпрос е от значение за изхода на делото, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Касационно обжалване по посочения въпрос обаче не може да се допусне поради това, че въззивният съд се е произнесъл по него в съответствие със задължителната практика на ВКС в решение № 127 от 12.07.2013 г. по т. д. № 274/2012 г. на ІІ т. о. В решението, постановено по реда на чл.290 ГПК от настоящия състав на ВКС, е прието, че менителнично правоотношение между две лица не може да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица. Възприетото разрешение е мотивирано със съображения, че при предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за съществуване на вземане по запис на заповед и надлежно въведени твърдения и възражения за връзка между записа на заповед и каузално правоотношение правно значима за основателността на иска е само тази връзка, при която погасяването на задълженията по едното правоотношение има за последица погасяване на задълженията и по другото правоотношение; Такава връзка е налице единствено тогава, когато страните по двете правоотношения съвпадат – страните по менителничния ефект са страни и по каузалната сделка, т. е. издателят на записа на заповед е длъжник на поемателя по силата на обвързващото ги каузално правоотношение; Само в тази хипотеза записът на заповед изпълнява гаранционно обезпечителна функция, като чрез реализиране на вземането по него се постига погасителен ефект и по отношение на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение; При липса на идентичност между страните по каузалното и по менителничното правоотношение погасяването на задължението по едното правоотношение е правно ирелевантно за вземането по другото правоотношение. Оттук е изведено и становището, че когато издателят не е имал воля да се задължи към поемателя, а е издал записа на заповед с намерение да гарантира вземане по каузално правоотношение между други лица, гаранционно – обезпечителната функция на записа на заповед не може да бъде реализирана и обективираното в него менителнично задължение е лишено от основанието, заради което е поето. За да отрече съществуването на вземането по записа на заповед, въззивният съд е изходил от приетия за установен факт, че ответникът е издал записа на заповед като обезпечение на каузално правоотношение между ищеца – касатор и трето за менителничното правоотношение лице, с оглед на което се е произнесъл по спора в смисъл, аналогичен на този в решението по чл.290 ГПК, а именно – че поемането на задължението от издателя е лишено от основание и поемателят няма вземане към него за посочената в съдържанието на записа на заповед сума. При формиране на извода си за липса на основание за поемане на менителничното задължение съдът не е правил изводи за наличие на уговорки на плоскостта на каузалното правоотношение, имащи значение за съществуването на вземането по записа на заповед, в каквато насока са поставени въпроси от касатора. Като съобразено със задължителната практика на ВКС по релевантния за изхода на спора правен въпрос въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при наличие на задължителна практика е безпредметно да се обсъждат доводите в изложението за противоречие на въззивното решение с практиката в решение по в. гр. д. № 198/2013 г. на Врачански окръжен съд и в решение по т. д. № 662/2009 г. на Сливенски окръжен съд /които не съдържат данни да са влезли в сила/, както и бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В обжалваното решение не е отречена принципната възможност записът на заповед да бъде издаден като обезпечение на каузално правоотношение между издателя и поемателя, с оглед на което не е налице твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика в решение № 121/01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. Що се отнася до практиката в решение № 13/06.04.2011 г. по т. д. № 333/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 231/17.03.2004 г. по т. д. № 898/2003 г. на ВКС, ІІ т. о., тя е неотносима, тъй като дава отговор на въпроса за последиците от издаване на запис на заповед от лице без представителна власт, който не е включен в предмета на конкретното дело и не е от значение за изхода на делото.
Останалите въпроси по п.5, п.6 и п.7 от изложението нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Техните отговори предпоставят проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че записът на заповед не е източник на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане и че поради необходимостта от прилагане на императивна правна норма е допустимо да се произнесе относно липсата на основание за поемане на менителничното задължение, въпреки отсъствието на такива доводи и възражения от страна на ответника по иска. Правилността на тези изводи е от значение за касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, по които Върховният касационен съд се произнася само в случай на допуснато касационно обжалване, поради което свързаните с тях въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е навел доводи за постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.11.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решения по чл.290 ГПК. Противоречието е релевирано по повод оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила по чл.266 ГПК, чл.267 ГПК и чл.269 ГПК, но без да е посочен конкретен процесуалноправен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с приложението на цитираните разпоредби. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от изложението по чл.284, ал.3 ГПК, а може само да уточни и квалифицира въпроса, когато той не е посочен ясно от касатора. В случая съдържанието на изложението предполага извеждане на значимия процесуалноправен въпрос от поддържаните процесуални нарушения, което е недопустимо, и с оглед на това следва да се приеме, че процесуалноправен въпрос не е поставян.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 4487/2013 г.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, който ги е поискал с отговора по чл.287 ГПК, но не е представил доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 246 от 13.02.2014 г., постановено по т. д. № 4487/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :