О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
София, 18.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №1947/2019 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№4126/07.02.2019 г., подадена от адвокат П. Б. – процесуален представител на ищеца В. С. С. от [населено място] против въззивно определение №50/09.01.2019 г. по ч.гр.д.№2771/2018 г. по описа Пловдивския окръжен съд, г.о., V въззивен състав, с което е потвърдено определение №8830/11.9.2018 г. по гр.д.№10044/2018 г. по описа на Пловдивския районен съд, XVIII граждански състав, с което е прекратено производството по делото.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че
„Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение.
Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл.414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство.
Допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е предпоставена и от съществуването на оспорена от длъжника заповед за изпълнение, чиято изпълнителна сила се стабилизира след установяване със сила на пресъдено нещо, че вземането, предмет на заповедта за изпълнение, съществува.
Съдът, разглеждащ установителния иск не е обвързан от положителната констатация на заповедния съд за спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и дължи извършване на самостоятелна проверка за процесуална допустимост на предявеният иск в производството по чл. 422 ГПК. Последният обаче е обвързан от произнасянето на съда по чл. 415, ал. 5 ГПК, с което последният е направил преценка за това, че иск за установяване на вземането не е предявен предвид липсата на представяне на доказателства за това, поради което е постановил обезсилване на заповедта за изпълнение. Това е така, тъй като, както вече бе посочено, абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска за установяване на вземането е наличие на издадена заповед за изпълнение, която е оспорена от длъжника. Макар в случая исковата претенция формално да е била предявена в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, законодателят е предпоставил надлежното упражняване на правото на иск от представяне на доказателства пред заповедния съд за предявяване на иска в едномесечния срок от получаване на указанията, тъй като в противен случай заповедният съд следва да обезсили заповедта за изпълнение – арг. чл. 415, ал. 5 ГПК.
Определението на заповедния съд, постановено по чл. 415, ал. 5 ГПК подлежи на самостоятелно обжалване, доколкото е преграждащо развитието на заповедното производство и исковото производство за установяване на вземането на кредитора – арг. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, макар възможността за неговото обжалване да не е изрично предвидена в закона, поради което и съдът по образуваното исково производство не следва да осъществява проверка дали предпоставките за произнасяне на заповедния съд в този смисъл са били налице.
Съдът в настоящия съдебен състав намира, че в процесния случай заявителят не е бил лишен от възможност да обжалва постановеното разпореждане за обезсилване на заповедта за изпълнение, доколкото е бил редовно уведомен за постановяването му и в този смисъл не е било допуснато нарушение на процесуалните му права.
За връчване на Разпореждането от 22.06.2018 г. с указания за възможността последното да бъде обжалвано, съдебният служител – връчител на съобщението е потърсил кредитора на адреса, на който вече веднъж по делото му е било връчено съобщение – [населено място], [улица], ет.6, ап.71, съвпадащ с посочения в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение адрес – [населено място], [улица],, който е непълен. Връчителят е посетил посочения адрес три пъти в рамките на един месец – на 02.07.2018 г., на 26.07.2018 г. и на 10.08.2018 г., като съдебният служител е удостоверил, че на посочения адрес лицето не е било открито, като не се е намерило и лице, съгласно да получи съобщението със задължение да го предаде на адресата.
Заповедният съд с Разпореждане от 15.08.2018 г. е постановил, че съобщението следва да се приложи по делото и да се счита връчено на основание чл. 41, ал. 2 ГПК. Процедурата по чл. 41 ГПК е спазена и съобщението до длъжника следва да се счита за редовно връчено по силата на законовата фикция на чл. 41, ал. 2 ГПК, тъй като адресатът е бил надлежно търсен в рамките на един месец на адреса, на който е получавал надлежно и лично съобщенията на заповедния съд в заповедното производство, като отсъствието му е било удостоверено от връчителя чрез три посещение на адреса в рамките на един месец.
Предвид изложеното заявителят следва да се счита за редовно уведомен за постановяване на разпореждането за обезсилване на издадената заповед за изпълнение и възможността последното да бъде обжалвано.
Нещо повече, връчителят е установил липсата на адресата на адреса и чрез уведомяването му по телефона на 10.08.2018 г., което обстоятелство е било надлежно удостоверено от съдебния служител с отбелязване върху съобщението, при което адресатът е заявил, че се намира извън [населено място] и не знае кога ще се върне на адреса.
С изтичане на срока за обжалване на разпореждането за обезсилване на заповедта за изпълнение, считано от 15.08.2018 г., когато по силата на законовата фикция по чл. 41, ал. 2 ГПК, последното му е било съобщено, този съдебен акт се е стабилизирал и е влязъл в законна сила.
Обжалваното определение от 11.09.2018 г. по гр.д. № 10044/2018 г., с което производството по делото е било прекратено, е постановено след изтичане на срока за обжалване на акта на заповедния съд.
Първоинстанционното определение е правилно, доколкото заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е била обезсилена на основание чл. 415, ал. 5 ГПК с разпореждане, надлежно връчено на жалбоподателя и необжалвано в законоустановения за това срок. Предвид изложеното последното следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частната касационна жалбоподателка се моли да се допусне до касационно обжалване въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се поставят следните правни въпроса: 1.Счита ли се, че заявителят е представил доказателства за предявен иск за целите на чл.415, ал.5 ГПК, когато след изрично искане в исковата молба съдът, разглеждащ иска за съществуване на вземането по чл.422 ГПК, е изискал заповедното производство ?, 2. Когато е представено доказателство на заповедния съд за предявен иск и в исковата молба е посочен друг съдебен адрес, счита ли се, че е изпълнено изискването на чл.41, ал.1 ГПК, съответно ли е призоваването на стария адрес ?
В изложението си частния жалбоподател се позовава на практика на ВКС.
Навежда се и довод за очевидна неправилност на обжалваното определение.
Моли се за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Ответникът по частната касационна жалба М. Н. Г. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо поради което е процесуално допустима. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Въпреки поставените от частния касационен жалбоподател въпроси, настоящият състав на ВКС, IV г.о., намира, че въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като освен изводите за приложението на чл.41 ГПК, за които касаторът поставя въпроси, е налице и краен решаващ извод на окръжния съд за съобщаване на заявителя за разпореждането съда по заповедното производство от 22.6.2018 г., по телефона от връчителя. Това отбелязване е извършено на 10.8.2018 г., ведно с останалите отбелязвания. При тези данни съдът е приложил разпоредбата на чл.41, ал.2 ГПК на 15.8.2018 г., а седмичният срок за обжалване е изтекъл на 22.8.2018 г. и същото е влязло в законна сила. От този момент съдът по исковото производство с правно основание чл.422 ГПК не е имал друга възможност, освен предприетото от него с определение №8830/11.9.2018 г. прекратяване на производството по иска в правно основание чл.422 ГПК, поради липса на правен интерес за ищеца.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Поради това въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №50/09.01.2019 г. по ч.гр.д.№2771/2018 г. по описа Пловдивския окръжен съд, г.о., V въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: