О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
гр. София, 24.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 7827/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Е. И. И. срещу решение № 5523 от 11.07.2013 г. по гр. дело № 1737/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ брачен въззивен състав.
Ответникът по касация – Д. В. К. е на становище, че не са налице основанията по нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното по – горе решение състав на Софийски градски съд е отменил решение № ІІІ – 87 – 273 от 07.12.2012 г. по гр. дело № 12610/2012 г. на Софийски районен съд, ІІІ гражданско отделение, 87 състав, с което се замества съгласието на Д. В. К. за пътувания на детето му Д. Д. К. извън пределите на Република България до навършването на 18 – годишна възраст и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил иска с правно основание чл.127а СК, предявен от Е. И. И. срещу Д. В. К. за пътуване на детето Д. Д. К. извън територията на Република България до навършване на пълнолетие от него, като е присъдил в полза на ответника разноски в размер на сумата 40 лв. За да постанови този резултат решаващият състав е приел, че съдът може да разреши конкретни пътувания за определен период от време и до определени държави или да разреши неограничен брой пътувания през определен период от време, също до определени държави, като интереса на детето следва да бъде преценяван във всеки конкретен случай. За тези изводи съдебният състав се е позовал на задължителна съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, решенията по която са изчерпателно изброени в мотивите на обжалвания акт. Прието е също така, че ищцата не е посочила конкретни пътувания за определен период от време и до определени държави, не е направила искане за неограничен брой пътувания през определен период от време, до определени държави, за които да бъде заместено съгласието на бащата на детето. Съдът е констатирал, че ищцата е обосновала искането си, съдът да разреши детето да пътува без съгласието на неговия баща в Турция и страните от Европейската общност поради нейни служебни ангажименти, като не е посочила период от време, в който ще пътува детето и не е обосновала неговия интерес от тези пътувания. Изложено е съображение за това, че е недопустимо правата на детето за осъществяване на пълноценни контакти с другия родител да бъдат ограничавани от родителя, упражняващ родителските права, който еднолично ще преценява, кога, къде и за колко време детето ще пребивава в чужбина.
В приложението жалбоподателката е поставила следните въпроси: „ По реда на чл. 127а СК може ли съдът да разреши пътувания на дете в чужбина по принцип, до навършване на пълнолетие, или разрешение следва да бъде дадено само за определен период от време”. Със същото съдържание е въпросът: „следва ли да се ограничи от времеви пероид разрешението за пътуване на дете в чужбина или може да се даде такова за неопределен период, до навършване на 18 годишна възраст”. Страната поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и цитира решение по гр. дело № 765/2012 г. и решение по гр. дело № 1264/2012 г. на ВКС. Следващият въпрос в приложението е формулиран, както следва: „По реда на чл.127а СК може ли съдът да разреши многобройни пътувания за определен период или следва да се дава разрешение за всяко конкретно пътуване, както и следва ли в разрешението да се конкретизира дестинация или е достатъчно да се даде принципно разрешение за напускане пределите на страната”. Със същото съдържание е въпросът: „следва ли да се ограничи само за едно пътуване разрешението по чл. 127а от СК или е допустимо разрешение за многократни и неопределени на брой пътувания, както и следва ли да се конкретизира в разрешението по чл. 127а СК дестинацията или е допустимо същото да се даде принципно за напускане на страната от детето.” Жалбоподателката се позовава на решение по гр. дело № 881/2011 г. на Казанлъшки районен съд, решение по гр. дело 67/2011 г. и решение по гр. дело № 157/2012 г. на Димитровградски районен съд и твърди, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
По първият от поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл и поради това същият има правно значение за спора, но с въвеждането му страната не релевира основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обосновала допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В двете решения, на които жалбоподателката се позовава съставът, който ги е постановил не е приел правни разрешения, различни от разрешенията, обосновани от въззивния съд, а също така и от разрешенията, съдържащи се в касационните решения, изброени от решаващия състав на въззивната инстанция. Тази съдебна практика е задължителна, защото е създадена по реда на чл.290 ГПК /арг. т.1 ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/ и в нея е развито разбирането, че при разногласие между родителите по чл. 127а , ал. 1 СК, съдът може да даде разрешение за извеждане на детето от територията на страната за определен период в определена държава или държави, чийто кръг е определяем /например държави – членки на Европейския съюз/, или за неограничен брой пътувания, през определен период от време, но също до определени държави, като интереса на детето се преценява за всеки конкретен случай. В касационните решения, посочени от жалбоподателката е обоснован извод, че разрешението на съда при разногласие между родителите може да се отнася до неограничен брой пътувания, но до определени държави. Твърдението в приложението, че в тези решения било прието, че заместващото съгласието на родителя разрешение на съда било „детето да напуска пределите на страната без да го ограничават във времето” е фактически невярно, видно от посочените мотиви на ВКС. Освен това в тези решения е разгледана и хипотеза, която е извън предмета на произнасяне на въззивния съд – за определяне на постоянно местоживеене на детето в чужбина, поради което по същата, разрешеният правен въпрос е различен и противоречие между приетите изводи от въззивния съд и ВКС не може да възникне. Тези съображения следва да се имат предвид и по отношение на следващия по реда на изложението въпрос. Следователно с въведените въпроси жалбоподателката не е релевирала допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което трябва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Другият въпрос, обозначен с „2.” в приложението не е аргументиран с допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По първата част на въпроса – „може ли съдът да разреши многобройни пътувания за определен период или следва да се дава разрешение за всяко конкретно пътуване, както и следва ли в разрешението да се конкретизира дестинация” е даден отговор в решенията на ВКС, цитирани във въззивното решение, в съответствие, с който са и приетите разрешения /изводи, обусловили изхода на делото / на Софийски градски съд. По следващата част от въпроса – достатъчно ли е „да се даде принципно разрешение за напускане пределите на страната” в посочените по – горе касационни решения /включително цитираните във въззивното решение/, както вече са отрази по – горе е обосновано, че разрешението на съда може да се даде за неограничен брой пътувания, но за определен период от време, а сочените от жалбоподателката съдебни актове, съгласно които разрешение за напускане пределите на страната на детето може да се даде от съда „принципно”, „без да се конкретизират съответна държава или група държави” е формирана от решения, които са постановени от районни съдилища, т.е. с тях не може да се преодолее задължителната съдебна практика, която е релевантна за уеднаквяване приложението на закона и освен това за тези решения няма данни, че са влезли в сила, при което положение същите не формират съдебна практика /арг. ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Тези съображения следва да се имат предвид и по отношение на следващия по реда на изложението цитиран по – горе въпрос, който е със същото съдържание.
С оглед на тези съображения следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение. За това ВКС в настоящия си състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5523 от 11.07.2013 г. по гр. дело № 1737/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ брачен въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: